Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (13)

XIII

Всеизвестен факт е какво привлича баджите от четирите краища на страната в Тамашалък. Аз обаче какво търсех тук? И то по време, когато печалбата ми започваше да надхвърля чиновническа заплата!

По-рано споделих, че първите ми крачки в професията ме караха да изтръпвам. Но в интерес на истината, не изтръпвах чак толкова. Сигурно сред моите предци, които под толкова претенциозни титли и везирски печати в най-различни форми са извършвали своята просия, ще да е имало някои нескопосни издънки и от тях у мен да се е просмукала известна доза гордост. Тънка струйчица от проклетата гордост на Дявола, дръзнал да надигне глава против Бога, за да не се прекланя пред човека! Точно това усещане ме тревожеше така силно в първите ми стъпки в професията. После с течение на времето то се стопи. Само понякога сякаш ме изпитваше, караше зъбите ми да тракат — като при онази треска, която никога не предвещава добро. Отвращавах се от собственото си тяло, от собствената си плът, също като хората, които са разбрали, че са заразени с проказа, и каквото и да правех, каквото и да струвах, не можех да се отърва от него. В тялото на човека пърхат и пулсират куп излишни органи, като главата например, като сърцето, пък нали катърът счупи дясната ми ръка. Ами че тя беше единственият ползотворен за работа орган! За какво друго, освен за занаята, с който се издържах, можеха да ми бъдат полезни сгърчените и извити навътре изсъхнали пръсти? Вижте ме само, нямах капка смелост да си дам ясна сметка! Също като ония, които цял живот раздават удари наляво и надясно, но понеже ще дойде време да си платят за това, по никакъв начин не дават да ги нарекат мошеници, така и аз не се приемам за такъв, какъвто съм в действителност, продължавам най-упорито да си мисля, че това е само временно положение, също както просенето по времето на демобилизацията.

В Кятибоглу имаше един ров. Вечер, по тъмно, на връщане в приюта много често се спирах до него. Пусках да се изтърколи надолу някой голям камък, вслушвах се ужасѐн в долитащия оттам звук и се питах: „Е, как е? Имаш ли смелост? Или ти, или той!… Счупи си врата тогава!“ и с изпросените подаяния в шепата хуквах презглава към приюта. По-нататък ще ви разкажа какви други щуротии още ме караше да върша тази треска.

Потомците на просяците, тоест просяците по наследство, си нямаха проблеми. За тях просията беше толкова нормална, колкото и разораването на земята за сина на селянина с останалото от баща му рало. Но за другите, тоест за тези като мен, които бяха навлезли в професията по-после, нещата стояха другояче.

По скалите на морския бряг могат да се видят какви ли не боклуци. Треволяци ли са, мухъл ли, дали са сухоземни, или морски — не се знае. Вълната ги грабва, после отново ги изхвърля навън, пак ги грабва, пак ги връща обратно… Най-накрая повече не ги връща. И хората си имат такава някаква, изтръгната от корените, частица боклук, която дълго време се мята между двата свята: такива като мен, като баджите от Тамашалък и още много други недъгави, алкохолици, скитници или просто несретници… Изглежда, точно това усещане за нещо общо с баджите ме беше запратило в Тамашалък.

Нали с настъпването на нощта птицата, уморена от полета си през целия ден, търси някоя хралупа, за да си скрие главата, така и аз се завръщах вечер в махалата, за да се шмугна в моята бърлога сред звуците на чернокожите, тези странни същества — нещо средно между птици и хора, — и си мислех, че никога и никъде няма да намеря такова спокойствие и такава сигурност.

* * *

В Тамашалък ме виждаха, че излизам сутрин рано и се прибирам по нощите, но не знаеха с какво се занимавам. Ако някой ме попиташе, казвах, че си търся работа. И наистина беше така. Но каква работа?

Първата година от окупацията на Измир… Нямаше помощ отникъде, всички врати бяха залостени… Обеднял народ, навалица пред ханчетата със смокини и паламуд. Улиците бяха претъпкани още през нощта, върху калдъръмите лежаха жени с деца… Как да ви опиша на какъв щурм се хвърляха те, щом отвореха вратите. Стъпканите под краката дечица пищяха, мъже като великани хващаха жените за ръце, избутваха ги настрани и заставаха на тяхното място в опашката.

