Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (21)

VI

След като попълних професионалния си опит в учрежденията, излизането на улицата през лятото отново ме спасяваше от неудобствата. Ех, имало живот, бе!

Само че Истанбул не беше за нашего брата вече предишният Истанбул. Когато бях дете, просяците си живееха на воля. И те бяха своего рода търговци, също както продавачите на туршия, на халва и разни неща за гробищата. Доста от тях си имаха определено място, махала, клиенти. Както останалите търговци, и те ходеха свободно по улиците, подвикваха, пееха или редяха благословии, вършеха си занаята съвсем открито. И на никого не му минаваше през ум, че гласът на просяка ще наруши спокойствието му, както не го нарушаваше и провикването на симитчията. Особено по време на светите празници като Рамазана, като Първия месец от лунната година и като трите благословени месеца, те се стичаха от Анадола в Истанбул и устройваха ту на това, ту на онова място истински панаири на просяците.

Сакатите най-много се набиваха на очи, макар да не вършеха най-много работа: без ръце, без крака, слепи, с подути като напомпани от кой знае какви незнайни злощастия или пък изсъхнали като клони крайници, с ужасно изхвръкнали навън очи, с оголени до кокал челюсти, с издути като балон гърла, наполовина живи, наполовина мъртви, започнали вече да се разкапват; получовеци, които лазят и се гърчат по земята като прерязани от мотиката на две червеи; деца, още по-миниатюрни от ембрионите, които ни демонстрират по витрините на аптеките… И какво ли още не! Стопаните им ги строяваха в редици по калдъръма; любопитната навалица, която влизаше под купола на палатката да види биволчето с две глави или рибата с брада, се завърташе покрай тях и като заслужено право за представеното зрелище, пускаше в тенекията каквото й се откъсне от сърцето, а то беше много повече от милостинята.

Сред тях имаше и такива, които си изкарваха хляба като актьори по площадите — само с клоунада или с различни умения. Още не мога да забравя някои от тях, с които се запознах като дете. Човекът, когото наричаха Хаджиятмаз, беше брадат просяк, тоест артист, заприличал на голяма подкастрена върлина с отрязаните си до дъно ръце и крака. Повиваха го в бродирана пелена като новородено бебе и двама едри хамали, наети сигурно на заплата, го натоварваха на гръб, за да го отнесат на улицата.

През десет-петнадесет дни Хаджиятмаз се отбиваше в нашата махала и това беше толкова радостно събитие, колкото посещенията на кукловодите или на тръбача продавач на маджун. Ние, децата, няколко дни предварително събирахме пари и го чакахме да се зададе. А що се отнася до умението на Хаджиятмаз, като видеше, че сме се скупчили покрай него, с рязко движение на главата лапваше с уста края на брадата си и започваше да прави различни гримаси, при което ние се превивахме от смях.

После оставяше брадата си на мира, захапваше със зъби израстъка върху голата глава на единия от хамалите, караше горкия човечец да крещи и така предизвикваше у нас два пъти повече смях. Колко ли души със здрави тела хранеше този половин човек с тропащите като дъжд монети в окачената на врата му тенекия, на колко ли хора трупаше жълтици и оня великан, хамалинът с огромните размери, който заради парите търпеше от сутрин до вечер да му хапят цицината на главата?

След сакатите идваше ред на лудите и идиотите. Хората направо бяха влюбени в тях. Смятаха, че несвързаните им приказки идват кой знае откъде, мъчеха се да открият някакъв смисъл в тях и колкото се плашеха от недъгавите, толкова ги и обичаха. Кой знае колцина бродеха като светци по улиците на Истанбул със запалени върху главите им свещи!

После идваха на ред умниците: господата, учените, които като същински проповедници убеждаваха колко нищожен е светът заедно с всички живи твари в него, че няма начин тези живи твари да преминават в небитието, че не е възможно което и да е от тези същества да бъде пренесено от другата страна, че в замяна на това с нищо не можем да се отплатим, дори с лихвите, на дълга си към Бога; сладкогласни музиканти, работещи в сдружения на гробищни оплаквачи; в действителност — едната четвърт от жителите на Истанбул, а най-вероятно даже и малко повече…

* * *

Да, в щастливите години на моето детство те си живееха свободно. Хората вярваха, че който пречи на Божията щедрост, Аллах ще го лиши от насъщния, така че на никого не му и хрумваше да се оплаква от тези гледки.

Но както общинските служби крият отходните канали зад изгърбените като риба улици, за да бъде разхубавен градът, като изтъкват на преден план парковете и паметниците, така и просяците са на път да се потулят в затънтените улички на Истанбул, по опожарените терени и в дупките на разрушените зидове.

Когато се завърнах в моя край, през първите дни изпаднах в ужас от пустотата наоколо. Но съвсем скоро с окото на професионалист прецених, че всичко си върви постарому. Само че, както всички, така и моите колеги, за да са в крак с времето, бяха сменили и униформата си, и местата си. Те си знаеха в кои часове, при какви ситуации и как трябва да се смесят с навалицата, за да не попаднат в полезрението на полицията.

