Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (29)

IV

Но истинското приключване, и то такова приключване, че да няма връщане назад, стана през есента на тази, първата година.

Една лятна вечер си седях вкъщи. Талят пристигна доста елегантен на вид — с изгладени официални дрехи, само като за петък и празниците, избръснат, подстриган…

— Познай откъде идвам, де! — засмя се той насреща ми. И сам обяви: — От училището на твоето момче! Директорът ми написал послание като на настойник… Отидох, срещнахме се. Съобщи ми, че момчето завършило класа трети по успех… Дори щял да бъде първи, но един-двама от учителите извършили несправедливост към него… Не много голяма, но… Момчето понякога се цупело и дразнело учителите… „Училището се затваря; през ваканцията то ще отиде ли при семейството си?“ — попита директорът. „Наистина, не знам!“ — му отговорих.

— Как да не знаеш, Талят бей? При кое семейство?

— Така де, но трябваше да проявя съобразителност. Защото малко след това се видях с момчето… Пораснал е още повече… Слава богу, в настроение си беше, и весел… Дано Аллах да те пази жив и здрав заради него… Попита ме: „Татко няма ли да ме вземе?“.

— Исмаил ли?

— Точно така…

— Такава ли ни беше уговорката с Исмаил?

— Че с дете, драги, прави ли се уговорка? Дали ще вземеш Исмаил у дома, или не — ти си знаеш. Мен ме е страх да се бъркам във вашите работи… Какво ми дойде на главата и с баджъ… Момчето обаче непременно иска да се види с теб.

Получих сърцебиене, не можах да му отговоря.

— Завърших класа, казва, искам да целуна ръка на татко.

Загубих ума и дума.

— Наистина, все пак ти си знаеш, но няма смисъл момчето да се огорчава…

„Така ли мислиш?“ — исках да кажа, обаче само се усмихнах горчиво.

— Разбрах, смяташ, че не е правилно… Добре, какво да кажа?

Хубаво е, че Талят беше намерил начин да не ме притеснява излишно. Но странно, и на това не се радвах. Говореше с нервно напрежение, като някой, който е решил да не се качва на кораба, а го гледа как отплава.

Корабът тръгна. Талят ми говореше:

— Тогава утре пак ще отида в училището. Утре е петък, учреждението ми не работи, обещах да изведа момчето. Заслужава го, след толкова блестящо взетите изпити. Имам намерение да го заведа най-напред в парка, сетне — на кино в Сиркеджи. Но… интересно момче! Иска да отиде другаде… Имало една джамия „Карие“^[1], да отидем да я видим… И една друга джамия… Забравих й името… Що за момче е това, реакционер ли ще става?

— Добре… — само това успях да кажа.

В стаята се смрачи. Месуле баджъ още не беше донесла лампата. Талят ми обясняваше нещо, но не го слушах. В ума ми се въртеше все онази сутрешна разходка… Виждах ги хванати ръка за ръка да бродят по разни тесни улички, виждах как Исмаил се катери по оградата на тюрбето и се опитва през спуснатите кепенци да надзърне вътре. Къде беше джамията „Карие“? Отначало си мислех, че е в Египет. После разбрах, че е някъде оттатък опожарените места. Знаех само в каква посока е, както знам и посоката на Каабе. За мен беше вече крайно належащо някой ден по-нататък да отида да я намеря тази джамия, да я видя.

Талят остана у нас до късно. Онази нощ той надмина всичките си щуротии, цялото си сладкодумие. Разказваше анекдоти, за да разсмее Месуле баджъ, даже направи фокус, като сложи една монета в кибритена кутийка, а я изкара от носа й, и какво ли още не. Като останахме сами, той извади тефтера и ми заобяснява кога и как ще си изплати заемите към мен. Също както на анекдотите и фокусите, аз само кимах с глава:

— Да, да!

Пред очите ми обаче бяха все вградени мраморни колони, полутъмни кубета, в които отеква звукът, олтари, полилеи и сред тях — Исмаил, наведен на една страна, за да ги разгледа, слабичкият Исмаил, толкова малкият Исмаил, че да те разтопи от жал…

Когато Талят си тръгна, изпратих го до вратата, после, по чехли — до ъгъла, а още по-после — до кръстовището с големия булевард. А като не остана повече какъвто и да е повод да продължавам по-нататък, продумах с пресипнал от срам и вълнение глас:

— Талят бей, ако може, нека и аз да бъда в онази „Карие“ джамия… Уж случайно… Ти не му казвай предварително нищо… Не е редно да не видя момчето поне веднъж… — След което с друг тон допълних: — Ако ще си там, де. И след това всеки ще си хване пътя.