Колко сутрини с болки в незаздравялата ми още ръка и измръзнал през нощта крак аз също се шмугвах сред навалицата. Когато бакалите викнеха: „Край! Край!“ и захлопнеха вратите, останалите отвън надаваха писъци и вопли. Смазан още повече от умора и безнадеждност, аз си тръгвах, подпрян на бастуна — не виждах даже къде стъпвам.

Колко странно! Същите хора, които не ме забелязваха, когато ги молех за работа, и даже ме пъдеха, щом се провлачех покрай тях дълбоко умислен, ставаха състрадателни и в осакатената ми длан, колкото и да я криех, падаха десетачки и грошове.

Един прекрасен ден някакъв търговец от Крит, и аз не знам как, ме пусна вътре. Този ден придоби специално значение в моя живот. Защото беше първият от трите дни, през които за първи път в съществуването си щях както всеки друг да работя и да си спечеля хляба.

Това беше просторна и дълга каменна площадка, залята със светлина, която нахлуваше през кокетните прозорци над нея. Между железните греди, които поддържаха покрива, се проточваха редици от маси, хората седяха от двете им страни на дървени пейки и подреждаха смокини в кутиите пред себе си. Това съвсем не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Както става във всяка работа, неопитните пълнеха долната част на кутията, а майсторите, които вземаха два-три пъти по-голяма надница, извайваха върху тях красиви фигури от плодовете. Пръстите на всички бяха разранени от лепкавия сладък клей. Когато вече не бяха в състояние да продължават, донасяха чаши с чисто кафе, те отпиваха набързо няколко глътки отгоре, после си топваха пръстите в чашата и раните изчезваха.

Дадоха ми работа, за която използвах краката си — не само заради моята неопитност, но и заради сакатите ми пръсти. Пренасях напълнените кутии от една маса на друга, проверявах ги, на тяхно място донасях празни.

Почти всички, които работеха на крак, бяха деца. Наистина изглеждаше странно сред тях да се мотае като същински професор някакъв мъж с редингот и брада. Ако прибавех към това си работно облекло и бастуна, съвсем щях да се набивам на очи и само като си го представих, мушнах бастуна под една маса.

Да стоиш от сутрин до вечер на крак и с по две кутии в двете ръце да сновеш от маса на маса като махалото на часовник! Обаче в необичайни времена човек стига до състояние, при което не усеща умора, както не усеща и болка. Бях направо във възторг от неподозираната си прилежност. Само че, когато вечер се завръщах в Тамашалък, нещата вземаха друг обрат. Ако пресметнем разстоянието, което изминавах неуморно от маса до маса всеки ден, може би щеше да надхвърли пътя ми за два месеца в друго време. Плюс това, без да можеш да седнеш дори за миг, за да си поемеш дъх…

Някога бях чул на улицата как един хулиган ругаеше някого: „Я си виж перпендикуляра, бе!“ и не можах да осмисля думите му. През нощите след трите дни, прекарани на крак, разбрах какво означава на някого да му се е повредил перпендикулярът! Костите ми се бяха врязали едни в други, колкото ребра имах, се бяха забили в корема, оттам — в слабините, жилите на краката ми бяха изопнати от край до край. Не можех както винаги да си легна в постелята изпънат, само се свивах на топка върху покривката на кревата, сгъвах коленете си към корема, притисках ги силно с ръце и едва тогава усещах, че частите на тялото ми си идват на мястото си, и за кратко се отпусках. После, призори, по тъмно, отново да излезеш навън, отново да отидеш на работа, и на всичко отгоре да не получиш дори една четвърт от парите, които ми носеше другата професия! Какъв смисъл имаше! Излишна гордост? Болест, която продължава при някои до гроб и не изпуска от лапите си нещастника, преди да склопи очи върху някоя разсъхнала се рогозка или на бесилото. Слава богу, че при мен, както казах, тази треска се проявява в онези безвредни кризи, които пролазват от време на време по кожата ми.

