Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (27)

II

В махалата не знаеха кои сме, с какво се препитаваме. И тук, както в Тамашалък, приличахме на изгубен насред океана разбит кораб.

Отначало се опасявах от бъбривостта на Месуле баджъ и се опитвах да не й позволявам да приказва излишно с хората от къщата и с близките съседи. Но по-късно видях, че това са напразни усилия и онова, което ме плашеше, тъкмо напротив, повече е за похвала. Месуле баджъ със своите спомени, за които не можех да си представя, че са по-стабилни от спомените на един щъркел, със своя неправилен, трудноразбираем говор като на четиригодишно дете, описваше Тамашалък толкова различен, че дори и аз взех да се смятам за някакъв владетел, абдикирал от властта в страната си и заминал с цялото семейство в една далечна, доста странна и неизвестна африканска държава с много характерни особености.

После постепенно разбрах, че и в тази махала, както и в Тамашалък, всеки е потънал в собствените си грижи и никой не поглежда към другия.

Единственият гостенин в нашия дом беше Талят. Май го казах и преди. Когато научи с какво се занимавам, той се стресна — в нощта, когато се разделихме при входа на парка, усетих, че се отвращава дори от моето провлачено ходене. Неговото обещание „Пак ще се видим!“ беше лъжа. Но в същото време някакво предчувствие ме беше предизвестило, че това няма да продължи дълго. И ето че стана точно така.

Битпазарът беше едно от любимите ми места. Харесваше ми от време на време да се мотая там. Това беше едно от местата, където равновесието, за което говорих по-преди, беше нарушено. Тези, които бяха дошли притиснати от нужда да продадат някои стоки, някои скъпи за тях дребни вещи, бяха малко или много объркани хора; вярваха прекалено много — както комарджиите, на случайността и на щастието, което можеше да им донесат някои. Такива бяха и онези, които с малкото пари на ръка се надяваха, че им се е паднала голяма печалба — например да стегнат чеиза на някое бедно момиче. Наистина, там беше мястото, където не се държеше много-много сметка на парите.

Един ден си почивах на една от пейките около сергиите. В един момент викачът взе някаква странна и заоблена гъдулка, която отдалече приличаше на почерняла кухненска тава. Човек се присмива само на грозотата и уродството у себеподобните си. Но този се подиграваше на гъдулката, държеше я с отвращение само с върха на пръстите си, люшкаше я като хванато за опашката мъртво животно и викаше:

— Старинна гъдулка (…) гроша!

Сред хората избухна силен смях.

Викачът изчака малко, после попита:

— Няма ли желаещ за тази аванта?

Отново смях.

Собственикът на гъдулката беше доста бедно облечен караденизлия с побелели коси и мустаци. Нямаше места за сядане по пейките, затова клечеше на земята и изглеждаше засрамен. Викачът се наведе, размени си с човека някакви приказки и отново вдигна глава. Този път изглеждаше огорчен, но не се отказваше и от шеговития си тон. Викна отново:

— Заради авантата поисках от собственика няколко гроша отстъпка. Не е съгласен. Имал тежко болен. „Ще си вървя у дома — казва, — трябва да изкарам пари за път!“.

Сред струпалите се хора този път не се чу глас. Викачът вече се готвеше да остави гъдулката, когато направи последен опит:

— Не я гледайте как изглежда отвън! Имала чудесен тон…

Тогава караденизлията се изправи на крака — беше нисък и малко понакуцваше с единия крак. Взе инструмента от ръцете на викача. Но моментално ми направи впечатление, че това не беше случайно докосване, а досег с болка и обич, като че ли прегръщаше понесъл обиди свой приятел, сякаш водеше за ръка сакатото си чедо… После изтегли лъка и от гъдулката се разнесоха чудни звуци. Част от някоя караденизлийска песен ли беше, или импровизация, не знам. Но звуците така ми пронизаха сърцето, че без да искам, очите ми се просълзиха.