Казах го заради Талят — да му спестя притесненията, ако го видят заедно с мен на улицата.

Все пак, нали си беше дете, викна: „Татко“, хвърли се на врата ми и с влажните си устни ме целуна по бузата… По бузата! Източил се на ръст, с променена физиономия, той беше станал още по-голям красавец.

Като излязохме от джамията, Талят предложи да поседнем в едно открито кафене. Можехме, беше на тихо и закътано място. Начело с Талят и на тримата ни беше весело. Говорехме си и хвърляхме трохи на врабчетата, които се спускаха от дървото, кръжаха около нас и пак се връщаха горе…

Казвам „говорехме си“, но приказваше само Талят. Ние, засмени един на друг, го слушахме, и както смятах, самият аз бях много по-доволен от тази ситуация. Всичко, което щях да наприказвам открито на Исмаил, най-вероятно щеше да ни въвлече в неизвестно какви опасни води. В качеството си на Исмаилов наставник, Талят надълго и нашироко хвалеше неговото трудолюбие. Но имал една лоша черта в характера си, която незабавно трябвало да се промени. Да му го кажел открито — пак в качеството си на настойник, и то в мое присъствие! — било негов дълг. По принцип не бивало да се възразява на учители, на началници, на големци. Ето, макар че е работил толкова усърдно, заради това, че е възразявал, е останал на трето място в класа. Ако продължава все така, занапред щял много да си пати. Самият Талят „малко или много“ станал човек и стигнал без сътресения и неприятности до пенсионна възраст само защото „се е справял с положението“ така, че шефовете му да останат доволни. Наред с това той не се разпростря пламенно върху собствените си способности, ами сложи точка с недотам подходящите за темата думи:

— Аллах не е създал животните, за да ги печеш, а за да ги храниш със зоб.

Отначало усмивката на Исмаил изчезна от срам, слушаше го с наведена глава. Но в мига, в който погледите ни се откъснаха един от друг, върху челото му, което сега ми изглеждаше още по-голямо, се изду онази жилка на неговото упорство; устните и ноздрите му се изостриха леко и той започна да се защитава. От устата му не излизаха невъздържани думи против учителите. Но се оплакваше от това, че те не разбират куп най-очебийни неща, че не искат и да ги разберат и най-вече — че извършват несправедливости, присмиват им се и ги заплашват, защото „тефтерът за наказанията и тефтерът с оценките“ били в техни ръце.

За да ни увери в правотата си, даваше примери, които доказваха, че се е променило не само лицето му, но и мисленето му, и изказът му. Когато говореше за грубото държане на учителите, за тежките им обиди, той беше гневен и непримирим. Но на мен много по-страшна от гнева и бунта ми се стори появилата се на устните и в очите му подигравка, че дори и снизходителност, когато разказваше — пак без да употребява грозни думи — за случаите на недоразумения, както сам ги наричаше, когато от устата им ни в клин, ни в ръкав излизали неверни твърдения, когато хвърляли крадешком по един поглед в учебника или речника, а после приписвали на себе си прочетеното там, когато лъжели, че са проверили домашните работи, а не ги били отваряли…

Не ми харесаха тези думи, този компетентен начин на изразяване, това личице, по което се сменяха неприсъщи за едно малко момче вълнения. Значи не се бях излъгал. Не бяха плод на въображението ми презрението и враждебността, които долавях към себе си у това дете и в които се съмнявах в моменти на слабост и разкаяние.

Кой знае защо, Талят продължи да защитава учителите — също като прочутия Мехмед паша, дето един човек го попитал защо ходи гол посред зима, а той му отвърнал: „Ами щом веднъж сме се разсъблекли“. Като непрекъснато мачкан малък човек, Талят трябваше в много отношения да даде право на Исмаил, при положение че и неговото дребно лице, заприличало на захабен от времето и мизерията парцал, се е мръщило заради същите вълнения. Той обаче тъкмо напротив, упорито ги защитаваше; окажеше ли се неспособен да намери отговор, се опитваше да обърка момчето и да го постави в мат чрез законите от Меджеле^[2] и с витиевати изрази от канцелариите. Искаше той да спечели спора сега, а занапред, по друг повод да си поговорят с Исмаил и да се разберат по тези въпроси като приятели, като връстници.

