Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (24)

IX

Наред с това, колкото е по-голяма навалицата от живи човешки тела край покойника, толкова повече мръсотия се натрупва. Пример за това видях на погребението на една важна личност, която закараха в Еюб. Ще го помня вечно като мое лично нещастие. Най-отпред — изрядна музика, след нея — колони от войници, пехотинци с обърнати надолу пушки, блестящи военни моряци, жандармерия, полиция, после — цели училища; пъстроцветни мъжки училища, женски училища; по улиците — венци от цветя, извисени нагоре като Висящите градини на Вавилон; сетне ред след ред, както е по протокола — големците на Истанбул, почетните особи и най-накрая — едно гъмжило от пешеходци, проточили се на такава дължина, че задните не чуваха музиката отпред…

Понякога шествието спираше, между ръцете на тези, които искаха да качат важния човек на кола, и на онези, които се бяха вкопчили здраво в ковчега, за да го носят на ръце до гроба, започваше такова бутане и блъскане, че когато ковчегът започваше да се тресе и люшка, така че сърцето на човек да му изскочи през устата, жените по прозорците и оградите се разпискваха и шествието отново тръгваше по пътя си.

Важният човек отиде до Еюб, носен на ръце, по-точно — на пръсти, без да се качи на колата си за последен път. Шествието вървеше толкова бавно, че можех, като се уморя, да седна някъде, подпрян на бастуна си, да си почина на воля, даже да пийна едно кафе в кафенето за хамали и после, без да се напрягам, пак да го настигна. Съвсем малка част от възрастните или доста наедрелите особи от висшето общество, несъмнено отдавна забравили подобно дълго и изтощително ходене, си разрешаваха да напуснат шествието и да се качат на следващите ги по петите автомобили; другите обаче, както изглежда, бяха решили със стиснати зъби и нокти да изпълнят докрай последните си служебни задължения.

Останалите твърде назад се бяха смесили с разреденото гъмжило, говореха помежду си, пушеха, докато по-предните не можеха да го правят и това притеснение придаваше на физиономиите им сериозния и страдалчески вид, толкова подходящ за погребение.

От време на време по прозорците или балконите се подаваха жени със свежи лица, с голи ръце или крака — и шествието им мяташе по един кос поглед, с по едно око, като петли. Нищо друго не променяше хода му, то си продължаваше все така, толкова дълго, че когато участниците му нагазиха в поникналите до коляно зелени поляни на еюбските гробища, шествието неудържимо се разпръсна навред. Слава богу, ситуацията предложи десетминутна почивка и това подейства добре. Колкото и прецизно да са подготвени погребалните шествия, гробът никога не е готов и винаги има нещо, което липсва или трябва да се поправи.

Докато мъжете, чиито глави и голи гърди стърчаха от трапа, припряно искаха или вар, или камък, или вода и какво ли още не, обществото получаваше кратък отдих, за да даде почивка на своята печал и да си поеме дъх.

И тогава стана така. Множеството, също като доведено на майски празник училищно шествие, за известно време забрави защо е тук. Докато стане готов подготвяният гроб, някои се разпръснаха по-надалече и насядаха на групи по земята или наклякаха, или направо се излегнаха върху постланите вестници и пардесюта. Другите пък, които се страхуваха да не настинат, си почиваха плътно облегнати само до кръста на някое дърво, със свити пред себе си крака, трети се отделяха от познатите си, отдалечаваха се, обръщаха лица натам, където нямаше жива душа, и вглъбени в себе си, съзерцаваха отсрещните хоризонти…

Онези, които имаха роднини и близки в Еюб, използваха случая, че са тук, и тръгваха да търсят гробовете им, за да почетат и тяхната памет, водеха им и по един-двама гости. После сред високопоставените посетители на днешното погребение имаше и немалък брой изтъкнати мъже, които не бяха забравили старата писменост. Те обикаляха между все още стърчащите, останали изправени надгробни камъни и търсеха четливи епитафии, четяха ги на висок глас на младежите, за които предполагаха, че не са успели да сварят епохата на старата писменост; възхищаваха се от старата литература, ама, моля ви се, всеки каламбур, всяка гатанка и израз има по няколко смисъла. Други пък, още по-нататък, беряха сред влажната трева маргаритки, някои дялкаха с чекийките си върховете на отчупен на минаване свеж клон…

Тук-там групи от по четирима-петима мъже, изправени като в Дивана^[1], си разказваха спомени за покойника и анекдоти. Умрелият постепенно отпадаше от дневния ред, разговорът поемаше по други русла: говореше се за политика, за това, за онова. Междувременно някой прекалено самозабравил се разказваше нещо на висок глас и дори се разсмиваше, а това го караше да трепне така, сякаш го е втресло, и темата за покойника отново се връщаше; физиономиите пак ставаха мрачни и се удължаваха; някой посочваше пръстта и отронваше с тежка въздишка: „Ето, тук е краят на всичко!“.

