Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (18)

III

И така, раздялата вече ставаше неизбежна. Последните ни дни с Исмаил у дома трябваше да оставят приятни спомени. Не лишавах от нищо моя малък храненик. Според предварително подготвения план, го разходих полека-лека из целия Истанбул, чак извън крепостните стени. С удивление забелязвах, че най-много харесва джамиите. След ходенето по напечените от слънцето улици вземахме в ръце обувките си, повдигахме черните завеси на вратата и щом пристъпехме в този смълчан свят на здрач и хладина, момчето направо изпадаше в унес. Много пъти, докато аз седях заслушан как някой хафъз тихичко си нашепва Корана, той обикаляше навред притихнал, смълчан; нисичък на ръст, без ни най-малка проява на страхопочитание, разглеждаше сводовете, полилеите, влизаше и излизаше иззад решетките. А заедно с джамиите харесваше и махленските гробища. Както си крачеше тихо и кротко до мен, през две пресечки от пътя ни подушваше мириса на кипарисите, ноздрите на носа му се размърдваха като на заек и ми казваше:

— Тате, ей там има гробище. Ще отидем ли?

Непременно трябваше да се спираме във всяко гробище — малко или голямо — и да разчитаме надписите по надгробните камъни, като си помагахме един — друг. Ако сред тях се случеше някой да му хареса, плюнчеше молива, докато му се боядисат и устните, и езикът, и най-грижливо го записваше в едно неотлъчно носено в джоба му малко тефтерче. Една от страстите на Исмаил бе да си купува евтини книги от вехтошарите. Виждах как дребните пари, които му давах в последно време, отиваха почти до последната стотинка за тези книги.

В къщата аз се настаних в задната стая, която гледаше към Златния рог. Харесваше ми вечер по тъмно да гледам морето и отсрещните скали, но на него му разрешавах да оставя лампата си да свети. Нощем се излягах на миндера и ту се взирах в нощта, ту задрямвах, а Исмаил, проснат на земята, точно както в Тамашалък, четеше ли, четеше, само от време на време пропъждаше с ръка малките нощни пеперудки от лицето си. И все пак си беше дете: по някое време, както си четеше, главата му клюмваше върху ръцете и заспиваше, без да помръдне от мястото си.

Откъде се беше взела любовта към книгите у това малко момче? Дали от училището в Намазгях, което посещава няколко години? Не е възможно. Ключът към тази мистерия трябваше да се търси в баща му. Сигурно синът на финансиста не ще да е бил случаен скитник. Това детско лице, този нос, тези очи на кошута не са ли достатъчно доказателство?

Докато Месуле баджъ дойдеше да вземе Исмаил, аз мятах отгоре му някаква завивка и се взирах в спокойното му сънено лице. Между нас зееше пропаст и в това нямаше съмнение! Нямаше как да си простим един на друг. Ако бях мошеник, един от високопоставените господа, които продават страната, Исмаил щеше да ми прости. Но на мен — такъв, какъвто съм — никога!

Последните нощи, които прекарахме заедно, ми навяха непривични тъжни мисли, повлияха и на характера ми. Най-сетне, една вечер в края на септември, аз поставих бавно сакатата си длан върху неговата книга и започнах да редя предварително подготвената в главата ми реч:

— Исмаиле, ти вече порасна! На тази възраст всичко трябва да ти е ясно. Добре чуй какво ще ти кажа… Наричаш ме тате-мате, но знаеш, че аз не съм ти нито баща, нито каквото и да е… Твоят татко е бил важен човек. Горкият, умрял е без време! Кой е бил, не мога да ти кажа. Но може би по-нататък, някой ден, когато станеш на възраст да разбираш нещата от живота много по-добре… Добре, ще кажеш — ами ти какъв си ми? Аз съм ето такова едно човеченце… Бил съм такъв, бил съм онакъв, това на теб нито слава ти носи, нито позор… Ти си поверен на мен от баща си и майка си, разбираш ли? А заедно с теб ми повериха и доста голяма сума пари. До ден-днешен ти яде от тях, тоест искам да кажа, че нито залък от моя хляб не е отишъл в твоето гърло… Дрехите, които носиш, книгите, които четеш, са все оттам. Останаха ми още много пари на ръка… Няма две мнения, че ще стигнат да завършиш образованието си. След няколко дни ще те запиша в едно училище с пансион. Ние ще си заминем от тук… Значи, искам да ти кажа, че не съвсем завинаги, но дълго време няма да ни виждаш. Надявам се да учиш, човек да станеш… Ето така, Исмаиле…

Дали момчето възприе моята реч както трябва? Може би да, може би не… Но едно е сигурно — тя отърва и двама ни от тягостното притеснение. Той нямаше повече причина да се срамува от мен. Ами аз, наистина, аз какъв му бях на това момче? Пред кого трябваше да давам сметка за своето поведение? Така или иначе, защо ми трябваше да се навирам в грижите на едно благородно дълго бащинство?

След онази нощ, когато разбра с какво се занимавам и потъна вдън земя от срам заради мен и плака, сега за първи път заставахме очи в очи. Колко много се бе променил Исмаил, откакто не се бяхме поглеждали! Челото му — още по-високо, кожата на лицето му — по-гладка и лъскава, носът, устата, скулите и челюстите — с по-добре оформени кости… Очите, все така напръскани с червени точици като роса от кръв, направо са си вече очи на млад мъж… Исмаил грееше от радост, сякаш се беше отърсил от съмненията за някоя срамна болест на плътта. Но в същото време оплакваше и раздялата си с нас. Ех, дотук щеше да е, естествено. Имаше навици, съществували толкова години, имаше нощи на болести, когато лежеше безпаметен на гърдите ми и всеки път, когато отвореше очи, виждаше моето лице…

Като го изпратих да си легне, изгасих лампата. Мъчех се да преглътна сълзите, твърдо решен да го забравя, отчаян като застарял странстващ певец, на когото са му казали направо в очите, че вече не го обичат.

Месуле баджъ обаче не можа да го понесе като мен. Тя беше примитивно същество. Като научи новината, че Исмаил се отделя от нас, започна с дивашки писъци да си скубе косата, да си удря главата и да се търкаля по земята:

— И аз ще отида!… И аз отивам!… Ще го намеря това училище и ще го срина до основи…

Не приехме на сериозно заплахите на баджъ, но за да пресечем вероятността да ни посрами, с Исмаил се наговорихме да не издаваме адреса на училището. Вярно, и мен нямаше да ме виждат често там. Така се случи, че една случайна среща улесни работата съвсем. Един господин, мой приятел, щеше да хване Исмаил за ръката, да го заведе в училище и да го запише в пансиона, като дете, което си няма нийде никого. Този приятел щеше да наминава веднъж месечно в училището да го наглежда. Така поне ми обеща. А пък аз, както казах, щях да се покрия някъде. Но където и да се намирах, тримесечните такси щяха да заминават за училището, без да се забавят дори и с ден.