Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (16)

I

Друго нещо си е Истанбул! Никой не забелязва никого. Ако се проснеш в цял ръст да мреш до някоя стена, за да не се пречкаш в краката на другите, никой няма да те попита: „Абе, какви ги вършиш?“.

Измир също е голям град, но каква ти прилика!? След като човек поброди известно време по улиците му, ще се натъкне на добре познати физиономии от града. Не бива да се забравя, че и той като славата си има добри и лошо поразяващи страни. Не представлява проблем да отделите време за един или друг свой талант. Само че хората са вятърничави като маймуни. Често пъти поетите и певците им омръзват, същата склонност проявяват и към бедняците. Не беше лесно да се състезаваш с новите конкуренти — всеки Божи ден на пазара се появяваше ново лице. С ужас забелязвах, че влиянието ми върху основните измирски клиенти постепенно отслабва, че започват да ме пренебрегват и да се залъгват с някои от тези нови физиономии. А в Истанбул уличните ъгли нямат чет и брой. Щом видиш, че в някой район започваш да досаждаш на клиентите, имаш възможността да си заличиш следите, а след известно време пак да се завърнеш там като сладостен спомен и да подновиш обичта им.

Славата носи и друг риск — завистта, която предизвикваш сред колегите, а тя можеше да те доведе до смърт, както се случва и в политиката. Срещаха се много просяци, които правеха страхотни съглашения против другите, и така, с невъобразими интриги, сами си изкопаваха гроба. Не щеш ли, и аз самият се сблъсках в Измир с такъв горчив пример. По улиците бродеше един смахнат дервиш, наричаха го Мевляна. Критянин, с жълта съдрана аба върху голото тяло, вързана през кръста с въже, с проскубана брада, кротък човечец със сини очи. Нощем заставаше под уличните фенери и четеше дълги откъси от „Месневи“^[1], говореше с Мевляна^[2].

Всеки луд си има своите странности. Този нещастник подбираше седем-осемгодишни малчугани, обикаляше с тях продавачите на малеби по улицата, купуваше от всеки и го раздаваше на децата. Колегите не понасяха огромната му обич към децата и превъзнасянето му по Мевляна и му спретнаха ужасна интрига. Уж, като се мръкнело, той водел в гробищата някои от момиченцата, на които давал малеби, връзвал им устата и ги изнасилвал, после като жесток звяр ги убивал и ги заравял в прясно изкопани гробове.

Чии бяха тези изчезнали деца? Защо досега не се беше появил нито един човек да ги потърси? С какви инструменти Мевляна копаеше и зариваше пресните гробове? Нямаше кой да си зададе тези въпроси! Но как иначе да се обясни фактът, че един бедняк, който няма риза на гърба си и кълве като пуйка трохите от намерения на улицата хляб, храни с малеби което и да е изпречило се на пътя му момиченце?

С две думи, клюката се разпространяваше все повече. Най-накрая, когато веднъж наистина изчезна едно деветгодишно момиченце, подозренията към него съвсем се разпалиха. Най-неприятното беше, че и полицаите се хванаха на въдицата и една вечер го поведоха към участъка в Намазгях, блъскан отвсякъде, сред грамадно шествие — също като шествието на фенерите! — а там разпръснаха хората, залостиха вратата отвътре и го премазаха от бой.

След няколко дни се разбра, че изчезналото момиченце било откраднато и заведено от собствената си баба в Тире. Мевляна обаче така и не успя да се отърве от подозренията. Странното е, че най-много го тероризираха тъкмо децата. Преследваха нещастника по улицата на цели тумби, ругаеха го, замеряха го с камъни. Докато най-накрая едно момче, може да е било и едно от онези, които той черпеше с малеби, сцепи главата на Мевляна с камък. Той обаче не беше от хората, които ще обърнат внимание на такова дребно нещо. Пак стоеше изправен под фенера, от слепоочието му бавно се стичаше и попиваше в жълтата му брада струйка кръв, а той с протегната към светлината ръка продължаваше да си говори с Мевляна. Няколко дни бродеше по улиците с мръсна превръзка на челото. Постепенно лицето му се подуваше, очите му се смаляваха. Накрая го прибраха в държавната болница и няколко дни по-късно чухме, че починал.

Някой ден подобно премеждие можеше да се стовари и на моята глава. В интерес на истината, веднъж по време на езана^[3] към мен се приближи прилично облечен млад мъж. Помислих, че ще ми пусне пари, и чинно наведох глава. Той обаче смутено ми замърмори нещо на ухото. Усети, че не съм го разбрал, и повтори. Търсел си, значи, опиат на черно — щял да ми даде колкото гроша поискам. Кои пласират опиати? Не знам. Дали няма нещо във външния ми вид, с което да приличам на тях? На мен обаче ми се стори, че това е номер на някой от моите колеги, и честно да ви кажа, здравата се изплаших. Какво щях да правя, ако ме набедят за пласьор на опиати и ме повлекат към участъка да ме изнудват за пари?

Да, славата е истинско бедствие! В Тамашалък се прочух като богаташ. Случвало се е важни особи да идват при мен да искат пари назаем, и то с лихва. Най-накрая сигналите, че посред нощ наоколо се навъртат съмнителни сенки и че тук-там покрай къщата ми се копае, за да търсят заровени пари, съвсем ме стреснаха. Право да си кажа, усетих, че пребиваването ми в Тамашалък вече ставаше опасно. Но Истанбул!… Като оставим настрани приюта, какво друго там можеше да застраши бъдещето на бедняка?