На предния ред седяха двама дебели мъже. Единият се отърси от дрямката си и с глас, който излизаше като хъркане през запушения му нос, рече:

— Абе, хубав тон има, трябва да се купи!

Той смяташе, че с късите си и дебели пръсти, накичени с изумрудени и рубинени пръстени, и с хърхорещия си запушен нос ще изтръгне от гъдулката същата звучност. Но приятелят му го отказа. Потърсих с поглед наоколо някой друг. Когато аз ще купувам нещо от търга, не смея да наддавам на висок глас. По-точно, нямам право да правя някои неща, които правят хората, непринадлежащи към моята класа. Ако видех някой, от чийто външен вид нямаше да се стресна, щях да го помоля да я купи за мен. И какво щях да правя с нея? Може би да я върна пак на собственика… За да зазвучи пак така в неговите ръце… Като взех да остарявам, в характера ми избуяха непонятни черти. Както се оглеждах така за някого наоколо, какво да видя? Сред тълпата зад викача — моят Талят. С вързоп под мишницата и с бронзов хаван в ръка. Веднага разбрах каква е работата: Талят пак беше натясно. Носеше няколко вещи във вързопа и хавана, за да ги продаде. Слава богу, бронзовият хаван му донесе една-две лири и ние си тръгнахме от битпазара.

Така се сдобрихме с Талят. От време на време, като му се стегнеше душата, идваше в моя дом, гощавахме го. Даже когато времето беше много лошо или се беше скарал със своите хора, нощем оставаше да спи в моята стая.

За Месуле баджъ посещението на гостенин в нашия дом, особено ако е за ядене и за преспиване през нощта, беше изключително радостно събитие, същото като Празника на телето в Тамашалък. Кой знае какви спомени от вилата на Сюрури паша започваха да се вихрят в горката й глава. Каквито неща имахме скътани за показ, тя ги вадеше и изсипваше насред стаята. За Талят приготвяше съвсем чисти чаршафи, изгладени нощници от батиста, подрънкващи с пулчетата си везани чехли. В кухнята вареше всевъзможни ястия с пълнеж, трополеше със сатъра за месо, навред из къщата се разнасяше мирис на гореща халва.

Появеше ли се на прага ни Талят, тя започваше да размахва ръце като готов да литне щъркел, спускаше се към него, възторжено ахкаше: „Господине!“, и се хвърляше да му целува пешовете. Ето, това беше картинка, която заслужаваше да се види. Даже един ден, както Месуле се мъчеше да докопа калните пешове от пардесюто на Талят, той пък се наведе да предотврати това и главите им се сблъскаха.

Вещите, които той видя в моя дом, представляваха такъв разкош, какъвто не би могъл въобще да си въобрази през целия си живот. Горкият Талят смяташе, че веселите дворцови представления, този театър за гости, който му изнасяше баджъ с цялата си жизнерадост и увлечение, заискрили в белите й зъби, са в негова чест, и направо се сбъркваше какво да прави.

Дните, в които идваше у нас, бяха дните на най-големите му домашни скандали или беше изхвърлен от къщи по какви ли не причини. Имаше моменти, когато притискаше слепоочията си с пръсти, затваряше плътно очи и като момче, преуморено от зубренето на Корана наизуст, дълго-дълго се люшкаше насам-натам. Сетне отваряше широко очи и като някой селянин, зашеметен от безграничния разкош на двореца, където е поканен, оглеждаше всичко наоколо едно по едно. Наред с това, като се усетеше понякога къде се намира, забелязвах, че се наежва, а очите и носът му започваха да трепкат с някакво странно безпокойство. Но започнеха ли чиниите с гозбите и халвата на Месуле да пълнят трапезата, тази негова скованост изчезваше на бърза ръка и Талят пак си ставаше предишният Талят.

* * *

След време започнах да му помагам с по малко пари. Казвам „помагам“, но естествено — давах му ги назаем. Само че на Талят не му беше лесно да свикне с това. Помня, че когато продаваше хаванчето на битпазара, аз му отправих подобно предложение, но той категорично отказа. Може би имаше право — как така изведнъж! Но след като започна да удостоява с чест трапезата ми, изглежда, щеше да дойде ред и на това.