Избуялата ми радост направо угасна. С болка разбирах, че този път Исмаил вече е безвъзвратно изгубен за мен. Но все пак, както казах и по-преди, той си беше дете. Объркан от номерата на старата лисица, прекарала голяма част от живота си в залисване на хората, той ме призоваваше на помощ, гледаше ме право в очите, все едно ми казваше: „Нали е вярно, татко? Кажи де!“.

Вярно е, Исмаил, вярно е, но аз не обичам да чувам тези истини от твоята уста, с този тон и с тази физиономия. Едновременно с това този момент, чувствайки се така притиснат, ми припомни времето, когато се приюти при мен, припомни ми предишните дни, когато вярваше на всичко, което ти кажех. Душа давам да видя, дори сега, въпреки всичко, поне една все още жива искрица със запазена от детството ти сигурност, почит и обич.

— А и не всички учители се оплакват от мен… Попитайте за мен например учителя ни по история…

Към края на спора от една само дума на Исмаил ми се зави свят. Съсипан докрай, той казваше нещо такова:

— А пък и аз, господине, не водя спора заради себе си… Аз се старая, уважавам учителите си… Какво могат да ми кажат?… Дори ме обичат… Не мога обаче да понасям онова, което причиняват на другите. Правя го заради другите!

При тези думи Талят изненадващо млъкна и в същия миг с ококорени изпод учудено вдигнатите си вежди очи се вторачи в мен.

— Само да знаеш, татко, какъв човек е учителят по история — няма равен на себе си! Какви неща знае, как само приказва?!

Докато се препираха с Талят, тонът на Исмаил ставаше ту раздразнителен, ту подигравателен, но както казах, това изобщо не ми харесваше. Сега обаче, изричайки: „Само да знаеш, татко, какъв човек — няма равен на себе си!“, този тон така се промени, Господи, в такъв друг свят отиде, че… Само да знаеш, татко, какъв човек — няма равен на себе си! Както правеше, когато вдигаше глава да се любува на величествените кубета, с наведен на една страна врат, с присвити очи, а от устните му излизаше леко подсвиркване, сякаш съзерцаваше в захлас полет към недостижимите висини на необятния безкрай. „Това станало така, онова се случило еди-как си, онзи смачкал този, този не разбрал онзи, тамошният онеправдал тукашния, тукашният накърнил честта на тамошния или му счупил главата.“ Много пъти тези проблеми са предизвиквали най-стойностните, най-авторитетните хора, стигнали дори до висшите държавни органи, до висшите комисии от изтъкнати учени, до висшите съдебни съвети — да се задълбочават в тях, да ги разчепкват до корен и да се събират заедно, а чрез този тон изведнъж се свеждаха до такива дребнави, такива жалки детски свади. Помня, чух го пак този тон един ден през миналата година, в деня, когато с моето малко племе отивахме от Айя София към Сюлеймание. Тогава бяхме настроени за скандал. Аз бях обидил Исмаил. Той обаче, възхитен от една красива табелка на персийски език, пак с леко приглушен тон натъртено ми обясни колко безпредметен е този скандал. Малко по-късно видя дългокосите и брадати студенти, които излизаха от Конака на Зейнеб ханъм, и попита пак със същия тон:

— Кой знае колко неща са изучили?

След като човек може да заприказва отсрещния с толкова натъртен, толкова променен тон, значи нито дребнавите дела в този наш малък свят, нито жалките боричкания заради едното голямо Нищо не съществуват реално…

Да, какъв човек — този неповторим учител по история! Не го познавам. Може би е такъв, какъвто го описва Исмаил. А може това да е просто един детински блян, прикрит зад лъскава фасада. Но аз, който винаги съм гледал на разкошната каляска и на боклукчийската кола по един и същи начин, се опитвах да погледна със същите мои очи този учител по история. И като луд го обичах, и като луд го ревнувах. Значи приказката за Фахр-и Рази не била празна работа. Не е празна работа и когато най-непокорният дух сам се подчинява на някоя възвишена идея. Не е съвсем празна работа и мечтата ми този задвижен кой знае от какъв непонятен копнеж пламенен вихър от разноцветни прашинки да притекли чрез огъня на „Месневи“ и Исмаил към мен, без той дори сам да го разбере. Ех, жалко, че аз не съм онзи човек.