* * *

На гробищата разпознах една важна особа, говореше се, че е доста близък с покойника — старец с ниско и тежко тяло. В гърдите и при корема беше толкова дебел, че късите му ръце и крака седяха в сякаш подгънатите му дрехи като изправени и неподвижни. Над това тяло — червендалеста и гола глава, точно като европейските сирена по бакалниците в Бейоглу; под носа му, от който бяха останали само две малки дупки — остри и къси мустаци, същинска четка за зъби…

Понеже не можеше да върви, сигурно го бяха докарали с автомобил. Сега си почиваше, облегнал гръб на решетката, с която беше ограден един гроб, отпуснал задните си части върху пардесюто на един от тримата си придружители, разстлано върху иззидания под решетката постамент, час по час изтриваше с кърпичка очите и лицето си.

Според това, което звънтеше в ушите ми отстрани, тази смърт го бе потресла повече от всеки друг. Заобиколих покрай кипарисите и застанах зад друга решетка, обрасла с диви пълзящи храсти и трънаци, така че да мога добре да го виждам и чувам.

Тъй като беше толкова високопоставена личност, колкото и покойникът, човек не можеше лесно да се доближи до него — изключвам тримата му придружители. В същото време някои се вторачваха в него и дълго време го наблюдаваха отдалече, след което набързо отиваха и му се покланяха, но не се осмеляваха да проявят излишно неуважение и след няколко думи се оттегляха назад.

Бива ли при гроб да има делене на големи и малки? Той подаваше с неподправена чистосърдечност ръката си и казваше: „И вие да сте живи и здрави, приятелю, или братко, или синко!“, сетне по лицето му се изписваше гримаса, като че ли ще се разплаче. Неизменно повтаряше: „Каква жестокост! Той ми отне правото! Аз имах правото да умра! Едно право е отнел през живота си, и то беше моето!“, после слагаше ръка на гърдите си и добавяше: „Как само ми изгори сърцето!“. Тогава заедно с тримата си постоянни придружители в един глас започваше да мърмори нещо неразбираемо, сякаш четяха Фатиха^[2], така че накрая се получаваше нещо като опело. После внезапно се обръщаше към някой от тримата:

— Абе, онова там, на отсрещното тепе, дето се виждат колибите, село ли е? Да не би да настаняват там преселници?

От мястото, където клечах, подпрян на бастуна си, дочувах оттук-оттам по някоя дума.

— Ей, я виж там, в ниското, това е станало като кошара за кучета. Където и да се намират, кучетата ще изровят умрялото и ще го изядат. Общината да беше помогнала малко.

— Благодаря, приятелю! Каква жестокост! Той ми отне правото!

— Абе, не изпратихме отговор на телеграмата от Казъм, нали? Не забравяй, като се върнем! Напомни ми!

— Абе, дали кебапчийниците в Еюб още си седят?

Сред дърветата започваха да се разнасят стиховете на задължителната при намаза молитва, но така или иначе, все още нямаше знак, че гробът е завършен. Тримата придружители на знатната личност се поотдалечиха и започнаха да си говорят нещо, а него го оставиха насаме с мислите му. По едно време той бръкна в постланото под себе си пардесю, мушна ръка в джоба му и извади някакъв вестник, разлисти страниците, прегледа ги, после пак го сгъна и го върна на мястото му. Този път обаче ръката му напипа в джоба и нещо друго. Печени кестени в книжен плик! Взе един, стисна го между пръстите си, кората му изщрака, после го пусна в плика, а плика — в джоба. Не след дълго обаче отново го извади. Беше се престрашил. Извърна едва-едва глава, огледа познатите си, които разчитаха надписите по надгробните камъни, после обели един кестен, изяде го, след него още един… И тъкмо щеше да лапне третия, когато на няколко крачки от него се появи една личност с дребно лице и черна брада.

Беше много висок и слаб в тялото мъж. Затова, както вървеше по засъхналата кал с протегната напред глава, създаваше впечатление, като че ли всеки момент някакъв товар, разклатен на главата му, ще се катурне на земята. Новодошлият, силно развълнуван, прегърна дебелия големец през раменете и възкликна:

— За бога, братко, и това ли трябваше да видим!

С острата си брада четкаше червената гола глава на своя приятел, а от очите му се лееха едри сълзи. Най-сетне застанаха лице в лице. Но кестенът, за който не остана време да бъде сдъвкан, заседна в гърлото на големеца, той се закашля до посиняване и за да не го изстреля изведнъж навън, стискаше устни и издуваше бузи. Брадатият забрави своята печал и се разтревожи за него:

— Виж какво! — викна му той със строг и непоколебим глас. — Ти още ни трябваш… Нямаш право да се разстройваш чак толкова!… Не си дете!

Опасността беше преминала… Шишкото махна кърпичката от устата си, пое си дълбоко въздух и заплака:

— Отне ми правото… Каква жестокост!… Аз имах правото да умра…

В това време множеството започна да се стича от вси страни към гроба.

Трима души държаха реч при главата на покойника. Според тях беше съвсем ясно, че днес погребваме наистина велик човек, един вид техния пророк на новото време. Но този ден, докато вървях подир покойника и се мотаех из гробищата насам-натам, без да подслушвам някого с определена цел, а само по откъслечните подшушнати фрази, долетели до ушите ми от тук от там, ми беше изнесен откъде ли не и от кого ли не цял доклад за злините не само на този човек, ами и на целия му род до девето коляно. Господи! Кражби, наглост, мошеничество, клеветничество, липса на морал и така нататък, и така нататък!…