Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (15)

XV

Няколко години успявах да поддържам дома си добре, събрах и доста пари. Като позабогатях, се замислих дали да не си купя малка къща в Деирмендагъ и изцяло да се пренеса. Но куп причини ме призоваха и ме завлякоха отново в Истанбул. Сега ще ви разкажа.

Измир вече беше освободен, но цареше ужасна криза. Броят на конкурентите в нашата сфера непрекъснато се увеличаваше. Виждах как дрехите на разни господа с фесове, даже и на духовници със саръци, от ден на ден ставаха все по-дрипави, как сновяха нагоре-надолу по калдъръмите, хванати гърло за гърло. Дълго стояха дълбоко умислени пред витрините на ресторантите, пред дюкяните за кебапчета, а когато отминаваха, си приказваха сами. Гордостта им сега беше нащрек. Ако някой им се притечеше на помощ, непременно го отпращаха, можеше дори и да налетят на бой. Но въобще не трябваше и да се съмняваме докъде щяха да ги доведат тези ръце, износените и пожълтели от пот под мишниците дрехи, измачканата на шията и усукана като въже вратовръзка, избръснатото и издължено лице, тези разговори сами със себе си и безцелното им бродене без посока, в обувки със зинали подметки. С изписания по лицата им смут и срам, те изглеждаха по-нуждаещи се от нас. Страх ме хвана, че ще подлудят милозливите, че те ще тръгнат към тях на опашка, така както тълпи от клиенти преследват появилите се отскоро по улиците нови момичета. А най-вече, когато започна да става опасно да се разхождаш навън от къщи със сарък, бъдещето на професията ми се стори съвсем мрачно.

Имаше и друга причина, която ме накара да се преселя. Покрай мен, нали минавах за богаташ, взеха да се навъртат разни съмнителни хора. Тъй като просяците не можеха да влизат и излизат от банките току-така лесно, те заравяха парите си тук-там. Научих, че някакви скитници принудили с хитрост Месуле баджъ, че даже и Исмаил, да си развържат езиците. И като започна напоследък едно копаене на разни места покрай къщата ни, аз съвсем се подплаших.

В интерес на истината обаче, все пак основната причина не беше тази. Уж на шега Месуле баджъ ми беше тропнала на главата един същински малък бей. Исмаил имаше три вида облекла и ботинки с железни носове. И други още такива вещи. С две думи — дворцово цветенце насред бунището. Заради него със заделените от покупките пари Месуле беше докарала от железарията и една строшена ютия. Даже беше намислила костюм на паша да му спретне по случай Байряма, но аз, естествено, категорично й забраних. Сама си беше направила ново йелдирме. Сутрин хващаше детето за ръка и заедно с чантата и съдинката за храна го водеше на училище в Намазгях. А това дете се оказа огън момче. Работеше невероятно, много повече, отколкото му позволяваха силите. Така че за две години прескочи два класа и мина в четвърти. Това значеше, че неминуемо на главата ми щеше да кацне и прогимназията.

Всичко продължаваше да си върви като по мед и масло, докато, не щеш ли, една вечер, като се прибрах, заварих къщата направо като след погребение. Месуле баджъ се държеше за главата, намръщена колкото щеш. Лицето на момчето — подуто от плач като ужилено от пчела…

Разбра се защо. Тя беше навикнала Исмаил да й казва на нея „дадъ“, а на мен — „бей баба“. При това, за да се изфука пред учителите и знатните семейства, пълнеше съдинките му за храна с ястия и сладкиши, а това силно подразнило другите… И като изрекъл той думите „бей баба“, децата съвсем основателно го попитали: „Как се чувства твоят бей баба — просякът?“. При което баджъ се скарала на учителя и кой знае какви му ги е наговорила, защото той просто я хванал за ръката и я изхвърлил на улицата.

Аллах ми е свидетел, че дори и един ден не съм минавал през този квартал Намазгях, макар че ми беше на път. Какво ли още научаваха децата в училище извън уроците? Първо, и аз нахоках баджъ. Сетне, разгневен, се скарах на момчето, което ревеше: „Повече няма да стъпя в училище!“, изпратих го да си ляга още докато подсмърчаше, и викнах подире му:

— Виж го ти, палячото! Излюпил се от яйцето, а не си харесал черупката!

Викнах, обаче и аз се размислих. Като всяко дете, и Исмаил си поплакваше често-често. Но този път никак не ми хареса. Плачеше, а не ме поглеждаше, сякаш някъде в далечината виждаше нещо и го затваряше в себе си. Защо беше нужно да се спотайва? Лошото възпитание на Месуле баджъ беше посяло семето на високомерието у този малчуган. Това, което наблюдавах, бяха избуялите му филизи. Ех, да върви по дяволите!