Една вечер, докато разговаряхме, ми обясняваше как не може да се види краят на болестта, която мъчи жена му. Същия следобед станало дума за едно ново лекарство и един негов познат се изчервил и му отговорил неопределено: „Ами утре ще измислим нещо“.

— В онова чекмедже имам малко пари — му казах. — Вземи си от тях колкото ти трябват за лекарството. В началото на месеца ще ми ги върнеш.

— Не искам пари! Казах ти го, колкото да се оплача от странното поведение на някои познати.

— Така си и мисля — направих се, че не разбирам. — Но след като ей там си стоят едни непохарчени пари… Няма да ми трябват преди началото на месеца.

В този наш свят много пъти съм попадал на различни случаи как се убеждават жени. Появила се е сред нас млада девойка и някой си спира окото на нея. Както се прави във висшето общество, отначало се впуска на лов, най-напред с пари, с дребни подаръци като кърпа, обеци, даже и да не успее да я улови, поне малко или много я умилостивява. В края на краищата някоя нощ я вика на улицата да си поговорят, в някое забутано кътче. Не за лошо, просто ей така, като приятели. От една страна, говори, а от друга, започва да я докосва по ръцете, по краката. Защото, ако остане само с думи за любов, има опасност тя внезапно да се ядоса, да стане и да си тръгне. Но ако в същото време усети, че една мъжка ръка обладава тялото й… Нощта е времето на женската слабост.

Изплаших се дали, ако продължавам да го увещавам така, Талят нямаше да упорства и в някой момент заради неволно изпусната от устата ми дума да се депресира и съвсем да откаже. Извадих парите от чекмеджето и ги оставих пред него. Сега вече можехме да си приказваме по-спокойно. Горкият Талят, продължаваше да повтаря, също като бедната, постепенно разнежваща се от потайностите на нощта, жена:

— Не, не, драги… Може ли такова нещо?

И понеже кръвта не се беше качила колкото трябва по цялото му лице, обагри в червено по доста странен начин върха на носа му заедно с ноздрите. Тази картина още е пред очите ми; пръстите му потропваха ситно и трескаво върху масата и малко по малко се приближаваха до парите. Следваше втора серия от потропвания върху тях…

С нервни изблици на смях машинално вземаше парите, оставяше ги пак, сякаш ръката му трябваше да свикне с някакъв парещ предмет, пак ги вземаше. Изумих се колко много си приличат хората в определени моменти — без да искам, се видях как при джамията Ешрефпаша подхвърлям в длан парата, получена от първата ми клиентка, която отдалече толкова приличаше на моята баба. Като че ли исках да си изкарам върху този несретник натрупания и аз не знам срещу кого яд, та настоях направо с настървение:

— Сложи си ги в джоба, Талят бей, толкова добрини си ми вършил… Срамота е, срамота… Ще ми ги върнеш в началото на месеца, хайде!

Наистина, Талят пристигаше на бегом още в началото на месеца и ми връщаше парите. Половината от тях вземаше отново след петнадесети, другата половина — към края на месеца… При условие в началото на следващия месец да донесе всичко накуп.

Тогава си отворихме с Талят един тефтер. Както правеше в своето учреждение, той най-старателно чертаеше разни линии, пишеше цифри и бележки. Тъй като аз не разбирах нищо от това, по-точно исках да покажа, че не ме интересува, слагах очилата и потвърждавах съответните сметки:

— Да, верни са!

Доколкото можех малко от малко да разбера, всичко това постепенно започваше да излиза от кръга на едномесечен или няколкомесечен заем, то просто придобиваше вида на дългосрочното държавно кредитиране. И все пак се усмихвах под мустак — че какво представляваха тези пари в сравнение с честта, която един толкова издигнат държавен чиновник като него оказваше на моя беден дом.