Жалко, че това състояние на транс, в което изпаднах може би за първи път в живота си, не продължи по-дълго. Разговорът потече вече в друга посока. Обсъждахме ежедневните си дела, тъй като времето за раздяла наближаваше…

Загледан встрани, попитах уж между другото Исмаил как ще прекара лятната си ваканция.

Той моментално се притесни:

— Ако разрешаваш, ще остана в училището, татко! — каза и заобяснява, пак с онази грубоватост на тона, която не ми харесваше, за слабо подготвени уроци, уроци, които нямало да разбере без помощта на съучениците си, домашни за писане, книги, които не можело да се намерят извън училището, и още много, много, много…

Обърнах се бавно да погледна Талят. Той започна, както правеше при намаз, да си мърда очите, устните, носа си…

Това наистина беше важен въпрос. Когато каза, че Исмаил иска да прекара лятото с нас, Талят ме беше излъгал. Не помнех дословно думите му. Може да е говорил със заобикалки, за да си остави отворена вратичка. Но каквито и да са били, те бяха оставили у мен такова впечатление. Чисто и просто, Исмаил не ни искаше; и за да не ми остави време да изрека подобно предложение, на един дъх ми изприказва бабините си деветини. Така например, като нямаше какъв друг номер да измисли, приказката му за „слабо научените уроци“ беше съвсем открита лъжа, не е ли така?

Ех, защо ли някакво вътрешно чувство не ме направи по-приказлив, защо ли не му се ухилих, защо не му казах: „Чакаме те у дома!“.

Да, Исмаил не ни искаше. Това бяха номерата на Талят. Може и да не бяха… Не си ли личеше — мигаше на парцали отсреща ми като мишка, хваната в капан… носът му притреперваше. Месуле баджъ пак беше хванала натясно Талят, а той, уплашен от нова сръдня, преметна мен.

Исмаил остана видимо доволен, че толкова лесно разрешихме въпроса, смееше се. Опасността беше отминала и сега провеждаше словесно състезание с Талят на други теми.

Можехме да постоим още в това кафене. До вечерта имаше сума ти време. Искаше ми се да е така. Докато бях окрилен за кратко от надежди за Исмаил, сега наистина щеше да ми бъде трудно да се разделим с този горчив вкус на ръжда в устата. Очаквах някакво чудо, като обиден влюбен, току-що разбрал, че всичко вече е свършило. Но трябваше да стана, на всяка цена! По улицата отсреща се зададе един човек с торба и тояга. Той щеше да пообиколи бавно-бавно редицата от дюкяни отпред, щеше да завие насам, да се позабави по малко при всяка една маса и да дойде право при нас. Защо не помислих по-рано за такава опасност?

Скочих неочаквано на крака и заявих:

— Извинете ме, момчета! Трябва да тръгвам! — И сякаш имаше кой да ми държи сметка, изрекох смехотворната и за самия мен лъжа, която никога дори не ми беше хрумвала: — Имам си работа!

Онова място на бузата ми, където ме беше целунал Исмаил, още стоеше влажно, докато влизах вкъщи, неподвластно нито на слънцето, нито на вятъра през дългия летен ден. Така се задържа и през цялата нощ, чак до сутринта.

 

 

В края на септември, когато една вечер се връщах у дома, на вратата ме посрещна той. И пак ме целуна с влажните си устни.

Беше полудял от радост. Излязъл втори на не знам какво си състезание. Видя, че не съм разбрал добре, и поясни:

— Значи, станах държавен ученик без заплащане на такси. Отсега нататък вече няма да даваш пари.

Исмаил смяташе, че с тези думи ще ме зарадва. Но това означаваше, че вече беше прерязана и последната връзка между нас.