* * *

Изредих една каруца приказки, за да обясня защо се наложи да се махна оттам. Но в интерес на истината, и това не беше същинската причина. Чисто и просто исках да се отърва от Исмаил. Това момченце със змийски очи сериозно взе да ме безпокои. Щях да го натикам в някое платено или безплатно училище с пансион и никога повече да не се сетя за него. Бях решил да пратя по дяволите и Месуле баджъ, ако се лепнеше за мен. За такива слабохарактерни хора като мен, обвързването със семейство, както и с любов от всякакъв вид, си бяха живо изтезание. Щях да залича следите си някъде, където никой нямаше да ме познава и нямаше да търси поводи да ме унизява, още повече, самичък щях да се подготвя за великото преселение. Това е истинското щастие на този свят! Много хора изпитват ужас да не са сами в деня на великото преселение. Ето тази мечта — да умрат в присъствието на близките си, които, преди да влязат в стаята, отиват да си наплискат лицето на чешмата и влизат с изкуствена усмивка, зачервени очи и подпухнали носове — ги кара цял живот да понасят какво ли не. Но от няколкото си опита да се подготвя — по време на демобилизацията и в измирските болници — знам, че във великото преселение човек няма нужда от нищо — нито от любов, нито дори от прословутата последна глътка вода. Температурата ти е скочила кой знае на колко, над теб — въздушна бездна, и ти летиш като абстрактен дух, прерязал всякакви нишки, които те свързват със страданията на измъчената ти плът. Аз бях повторил на няколко пъти подобни пътешествия, прекрасно можех да не се завърна от някое от тях и… Искам да кажа, че онова велико преселение не е толкова страшно, колкото го преувеличаваме в представите си.

Да, момчето със змийските очи прогони спокойствието ми. Дано го приемат в някое безплатно училище като Дарюшшафака, а ако не стане, готов съм и ризата от гърба си да продам… Само и само да се отърва от тази любов… или омраза.

За първи път в живота си бях взел някакво решение и пак за първи път стоях твърдо зад него. Исмаил нямаше да ходи на училище, чудесно, но как щеше да се впише в Тамашалък? Ако не бяхме изтръгнали малчугана от корена му, нямаше да има усложнения. Щеше да си расте заедно с полуголите чернокожи деца в махалата. Обаче краткото му училищно образование се оказа предостатъчно, за да му замае главата. По-преди на връщане от училище вървеше по петите на по-големи и по-малки приятелчета от махалата и се забавляваше с тях до насита — катереха се по оградите на къщурките и играеха на стражари и апаши, спретваха война с камъни. Като спря да ходи на училище, всичко това прекъсна. Той се превърна направо във възрастно човече. Не отиваше при децата, сядаше на земята и строеше къщички от камъни, с дървени трески чертаеше по пръстта някакви неща. После като човек, изпитал горчивината и безсмислието на предългите си занимания, ги помиташе гневно с един замах и тръгваше да обикаля бавно-бавно покрай къщата… Но колко пъти, колко стотици пъти… да ви кажа, странният кух звук от тези малка стъпки — сякаш под пръстта наистина нямаше нищо друго, освен празнота! — отекваше направо в сърцето ми. Докато търсех все пак някакъв изход, взех, че купих една коза и започнах да изпращам Исмаил и Месуле баджъ да я пасат на Кадифекалеси. Разправяха, че понякога слизали чак до село Синекли по задния склон на планината. Какво са правили, не знам. Но поне очите ми не го виждаха. Дали Исмаил ми се сърдеше? Няма съмнение… Но трябва да кажа, че и тази сръдня не беше открита и честна. Щях да си отдъхна, ако ми виреше нос или се държеше като уличник. Но всяка сутрин и всяка вечер той, също като котенце, което ближе ръката на стопанина си, с топли влажни устни ми целуваше ръка, нощем идваше при мен, лягаше по очи върху кожата до лампата и четеше ли, четеше — попаднал в ръцете му вестник или страница от книга, или някой предишен учебник, измъкнат от чантата, която още висеше във вътрешната стая като ковчеже за Корана. Когато мълчанието ни продължаваше дълго време, го усещах как се напъва да измисли какво да ми каже. Поне да не го правеше! Защото хората, които нямат задни мисли, си говорят открито, очи в очи. А ето че Исмаил и аз не го умеехме. Неговите очи — същински нощни крилати буболечки — шареха повече встрани от зениците ми, по миглите, по веждите, по брадата, срещнехме ли погледи, просто не се виждахме. Нима имаше съмнение, че Исмаил ме поглежда насила?

В този загадъчен малчуган, мелез на двама скитници, нещо отвътре вреше и кипеше. Напълно възможно бе да не понесе тази строгост и някой ден да избяга — това ми се виждаше толкова неизбежно, колкото отлитането на птица с пораснали крила. Всеки път, когато надвечер закъснееше навън, си казвах: „Случи се, и той като майка си повече няма да се върне!“ — и ме обземаше горчива радост. Но като чуех вратата да се отваря и той да прекосява малката каменна площадка, ми идеше да заплача с глас. Една вечер ме наваля проливен дъжд и през нощта вдигнах висока температура. Полуунесен, не знаех буден ли съм, спя ли. В часа, когато той трябваше да е потънал в дълбокия си детски сън, усетих на няколко пъти, че влиза в стаята ми с пантофите си в ръка, приближава се бавничко на пръсти и дълго, дълго се взира в мен. Не допусках да е от обич. Сигурно ме съжаляваше. Значи нямаше да ме изостави и да си замине. Е, щом той не можеше да направи това с мен, тогава аз бях длъжен да го направя с него. Трябваше да си събера партакешите и час по-скоро да хвана пътя за Истанбул.