Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (3)

III

Казват, че човек, какъвто е на седем години, такъв е и на седемдесет. Добре, съгласен съм. Но какъвто и да е на седем, на седемнадесет или дори на двадесет и седем не е съвсем същият. Едва към четиридесетте започва да заприличва отново на седемгодишния. Например, като стане на седемнадесет, плахото седемгодишно момченце придобива смелост, кръвта му закипява и неминуемо ще го видите да се хвърля ту тук, ту там в опасни и рисковани ситуации. Но след четиридесетте, когато жилите му започват да се изопват, предишните му страхове отново подават нос от бърлогите си. Във всеки случай трябва да се признае, че между човека, който на седем години се бои от вещиците, а на петдесет и седем — от крадците или полицаите, и младия двадесет и седем годишен мъж, който броди по тъмните улици и си подсвирква с уста — макар и подсвиркването му да потреперва леко — има известна разлика.

На седем години момчето прави намаз^[1] в краката на баща си, на двадесет и седем вече учи философия, става атеист и започва да говори с насмешка за рая и ада. Но към петдесетте нещата отново се възвръщат. По рафтовете на библиотеката му се нареждат лекарствата за кръвно, шишенцата със сироп за общо укрепване на организма и така нататък, а заедно с тях в ума му възникват и ред подозрения и въпроси: „Дали пък не…?“. От време на време ходи да съзерцава уникалната архитектура на Сюлеймание джамия, където допреди няколко години е влизал като американски турист с чехли на краката. Сега обаче носи обувките си в ръка, стъпва по чорапи и колебливо и смутено започва да реди благоговейни молитви към Аллах и неговите пророци.

Да, от каквото и тесто — или кал — да е замесен седемгодишният човек, няма как да не е същият и на седемдесет. Но трябва да признаем, че в младостта, както наричаме възрастта на щастливите мечтания, тази закваска набъбва и прибавя твърде различни подправки към двадесетгодишния младеж и към застаряващия мъж.

Това, което се опитвам да обясня, е следното: на пръв поглед между девет-десетгодишния „аз“ и днешния ми „аз“ няма кой знае каква разлика. Само че между тези два чудесно разбиращи се един с друг „аз“-а през младостта ми се е промъкнало някакво непознато „аз“, нещо като нечакан официален гостенин. Сега си го спомням като роднина, с когото сме от една кръв, но заради някои негови мисли и лоши черти на характера няма как да се отъждествя с него.

Да, във възрастта, когато ставах мъж, аз започнах да се променям. Като поникнали посред лято кълнове на лук избуяха редица признаци. Лицето ми се удължи, бръчките ми изчезнаха, бузите ми порозовяха. В погледа ми се появи задълбоченост, тембърът на гласа ми стана някак си по-сладникаво влажен. Дори покритата ми с дълга къдрава коса глава изглеждаше направо смалена, придобива по-човешки вид. Големи промени имаше и в облеклото ми. Макар да бях твърде небрежен като момче, постепенно взех да се издокарвам. Току подгонвах Гюлфидан баджъ да ми изглади панталоните, а когато излизах навън, си слагах колосана яка и папийонка. Така за кратко време лятото, което превръща зелените кълнове в пищни цветя, превърна и мен в мъж. Станах от своя сгъваем стол, изправих се на крака и започнах да пърхам с криле насам-натам като изскочила от пашкула си пеперуда. Вечер съзерцавах звездите през прозореца и ту сърцето ми се разтуптяваше от копнеж да литна към небето, ту очите ми се просълзяваха от странни приумици, ту изпадах в унес.

Вече не се държах като ни чул, ни видял. Бях храбър и дързък. Но тъй като въпросните усещания все още не бяха набрали достатъчно сила, за да се изтръгнат от мен и да се превърнат в действие, засега ми служеха само като стимул за фантазиите. Представях си например че някоя нощ вкъщи се промъква крадец и аз се нахвърлям отгоре му; пред очите на цялото домочадие, разбягало се на вси страни из конака от страх, му връзвам ръцете и го предавам на полицията. (Какво възмездие ще е за онези, които ми се подиграват, че съм страхливец!) Друг път се виждах като вече забогатял от лотарията мъж да спасявам заложените при сарафина за едномесечен срок акции на баба ми и с един замах да разчиствам натрупваните с години борчове на конака.