От време на време хващаха по някой нещастен новак като търкулнал се от стената гущер и аз виждах как отдалече го гледат със съжаление неколцина с карамелени кутии или с връзки за обувки в ръце. Просяшките посредници действаха пак както преди, непрекъснато водеха с евтини автобуси наемници от близките анадолски райони в Истанбул. Онези, които имаха съвсем отвратителни недъзи, както казах, вече не можеха да се разхождат на воля. Другите, които по-рано се обличаха в причудливи дрехи, като че ли щяха да играят в трупата на уличен театър, сега подражаваха на господата, на възрастните пенсионери. Разликата между двата свята постепенно се стопяваше.

Едно време между изисканите хора съществуваше начин да се измоли нещо чрез писмо: например зетят връчваше на тъста си писмо относно свой най-близък приятел. Забелязвах, че този обичай се развихря и сред нашите. Просякът си спираше окото на някого в казиното или на кораба и му подаваше писмо така, както старият коцкар мушва в движение някакво послание на забулената с чаршаф жена, после се отдръпваше назад и в свенливо и възпитано мълчание изчакваше резултата. Имаше дори и такива, които подвързваха фалшиви документи, както се правеше във висшите кръгове, с които да докажат колко реална е необходимостта от помощ.

После между старото и новото се бе появила още една разлика: от ден на ден се увеличаваше броят на тези, които наред с просенето практикуваха и помощен занаят. Например прислужник глашатай. Сред тях имаше такива, които премятаха най-върлите посредници, излизаха на глава с най-оперените главатари на прислужниците. В някои махали, където познаваха уменията им, просяците глашатаи подстрекаваха портиерите, които не бяха доволни от входовете си; влизаха под кожата на подрастващите им деца с обещания да им намерят съпрузи и тям подобни. Така след има-няма седмица или две портиерите сменяха входа, а просяците глашатаи си получаваха възнаграждението.

Още една разлика между предишните и новите, изглежда, беше свързана с усвояването на модерните икономически методи. Да се зашиват парите в ръбовете на връхната дреха или да се заравят в тенджери в земята — подобни отживелици бяха изчезнали. Сега просяците влизаха и излизаха от банките без притеснение, следяха продажбите на борсата и си купуваха евтини имоти. После между богатите бедняци се разви и търговията с пари. Отпускаха заеми срещу заложени вещи като например часовник или копчета за ръкавели на клиенти, които си подбираха измежду закъсалите в края на месеца дребни чиновници, тоест изпълняваха функциите на сарафи сред махалите.

В края на краищата както във висшите кръгове, така и сред бедняците развитието на икономическите взаимоотношения доведе до появата на някакви ужасни хора. Познавах двама такива, от които косите ми настръхваха. По прозорците на бедните улички в Истанбул и Бейоглу се закачваха обяви за стаи под наем. Собствениците им бяха повечето бедни хора, възрастни вдовици и прочее. И тъй като някои от тях въобще не знаеха какъв е редът, а на други кракът им не беше стъпвал в община или в полиция, често по обявите не бяха залепени таксови марки. Единият от онези противни двама скитници, за които споменах, беше дребно старче с едно око, със скрофулозно изкривен врат. Та той, от една страна, ходеше от врата на врата да проси, а от друга, видеше ли с едното си око обявите без таксова марка, съобщаваше за тях в съответните служби и получаваше съответното възнаграждение, Вторият беше още по-отблъскващ от доносника за нетаксувани обяви. По наше време беше преминала модата на обръщението „хаджи“, но кой знае защо, му викаха така. Само че що за хаджия беше, Господи! Млад мъж, с превито надве тяло като карта за игра. По улицата ходеше на четири крака с нахлузени и на ръцете си налъми, от време на време сядаше на опашката си по тротоарите и тогава, с подвити ръце и крака, заприличваше на умряла в боклука мишка. Само че този микроб с ръце и крака имаше две сини като мъниста очи и тънки мустаци, завити с плюнка нагоре като опашката на скорпион, а те не предвещаваха нищо добро.

Занаятът на този хаджия беше да следи там, където ходеше да проси, коя жена или девойка с кой мъж се е забъркала и да ги изнудва. После причакваше въпросната жена или девойка на улицата, даже понякога тропаше по вратите им и с гадната си усмивчица в очите, подсилена от отвратителните му мустаци, започваше да ги моли: „Аллах да му прости на вашия любовник (например на Ахмед бей), Аллах да опази и двама ви от злото“. От тази молитва на горката жена й призляваше, а ако някоя се ядосаше и викнеше, хаджията също надигаше все повече и повече глас. Неговият специалитет беше да разграничава отлично сред клиентите си по-сприхавите и безочливите от плахите и кротките бащи и съпрузи, и най-вече онези, с които не вървеше да се шегува. Тогава какво? Най-доброто нещо, което можеше да се направи, бе да се стъпче с крака този микроб и да се размаже върху камъните на калдъръма, но естествено, нямаше как да стане. Така хаджията облагаше горките жени с данък и непрекъснато ги изнудваше до деня, когато щеше да им писне и да изкрещят: „За бога! Стига вече!“. Било спестените за чорапи или за кино пари, било тайно измъкнатите от съпруга или бащата монети, било дреболии като брошки или обеци — той ги вземаше без срам и неудобство и отгоре на всичко им отправяше молитва: „Аллах да дари с дълъг живот Ахмед или Мехмед бей, а вас, щом закриляте скитника, Аллах пък ще ви закриля от зли очи!“.