Ако се надявах, че човек може да бъде променен чрез възпитание, щях да положа всички усилия да изтръгна това чувство от корен. Но си знаех, че да се захващаш с такива семенца, е излишно натоварване. Отначало ще се престори, че е изчезнало, но след време пак ще си навири носа, и то със съвсем неочаквана проява. Особено като си напълни търбуха и като се образова още повече!

Същата нощ сън не ме хващаше, мятах се в леглото от едната страна на другата. Дали едва сега беше научило истината това момче? Макар да ми се струваше невъзможно, в същото време не беше и далече от ума. Защото в Тамашалък половината от жителите живееха от просия, всеки знаеше какво прави другият, но никой не се заяждаше с никого. Изглежда, от време на време се сключваше по някое и друго строго пазено в тайна споразумение. Доста често се чуваха думи като „подаяние по време на Рамазана“, „дарение“, „раздаване по погребения“, но никога не се казваше, че в името на Аллах се дават пари и на просяк. Значи нямаше вероятност някой в Тамашалък да е обяснил на Исмаил от какво живеем ние. Или пък той си е знаел, но докато другите не са му го натрили на носа, не го е осмислял достатъчно ясно.

Близко до ума е и трета възможност — че е пораснал на години и е натрупал повече знания. В един момент си представих, че ще го накарам да седне срещу мен и ще му обясня откровено всичко от игла до конец. Ще му приведа примери от книгите, които е чел — как някога синовете на Якуб хвърлили брат си Юсуф в кладенеца, а след време отишли да просят хляб от него, как най-богатият от пророците — пророк Еюб, в настъпилите трудни за него времена протегнал длан към един непознат за милостиня. Но какъв щеше да е ефектът от всичко това върху човека, обзет веднъж завинаги от господарски амбиции?

Когато тялото ме заболя от непрекъснатото мятане насам-натам, а главата ми пламна, изведнъж започнах да халюцинирам. Пред очите ми се появи — виждах го съвсем ясно — дядо Гани, който преди няколко дни загуби дъщеря си, дочух плача му, така, както плачеше на връщане от погребението й.

Този дядо Гани беше кротък и мъдър човек. Дотолкова, че големците го канеха на гости в домовете си, макар да нямаха навика да се сприятеляват с просяци. Сядаха с него в кафенетата и го караха да им говори сладки приказки. А после на раздяла му мушваха в ръката по няколко гроша. Всъщност той си беше истински мъж на честта. По нищо не се различаваше от високопоставените си приятели. Къщата му в Узуньол блестеше от чистота. Даже имаше и дете, по всяка вероятност осиновено. А ето на̀, дъщерята на този човек — Зехра — умря от туберкулоза. Цялото население в този край също като дядо Гани не можа да прежали Зехра. Нейната смърт се превърна в голямо събитие. Погребението й не се различаваше от погребението на някоя знатна особа. Зад ковчега крачеха и подкрепяха баща й под ръка един паша — бивш общински кмет, някакъв търговец на грозде и един полковник протестант с рунтави мустаци.

Горкият човек, дори и в този ден се усмихваше — доколкото му беше възможно и колкото можеше по-благо — на големците, оказали почит на него и на дъщеря му. Но когато се спусна вечерта и на тихата улица останахме само двамата, той се разплака с глас:

— Чедото ми… беше сърдечно дете! Никого не е накарала насила да я обича, ползваше се с любовта и уважението на всички. Наред с това знаеше как се издържаме, с какво име се ползваме. Не можа да го понесе, ох, чедото ми…

Да, малчуганът всякак щеше да повярва на онова, което му кажех. Какво друго му оставаше? Аз щях да си въобразявам, че проблемът е решен, обаче в някой прекрасен ден и той можеше да умре като дъщерята на дядо Гани. Знам ли на кой скитник беше копеле? От къде на къде, Господи, трябваше да си натреса и тази грижа на главата!

На другата сутрин момчето дойде сконфузено при мен. Изглеждаше доста объркано след караницата снощи. Обиколи един-два пъти стаята, като че ли търсеше нещо забравено през нощта. Видя, че не го поглеждам, и си излезе. После пак дойде, целуна ми ръка. Но пак избягваше да ме погледне в очите. След малко видях, че Месуле баджъ е тръгнала със сефертаса^[1] да го води на училище — все едно нищо не се е случило! И тогава ме хванаха всички бесове. Отворих прозореца и викнах подире им:

— Накъде?

Баджъ държеше момчето за ръка и го сваляше от една купчина пръст.

— Как къде!? — изуми се тя. — На училище!

Реагирах остро:

— Я се връщайте обратно!… Днес Исмаил няма да ходи на училище!

Казах „днес“, но Исмаил никога повече не стъпи в това училище, дори и за един ден.