Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (20)

V

Онази година зимата настъпи рано. Непрекъснато духаше вятър, улиците станаха непроходими от дъждовете. А след тях ни затрупаха дълбоки снегове.

В такова време най-сигурният подслон за скитниците като мен бяха учрежденията. Там хората се топлеха с калорифери, покрай печките с въглища или само от дъха си. Но за тези, чиито обувки бяха подгизнали от лапавицата, всичко беше еднакво добре дошло.

Там никой не те питаше какво търсиш на това място. Всеки беше дошъл със собствените си грижи. Онези, които идваха по работа, и дори част от дребните чиновници не се различаваха много-много от мен по външния си вид и затова нямаше опасност да привлека нечие внимание. Някои, толкова затрупани с подпечатани и облепени с марки книжа, че не се виждаха дори физиономиите им, хлътваха и изплуваха от различни канцеларии, други чакаха пред вратите, трети си приказваха сами и се лутаха насам-натам, имаше и такива, които клечаха до стените или по стъпалата на стълбището и един друг си изплакваха болките…

Между тях имаше и такива, които прекаляваха с натрапването и упорстването си, затова ги пъдеха. Имаше и други, които бяха чакали с месеци и внезапно започваха да крещят и да припадат. Най-многобройни обаче бяха онези, които молеха… И то с думи, със сълзи, каквито няма да откриете у нито един от моите колеги… Изглежда, най-бързо се решаваха техните въпроси…

Много ми беше приятно да прекарвам дъждовните или мразовитите зимни дни в тези учреждения — това ми възвръщаше близостта с хората, изчезнала преди толкова много години. Влизах и аз в кръга на бедните, които сушаха край печката мокрите си обувки и панталони, грееха подпухналите си от студа и хремата лица на огъня и споделяха неволите си. Нали и аз бях един от тези, които имаха какво да разискват тук, та като ми дойдеше редът, вземах думата. Случваше се на мнозина да дам съвет или поне да ги успокоя. Ставаше ми топло и хубаво на душата, като ги видех да ме слушат най-внимателно и с уважение!

Както казах, тук всеки идваше със собствената си болка, затова в повечето случаи не се интересуваше дали на другия отсреща му се е случила някаква беда, или не. Но ако някой ме попиташе, със смутена или разсеяна усмивка измънквах нещо, което нямаше да разбере. Било то: „Болен съм, а не мога да си купя лекарството“, или някаква друга нужда, по-важна и от лекарството. Отсрещният не ги знаеше тези неща, обаче долавяше в думите ми огромно нещастие, измисляше си някаква съответстваща на богатството му история и пламваше от желание да ми помогне. Тези засрамени погледи, тези нерешителни жестове, когато слагаха ръка на сърцето, ми бяха добре познати признаци. Извръщах глава настрани, за да помогна, а в ръката ми се мушкаха доста пари, много повече в сравнение с онези, които припечелвах на улицата. Нямаше значение дали човекът е богат, или беден. Даже колкото по-беден беше, толкова по-голямо беше подаянието. Това беше въпрос, тясно свързан със степента на собственото му нещастие в този момент, а и с умението, което аз щях да проявя, за да уловя въпросния момент… Личеше си, че не обикалям учрежденията за тоя дето духа, и печалбата ми понякога беше по-голяма от това, което изкарвах на улицата. Само че методът ми на работа тук изглеждаше по-непочтен. По улиците бродех винаги мълчаливо, като сянка. Тук трябваше да говоря. Макар че думите, които каканижех, не бяха ясни по смисъл, чрез тях успявах да залъжа доста хора. Не беше ли вид мошеничество това, че се представях например за болен, който не може да си купи лекарства, колкото и да беше дребна и безвредна тази лъжа?

Но не се задълбавах излишно, ами чисто и просто сам се утешавах: „Да, това е абсолютно неморално… Но щом сме в това учреждение, не му мисли чак толкова! Огледай се наоколо… Онзи закъснял чиновник, дето тичешком се качва по стълбището, няма ли да каже след малко на шефа си, че е изпуснал парахода или че е ходил да купи лекарства на болния си родител? Не чух ли преди малко с ушите си как някакъв познат лекар обещал на чиновника, дето си търси работа в Истанбул, да му издаде документ, че там, където живее в момента, въздухът не му се отразява добре на здравето? Добре, няма да сеем просо на дъното на морето. И Аллах да ни е на помощ!“

Едно от най-любимите ми учреждения, макар и с малко криволичещ път, беше Съдебната палата при Айя София. Помня, че редовно вървях дотам по петите на някои от служителите. По онова време сградата още не беше изгоряла. Но пламъците, които изскачаха от печките по стаите и из фоайето със зиналите с по един човешки пръст една от друга дъски, вече се подготвяха да я довършат.