Е, ами на такъв младеж не му ли трябва сега и една любима! За връстниците ми това не беше проблем. Някои от тях гонеха прислужниците по таваните, други пък надвечер стърчаха пред входа на девическата гимназия. Аз спадах повече към втория вид ухажори. Не ми е в природата да си пълня окото през открехната врата, като някои влюбени… Плюс това, както и много други момчета, бях отгледан сред възрастни жени и затова смятах женкарството за позор и грях. Исках моята бъдеща съпруга да ми е отредена по волята на Аллах, да се появи едно почтено момиче с миловидно лице, с което ще се обичаме платонически, ще си даваме тайно знаци, ще си разменяме усмивки и писма. Никакви опасности, никаква досада! Една безоблачна и тиха любов, изпълнена с дълбокото убеждение, че някой ден любимата ми сама ще падне в обятията ми — както прасковата, която чакаш да се налее, да се изпълни със сладък сок и най-накрая да се откъсне от клона си и да тупне на земята.

Само че, както е казал някога поетът: „Държавата не идва на крака при човека“.

Като дете можех с молби и сладки приказки да накарам другите момчета да се покатерят на дърветата и да ми наберат череши. Сега обаче можех ли със същата лекота да ги накарам да ми доведат момичетата от гимназията на крака? Явно и аз трябваше да направя поне няколко крачки към тях… И точно когато най-отчаяно и сериозно се замислих, че ще се наложи да се присъединя към връстниците си и да вися по ъглите на лов за любима, съдбата ми се притече на помощ.

* * *

Една вечер, по време на Рамазана, тъкмо щяхме да ставаме от трапезата, когато една от калфите^[2] ни извика да видим, че там, в далечината към Едирнекапъ има пожар. Възрастните не помръднаха от местата си, но по-младите и децата се изнизаха един подир друг към терасата на четвъртия етаж на конака. Аз и Гюлфидан баджъ нямахме намерение да се качваме по-нагоре от втория кат. В полумрака на нощта не съзирахме нищо повече от лека руменина върху небето. От терасата над нас говореха, че в далечината, в пролуката между минарето на една джамия и една висока топола, виждат как гори някаква къща.

В един момент нещо ме прихвана и реших и аз да се кача горе. Гюлфидан обаче ме спря:

— Хайде, момче, не се прави на луд… Нали видя пожара на Аллах?

За нея всяко произшествие беше работа на Аллах. Болестта — на Аллах, студът — на Аллах, лудият — на Аллах и т.н. Ето защо не обръщаше кой знае какво внимание на дребните случки.

Като затваряхме прозореца, за да слезем пак долу, видяхме по улицата да преминават пожарникари. За мен те, както тичаха необути и необлечени от единия до другия край на огромния град, бяха най-поразителните герои. Баджъ обаче се страхуваше от тях и само някой да ги споменеше в разговор, започваше да плюе с отвращение по земята. Но това важеше само за обичайното всекидневие. Имаше ли някъде пожар, огнеборците израстваха в очите й като важни мъже. Та Гюлфидан баджъ се наведе през прозореца с развети краища на бялата си кърпа за глава и завика:

— Хайде да ви видя, лъвове на падишаха! Аллах да ви закриля!

После цялата фамилия се върна в трапезарията. След време мъжете отидоха на съборната молитва, дойдоха ни на гости жени с фенери от балатум, доста време се игра на печич^[3] и на пръстен^[4]. Който не участваше в игрите, се качваше до горе и донасяше вести, че пожарът, изглежда, се разраства. Тези, които бяха долу, машинално повтаряха:

— Не се тревожете, така ви се струва в тъмното. Да, да, къде е той, къде сме ние?

Само дето стана така: когато не след дълго топът гръмна и освети всичко наоколо, покривът на конака вече пламтеше и цялата ни фамилия с плач и писъци го наблюдаваше от един бостан, малко по-надолу.