На втория ден махалото продължи да се движи почти в същия порядък — между пронизващата ноздрите миризма на каменната площадка и благодатния аромат на атмосферата при тамашалъшките чернокожи, наситен с преливащи една в друга песни и вихрещи се скандали. При това от време на време все се намираше някой да ми подвикне: „Стига си спал, татенце!“. Че кой ли спеше? Но колкото и да препусках, как можеше да не се набия в очите на щъкащите покрай мен момчетии.

Да, махалото не забавяше ритъма си. Но да не премълчавам и това, че по стар навик аз се разсейвах и започвах да снова напред-назад между масите в грешната посока. Това се случваше най-вече когато вечерните сенки започнеха да се смесват с цигарения дим, който плуваше напластен между железните релси и откритите греди на тавана. Това беше времето, когато борсата в другата ми професия се развихряше. Странно, изключително странно! Когато работех тук и се позабавех, започваха да ми подвикват: „Недей да спиш, татенце!“. А на другото място забавянето, изоставането по-назад от забързаните минувачи се приемаше добре. Получените пари за това, че съм ходил бавно и нищо не съм работил, надхвърляха няколко пъти надницата ми за извършената работа при изтощаващото до припадък бързане.

На третия ден махалото забави ритъма си още повече и надвечер показа първите признаци на спиране. Тогава, без да се интересувам каква надница ми се полага, измъкнах полекичка бастуна си изпод масата и бавно се изнизах зад гърба на работниците, които седяха с натопени в горещото кафе пръсти и в същото време си пееха песни. Напуснах и толкоз!

Да речем, някое бедно семейство има дъщеря. Изведнъж се случва нещо и всичко се обръща наопаки. Не че е кой знае колко за оплакване животът на богатата любовница. Яде каквото не е вкусвала, облича каквото никога не е носила, возят я на кола. Но през цялото време тя непрекъснато страда и тъгува за предишния си бедняшки живот. Ако някой от сборището на хамалите я поиска за жена, тя със сълзи на очи ще се съгласи, ще каже, че на драго сърце ще замени лукса, с който вече е свикнала, с миндера, лука и хляба му, и тези думи ще са искрени — като молитва. Нима има на този свят друга толкова дълбоко вкоренена добродетел, каквато е честта?

Но да речем, че един прекрасен ден Господ измени на молитвите й и изпрати човек, който, макар и с мъничко, е по-добър от избрания хамалин Джемал, и той й носи пръстен и букет цветя. Този живот, разбира се, е къде-къде по-бляскав от живота с лютивия лук и твърдия сламеник. Но този път палачинката се обръща, част по част женицата изхвърля добродетелта, която е изпълвала сърцето й, и започва да запълва мястото й с това-онова от новия си начин на живот: манто, коприна, чорапи, музикален инструмент, кола, ухажвания на елегантни мъже и т.н., и т.н. Защото в края на краищата и това, въпреки че е нещо ново и краткотрайно, се е превърнало в друга, не по-малко мощна добродетел. Един прекрасен ден тя, след някоя устна престрелка, дори и без да има такава, си взема торбичката и прави същото, което направих и аз в склада за смокини. Този път решението е категорично: това е по собствена воля и връщане назад няма.

Да, казват, че Господ вардел кьоравите вълци. Вярно е. Но всъщност цялата работа не се ли фокусира в усилията за малко по-различен начин на живот от този на кьоравия вълк?

Каквото и оправдание да измислям, след като излязох на собствените си крака от склада за смокини, нямаше какво повече да си бръщолевя, а да приема просенето за своя единствена професия. Ще кажат: „Какво да се прави, такава била съдбата ни!“, а оттам нататък — край на проблемите. Ако искаш да знаеш истината, човек не бива да се срамува от работата, която върши. В това се крие гордостта. Хем си я върши, хем се срамувай — тоест тръби навсякъде, че с право си заслужил незаслужената слава! Хем ще ядеш, хем ще се правиш на пророк! Къде се е чуло и видяло такова нещо? Ето това беше за срам и позор!