Месуле баджъ се зададе откъм улицата с един заклан петел в ръка. Като ни видя двамата един до друг, се разплака и започна да вика. Люшкаше този петел напред-назад, така че и по мен, и по брадата ми се сипеха капки прясна кръв. Исмаил се заливаше от смях и обясняваше:

— Беше обещала, че ако си дойда, ще заколи петел… Късно снощи отишла да търси пазача…

На трапезата сто пъти повторих, че много се радвам, но през нощта, когато останахме само двамата, Исмаил ми каза:

— Не, татко, не, ти не се зарадва така, както очаквах.

Със закачлив и шеговит вид, какъвто досега не бях виждал у него, той ми намигаше с едното око, плезеше ми се, мъчеше се да ми покаже, че каквото и да му разправям, няма да ми повярва. Това сигурно бяха маниери, научени от изтънчените деца в училище.

— Виж сега, Исмаиле — засмях му се аз. — Виждам, ти вече си станал малък мъж. Проумял си много работи. Ще ти кажа нещо: без да са нужни други доводи, веднага ще се съгласиш колко са верни думите ми, че съм се зарадвал.

Казах му, че вече не е дете, и хванах главата му така, както преди, когато в Тамашалък нощно време трепереше от треска и аз го вземах при себе си да го гушна до гърдите си:

— Преди това ще ти задам един въпрос. Но искам откровен отговор. Бях ти казал, че са останали пари от твоето семейство. Ти какво ще речеш?

— Да, татко, тогава ти повярвах. Но като се размислих после…

— Добре, разбрах те, не вярваш вече, така е, всяко нещо — с времето си. Но сега трябва да повярваш на това, което ще ти кажа. Аз се радвах, че можах да пожертвам нещо за теб.

— Знам го.

— Значи вече съм лишен от възможността да се радвам, че ти давам пари. Добре, тогава как да си обясним, че трябва да се радвам на тази работа?

По времето, когато Исмаил беше малък и живееше само с емоциите си, аз бях с вързани ръце — нямаше как да му обясня каквото и да е. Но сега разумът му се беше посъбудил и аз виждах известна вероятност да го хвана по този начин и да отворя малка рана в сърцето му. Това щеше да е моето малко отмъщение. Той си го заслужаваше.

— Исмаиле — рекох, — спасяваме се — не аз от теб, а ти от мен, от помощта на такъв човек, какъвто съм аз. Ето на това се радвам.

Казах вече, надявах се Исмаил да долови отровата в моите думи. Но не и чак дотам! Усетих тялото му да подскача в обятията ми като простреляна птица. Избухна в плач. Исмаил го долови, Исмаил се разплака, но нямаше какво друго да се направи. Нито от моя, нито от негова страна. Още по-страшното беше, че всяка произнесена от мен дума на утеха нямаше да промени нищо и той щеше да си даде сметка като пораснал човек, че това щеше да бъде най-голямото неуважение към самия мен.

Отделихме се малко един от друг, чакахме в мрака плачът му постепенно да стихне. После, не знам колко по-после, започна да говори пак с жизнерадостен и чист като кристал глас:

— Само че има нещо, татко… Още не съм ти го казал. Тези, които са спечелили конкурса, няма да учат в своето си училище, тоест — където си искат. Изпращат ги да учат там, където има свободни места. На мен ми се падна Бурса.

— Чудесно, Исмаиле! Не съм ходил, но казват, че е хубав край!

— Има десет-дванадесет дни до заминаването ми. Мина ми през ум да прекарам тук тези десет-дванадесет дни, стига да искаш.

— Много добре ще е, Исмаиле! Щом така искаш…

Трополенето от миенето на чиниите в кухнята секна. Откъм вестибюла се чу провлачването на чехлите на Месуле.

Исмаил снижи глас:

— Само че, ако искаш, да не казваме на баджъ, че ще заминавам за Бурса, поне до деня, когато ще тръгна. Иначе пак ще ни изпие кръвчицата. Нали си спомняш как се хвърли тогава пред колелата на колата?

След това Исмаил ми разказа надълго и нашироко за срамотиите, които беше правила в училището. Щом издебнела вратата без пазач, втурвала се вътре и я гонели, докато я изхвърлят… А ако не можела да влезе, изпращала прислужниците и съучениците да му предадат: „Исмаил да се покаже на прозореца; Исмаил да дойде в градината при оградата…“. Докато разказваше тези неща, от време на време той имитираше нейния говор и се заливаше от смях. После се катерела по оградата, махала с ръце и правела разни знаци…

— Не знаеш, татко… Децата вземат ли те веднъж на подбив… По едно време се канех да ти съобщя…

Месуле баджъ още не беше довършила работата си из вестибюла и от време на време високото й тънко тяло се извиваше на вратата, все едно влизаше змия.