В тази Съдебна палата чезнех така, сякаш се намирах в малка държава. Обикалях по коридорите, превърнати на улици заради гъмжилото от хора със стичаща се от скъсаните им крачоли кал. От разните врати в съда се извикваха с цяло гърло имена, гъмжилото се люшваше от едно място на друго, сгъстяваше се, някаква група се впускаше към адвокатите, които се промъкваха с черните си мантии между нас като някакви странни птици…

Спирах поотделно пред всяка врата, все едно съм излязъл на пиацата по Диреклерарасъ през някоя нощ от Рамазана; установявах къде е най-интересното и вълнуващо дело, влизах там и сядах сред някои тихи хорица в редицата на слушателите.

Най-различни дела за покупко-продажби; дела за кражби, мошеничества, за разводи; дела за престъпления, всяко едно от които само по себе си е отделна история… Там се изкарваха на показ кирливите ризи, много хора се разголваха пред нас докрай с всичките си уродства, недостатъци и мизерии… Да, и в дъното на почти всяка отделна история от тези дела лежаха парите. Една безконечна война, и то все заради пари — да ги измъкнеш от кесията, от гърлото на другия…

Тези обвиняеми! Колкото ми бяха интересни, толкова и ме караха да се замислям. Като слушах повечето от тях, нашите от улицата с протегнатите си отворени длани ми се струваха така невинни, честни и благородни.

Един ден се случи нещо доста странно. Стоях заедно с няколко бедняци до голямата печка във фоайето. От известно време един адвокат разговаряше в подножието на стълбището с едър, елегантно облечен мъж и възрастна жена с кожено палто. В един момент забелязах, че и тримата се обърнаха едновременно и се загледаха в мен. Защо не в нас, а точно в мен? До печката стояхме четирима, може би и петима човека. Въпреки това имах необяснимото чувство, че този, когото гледаха, бях аз и че сега, както си обърнаха главите отново на другата страна, говореха за мен. Опасенията ми се засилиха още повече, когато видях, че елегантно облеченият мъж се отдели от групата и се насочи право към нас. За да си придаде вид, че се мотае безцелно, бъркаше по джобовете си, от време на време спираше и се подрусваше силно на токовете, въртеше се в кръг и бавно-бавно се приближаваше. Сега виждах лицето му по-ясно. Имаше къдрави коси като калпак, червендалесто лице, посипано с тъмни петна неясно от какво — от бенки ли, от едра шарка ли — и леко вирнат като човката на юрдечка нос под двете му близко разположени очи. Извади от джоба си цигара и се наведе към печката да я запали. Огледа другите и ми подметна:

— Ама че е студено днес!

Сетне заряза тези напълно излишни любезности.

— И вие ли сте на дело? — попита ме и ме помоли да се дръпнем за малко встрани.

Виждах, че адвокатът и жената ни наблюдават как бавно славно вървим към стълбището.

Не щеш ли, скоро стана ясно каква им беше целта. Аллах опазвал всекиго от злото, но както си седиш, някой току те вкарвал в беда… едно комбинирано дело за търговия и побой… Ако един най-обикновен свидетел кажел истината пред почитаемия съд, правото щяло да възтържествува. Всъщност елегантният мъж ми предлагаше да лъжесвидетелствам, а заради оказаната ми чест да съдействам за доказване на истината — и определена сума пари. Не че не съм лъжесвидетелствал на дребно, особено докато работех като секретар в училище „Нур-и Ирфан“, и ако бях продължил дейността си там, щях да се специализирам в тази насока. Но днес да раздавам справедливост, без въобще да ми се налага, ми идваше в повече. Освен това знаех колко опасности крие едно лъжесвидетелстване. За какво ми е да си тровя живота? Сконфузих се, все едно че върша нещо срамно, и отказах да ме удостоят с въпросната чест. Като видя, че в мен няма хляб, изкуствената учтивост на елегантния господин моментално се изхлузи като пръстен от неприятното му лице; очите му станаха още по-зверски, а носът му — още по-вирнат.

— Изчезвай тогава! — процеди през зъби той и тръгна към своите познати.

Спомням си, че веднъж един младеж в Измир ме беше взел за пласьор и поиска да си купи опиат от мен. Значи във вида ми имаше нещо, по което приличах не само на пласьор, но и на лъжесвидетел, и умелият адвокат със сигурност го беше забелязал в моята така често появяваща се в съда физиономия. Наистина след този ден ме хвана страх от любимата Съдебна палата, разредих посещенията си там и започнах да се навъртам из други учреждения.