— Абе, кажете и на мен, че и аз да се посмея! — намесваше се тя, без да знае защо се смее Исмаил. — Изведнъж прие странно изражение и попита: — Само да не се подигравате на мен, ей?

Исмаил ми смигна и весело й отговори:

— Разбира се, че на теб се смеем; с кой друг ще се подиграваме!?

— Неее… Ти не се смееш на мен.

Масуле баджъ беше свикнала на всякакви обиди; смяташе това направо за свое право. Срещу смеха обаче проявяваше особена чувствителност. Сега се шегуваше, защото й се виждаше невъзможно Исмаил да се присмива на нея. Обаче по друго време, чуеше ли наоколо някой да се залива от смях, веднага настръхваше и облещваше очи. Изпитваше истинско удоволствие да се поставя в най-смехотворни ситуации, разсмееше ли се обаче някой, тя беше готова на скандал и питаше със заплашителна физиономия:

— Какво става!? Маймуна ли скача по лицето ми?

Веднъж в Измир помня как Месуле баджъ изяде страхотен бой от един просяк арабин. Но да си призная, подигравката на Исмаил тази вечер беше много по-болезнена от тогава. Исмаил, с тази своя толкова крехка чувствителност, с тези толкова странни, далеч надхвърлящи възрастта му възприятия, съпоставен с нещастното дете, чийто плач слушах преди малко в тъмнината, беше за мен необяснима загадка и даже тъкмо заради това беше възможно да изпитва божествена и сладостна като милосърдието любов. В един момент тази непочтеност у него към Месуле ме раздразни и като нищо щях да му го кажа, но си замълчах. Сетих се как се разплака одеве и се изплаших да не раздвижа нови изблици на чувства у това неразгадаемо момче, а те да го разтърсят с такава сила, каквато никога не бих могъл да му пожелая.

* * *

Исмаил остана в моя дом на Сюлеймание повече от дванадесет дни.

Той беше променен значително повече, отколкото установих преди няколко месеца. Понякога се усъмнявах в акта му за раждане, който майка му извади от един вързоп да ни го остави, и си казвах: „Дали не е с няколко години по-голям от записаното в тази изпокъсана хартийка?“.

Освен училищната литература, беше започнал да чете и други книги. Нали си имаше този навик от дете. Четеше страниците на вестници с увито в тях сирене, навън, както си ходехме, видехме ли някоя чешма или надгробен камък, той ме подръпваше:

— Чакай, татко, да го прочетем!

Сега обаче това четене се беше превърнало в плашещо пристрастяване. Без ни най-малко да се притеснява, той ми разказваше как учителите му се ококорвали, като намирали у него някои попаднали му от тук от там книги, и се развиквали: „Ще ти намалим поведението!“. Смееше се как много нощи, вместо да спи, палел мушнатата в джоба си свещ и четял в стаичките под стълбищата, където държали счупените училищни вещи, и как залъгвал нощните пазачи, когато го хванели с книжка в ръка. Значи оплакванията от Исмаил в училището не са били безпочвени.

В деня, когато ходихме в джамията „Карие“, косата ми настръхваше от някои негови мнения за учителите при разярения му спор с Талят, в който и двамата се репчеха като петли. Сега, извън училище, сред по-тежки и по-възвишени неща, го чувах да изразява не по-малко страшни мисли и направо изпадах в ужас. Игри, много по-опасни, отколкото някое момче да дръпне за опашката разгонен кон или да скача по трамваите в движение! И понеже не можеше сам да ги играе, въвличаше и мен, и Талят в спорове. Но аз, човекът, забравил да говори заради дългите си години на самотен живот и затова убеден, че не мога да бъда полезен и че мога само да го слушам мълчаливо, правех точно това. И като се поизмореше, Исмаил отиваше да се забавлява с други игри. Ах, тези деца! Смятаме, че ще се забавляваме с тях вечно като с някаква играчка, а в най-неочакван миг те избухват в ръцете ни като фойерверки във въздуха! Нима беше възможно да отгатнем къде след блуждаещия си полет в небето ще се блъснат и къде ще се разсипят?

Наистина, Исмаил беше станал по-фин и нежен, с този преобразяващ се всяка секунда поглед в дръпнатите към изпъкналите скули очи — леко удължени встрани, както ги рисуват по картините — с променящите се всеки миг багри по кожата… Това беше един нов Исмаил, от когото изпитвах страх. Нямаше съмнение, че цялото му поведение, новите черти в характера му си ги беше купил от училище. Да беше си останал само с купуването! Нямах представа какво би могло да се получи, след като преплете всички тях със заложеното в самия него. Точно това ме плашеше.

Част от вечерите Исмаил прекарваше в градината или по улиците, закачаше се и се смееше с Месуле баджъ във вестибюла, накрая влизаше в стаята ми и сядаше срещу мен уморен и притихнал.

Месуле смяташе, че му се е приспало, и му предлагаше да си легне. Исмаил поглеждаше ту към нея, ту към мен и се усмихваше:

— Имаме малко работа… Ей сега ще дойда.

Знаех я аз тази негова малка работа. Чаках обаче той да каже:

— Да почетем ли малко от твоята книга, татко?

— Ако не ти се спи, добре, Исмаиле.

— Ако и на теб не ти се е приспало.

И двамата знаехме, че изобщо не става дума за сън. Но това беше нещо като наша уговорка. Наистина се бавех, вземах „Месневи“ от мястото й и започвах да прелиствам страниците.

— Прочети ми някое хубаво място.

— Навсякъде е хубава, Исмаиле.

— Чети и ми обяснявай смисъла.

— За да можеш да я тълкуваш, Исмаиле, трябва много да си чел. Нали знаеш, аз съм невеж. Но ей така, наслуки, ще се опитам да ти почета.

Изразът ми „наслуки“ беше пълна лъжа. Откъсът, който щях да му прочета, беше подбран, за да му се харесам, откъс, който съм чел и препрочитал като ученик пред изпит. Но се смущавах, също като ученик, който на самия изпит е забравил всичко.

Предварително още казах, че не съм човек, който би разбрал и мислите, и думите на поемата. Но казах още и това, че никой друг не би ги разбрал както мен, и постепенно започвам да ги тълкувам. Аз съм беден на идеи човек, чиято мисъл, мечта или слово го сполетяват в самотата му в състояние на нещо като транс. И може би тъкмо затова виждам, че го обайвам, когато му обяснявам не с някоя удобна за мен заимствана мисъл, а с преливащите едни в други форми и багри на един блян, виждам, че го завладявам, защото в просъницата си неговите очи вече не долавят грозотата у мен. И в такива мигове Исмаил става пак моят Исмаил, когото никаква дребнава земна амбиция или замисъл няма да изтръгнат от ръцете ми, просто няма да успеят.

При първата им раздяла Месуле баджъ надаваше сърцераздирателни писъци, после започна една безкрайна сръдня срещу мен.

Но през нощта, в която отново останахме сами, тя — пред запалената печка, макар че септември още не си беше отишъл, а аз — в леглото си с „Месневи“ в ръка, не я чух да плаче, не ми се и разсърди. Този път беше разбрала, че раздялата е неизбежна. Духаше лек вятър. С вдигната глава, заслушана в свистенето и блъскането на асмата по прозорците ни, тя ми говореше колко ли е уплашен Исмаил. Ей къде е Бурса, убеждавах я, Исмаил отдавна си е легнал в новото училище и спи дълбоко. Но тя изобщо не вярваше, че една такава неизбежна раздяла може да е на толкова близко разстояние; тропнеше ли прозорецът пак под напора на вятъра, отново ми задаваше все същия въпрос.

Да, този път Месуле баджъ не пищеше, не се сърдеше. Но направи нещо още по-лошо. Някои вечери в къщите край нас свиреха грамофони. Месуле баджъ научи от тях не песен, а цяла балада. Струваше ми се, че има хубав глас и като плачеше, и като се смееше, но когато запееше: „Аз с любов към тебе…“

Някои вечери, посред тракането на чиниите от кухнята, се заслушвах в тази балада, побрала божествената й болка в един толкова мизерен и смехотворен калъп, и ме налягаше истинска носталгия по нейните предишни дивашки крясъци.