* * *

Дойде февруари, а зимата продължаваше, дори се разлюти още повече. Аз напълно се отказах от улицата и станах нещо като секретар без кабинет. Излизах от едно учреждение, влизах в друго и за да се стопля, и за да си върша занаята. Печалбата ми — съвсем наред. Чувствах, че това учрежденско просене ми оформя нова специалност. Трябва да ми се признае майсторлъкът, че удадеше ли ми се възможност, успявах да се справя, и то без да привлека нечие внимание, дори в най-неблагодатната среда. Какво правех ли? Това си беше моята тайна, по-точно — тайна, която и аз самият не проумявах. Че кой голям творец може да разкаже как е създал своето произведение? Ако го попитаха, моят дядо поет дали щеше да обясни как от най-баналните думи, които употребявахме всеки Божи ден, се бяха родили искрящите му като празнични надписи по време на Рамазана стихове? Всеки талант, даден от Бога, е дълбока тайна. В същото време из коридорите на учрежденията винаги имаше вероятност да се натъкна на по-изкусен майстор от мен. Ето и пример.

Веднъж се бях качил на горния етаж в една служба. Седях върху тръбата на калорифера и тъкмо се унасях от топлината в сладка дрямка, когато внезапно раздрусване ме подхвърли нагоре. Наоколо вреше и кипеше от хора. Вратите на всички стаи зееха отворени, по стълбището — навалица и блъсканица. Отначало помислих, че става земетресение. Но не. Защото не е нормално, като бягаш по време на земетресение, да си сресваш косата и да си оправяш вратовръзката, нито пък да си закопчаваш дрехата. Най-накрая се разбра за какво става дума. Дошъл бил министърът от Анкара и се отбил в учреждението.

Хората изскачаха от канцелариите си да му зърнат лицето едновременно с онези, които тичаха да го посрещнат още на улицата, а най-вероятно и от по-далече, още пред автомобила му. От горните етажи слизаха във фоайето на партера, струпваха се пред приемния салон, бутаха се. Ако двамата огромни прислужници, застанали един до друг, не бяха пуснали в действие лактите си, за да спират хората с риск за живота си, това гъмжило щеше да връхлети като вълна върху крилата на вратата и желаещите да видят министъра щяха да се изсипят в салона на купчина един под друг, един връз друг.

Министърът бил пожелал да разговаря с един от директорите на отдели в тази институция и заповядал никой да не влиза при тях. Познавах този директор. Като казвам познавах, естествено, познавах го отдалече. С високото си стройно тяло, с прошарените коси, леко оредели над високото му чело, със спокойното си и авторитетно поведение той имаше вид на аристократ. Когато от време на време излизаше от кабинета си и се отправяше към тоалетната, последван от прислужник с хавлиена кърпа и сапунерка в ръка, изглеждаше така, като че ли отива да върши кой знае каква важна държавна работа, а познати и непознати неволно се отдръпваха встрани да му сторят път.

След десетминутно, а може би и по-дълго чакане, вратата на приемния салон се отвори. Гъмжилото си помисли, че излиза министърът, и отново се люшна. Но не би! В просветналата сред полумрачното фоайе рамка на вратата най-напред се появи нечий гръб, същински тъпан. Беше директорът, когото описах, по-точно — обърнатият към нас гръб на директора. Както се разбра, министърът го беше изпратил до вратата в знак на уважение. И той, за да му благодари, се беше навел така, сякаш се канеше да играе на прескочикобила, главата и ръцете му висяха отпред, непрекъснато се кланяше и изправяше. Отстъпваше крачка по крачка назад, спъна се в прага и залитна, добре, че прислужниците го сграбчиха през бутовете и му попречиха да падне. Наблюдавах сцената от стълбището. Смятах, че като види вторачилото се в него гъмжило, горкият човечец много ще се разстрои. Но не стана така, защото той не погледна към тълпата. Пристъпваше, озарен от собствената си светлина, все едно беше говорилият с бога Мойсей, който слиза от планината Синай. Така и не видя онези, които се бяха втренчили в него. Мина през нас бавно славно, с премрежен поглед, разширени ноздри и зяпнала уста като при молитва за почит, усмихнат на все още звучащите в ушите му приятни думи. И този път носът на обувката му се препъна в прага на неговия си кабинет, още веднъж подскочи с цялото си изправено като статуя тяло и влезе.

„Хей Аллах! — си рекох. — Значи, тук били и текетата ни, и дервишите ни!“.

Много пъти по улиците се случва да чуя как разни важни, високопоставени личности ругаят на висок глас нашите: „Не те ли е срам да просиш бе, човек!?“. Тогава по устните ми плъзва весела усмивка и съвсем тихо, колкото да се чуя само аз, питам:

— А ти, господине, какво направи, за да се издигнеш дотам?