Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (12)

XII

Всяка година в Тамашалък се провеждаше прочутият празник на Телеца^[1]. Щеше да има привнесен от Африка идолопоклоннически церемониален ритуал. Колкото чернокожи живееха в града, дори в околните паланки и села, щяха да се стекат в Тамашалък, а към тях щяха да се присъединят и още толкова зрители. Истинско нашествие, почти като някогашните церемонии за Десетия ден на месец Мухаррем в текето^[2] на персийците „Сеид Ахмед дереси“.

Приготовленията за празника започваха месеци по-рано. По стръмнините и доловете на Тамашалък изникваха временни кафенета. Точно тогава проличаваше целият блясък на махалата. Наяве излизаха какви ли не разкошни вещи, запазени след смъртта на знатните покойници; разхождаха се жени, обвити като в черупки в чаршафи от сирийски платове, господа хаджии в костюми от английско сукно; сополивите и омърляни до вчера полуголи момиченца бяха облечени в рокли от копринен сатен, а момченцата — в къси кадифени панталони. Кулминационната точка настъпваше с появяването на свещения Телец. За това животно празникът започваше много преди това.

Тълпата го разкарваше от улица на улица, през врата и по рогата му се развяваха топузи от червен газ; думкаше се на ударни инструменти, играеше се, танцуваше се, за хората се събираха от всяка къща пари, а за добитъка с изпъкнали от глад и умора ребра — кори и люспи от зарзават. Обаче най-разпалените игри при телето този ден се вихреха на централния площад в Тамашалък.

Сред жежката пушилка на деня ударните инструменти нагнетяваха във въздуха още по-гъсти облаци от прах и пепел; всички в един глас редяха песни, доста близки до сегашните игриви инструментални мелодии; наредени в концентрични кръгове около телето чернокожи мъже подскачаха, въртяха се на място като маймуни, удряха една в друга здраво стиснатите в ръцете си тояги и играеха някакъв странен танец. После под съпровода на същата тази врява телето се заколваше, с невероятна бързина се одираше и разфасоваше, печеше се на разпаления със струпаните трески огън и се изяждаше.

В чест на големия ден за махалата си дадох почивка и не тръгнах на работа, ами си останах у дома, за да наблюдавам празника — между саксиите с мушкато, наредени на прозореца от моята Месуле баджъ.

Някои от чернокожите ни съседи идваха пред прозореца ми да си разменим по някоя дума и да ми покажат новите си чаршафи. Понякога се изнизваха сакати, смахнати просяци, слепци, водени под ръка. Макар че не просеха, аз по собствена прищявка ги спирах и им давах по една десетачка. Не щеш ли, на едно от отсрещните възвишения изведнъж се вдигна тупурдия, настана хаос и хората се разбягаха. Понякога в такива изключителни дни старият баща на някой от чернокожите го прихващаха дяволите, на устата му избиваше пяна и той започваше с викове и крясъци да се мята и гърчи по земята. Покрай него се струпваха много хора, дори елегантни жени, офицери, и то не толкова да помогнат с нещо, колкото от любопитство — да не пропуснат такава сцена. Отначало си помислих, че е нещо пак от този сорт, и не обърнах внимание. Но след малко един полицай, прегърнал някакво дете, разцепи навалицата и тръгна право към нас. Като го видях да идва, аз също излязох от къщи.

— Имате ли вода? Бързо намерете малко вода и ми я донесете! — викаше с цяло гърло полицаят.

Сложихме детето на рогозката пред нашата врата. От носа му неспирно бликаше кръв, размазваше се по цялото му лице, така че то изобщо не се виждаше. Като го поизмихме малко, се показа прекрасно личице с остри като на козле носле и брадичка, твърди по краищата нежни уши и слепени от водата и калта къдрави коси. А после, като си отвори очите, се откри нещо невероятно — почти зелени ириси, с червени точици из тях, сякаш капчици от предишната кръв.

При нас вече нямаше нищо любопитно за гледане, така че тълпата отново се върна към танеца с тоягите. Останахме единствено Месуле баджъ, аз и полицаят.

Беше най-обикновено нараняване при падане. Може и другите деца да са го блъснали или пък, като е тичало сред навалицата от едно място на друго, самичко да е паднало. Ожулванията по кожата на лицето и краката не бяха нещо сериозно. Първото, което ни разтревожи, беше кръвта от носа, но когато и тя спря да шурти, седналият на земята полицай се надигна.

— Да вървя да търся оная уличница, майка му… Раждат, раждат, за да ги захвърлят ей така!…

Тръгна си от нас с псувни и ругатни.

Не след дълго, тъкмо с Месуле баджъ хранехме момченцето с ориз и мляко, отсреща с писъци и рев се зададе някакво момиче с йелдирме. Като я видя така разплакана, момченцето спря да яде и също започна да пищи. Това момиче хич не ми приличаше на майка, затова я попитах:

— Кака ли си му?

Тя стисна и разклати сополивия нос на детето така, като че ли за втори път искаше да го разкървави, целуна го и ми отговори:

— Майка му!

Чудна работа! Ако се съдеше по това, че няколко от предните му зъби бяха паднали, момченцето трябваше да е на около седем години. А майката не изглеждаше да има и двадесет.

Бедните хора бързо се сприятеляват. Научихме каква е работата от самото момиче. Не били непознати по тия места. Заедно с две свои връстнички наела стая в Топалалтъ, есен работела на смокините, сетне — каквото й попадне, ходела и на тютюните, и на паламуда.

— Нямаш ли си мъж?

Само отметна глава назад, отвърна ми с едно: „Ъ-ъ!“ и по това разбрах, че не е редно да я разпитвам повече. Денем оставяла момченцето при една еврейка на улица „Синагогата“ срещу четиридесет пари. Не са кой знае колко много, но като се пресметне, че според деня в двора на еврейката се събирали по четиридесет-петдесет деца…

— Абе, момиче… — обади се Месуле баджъ, която полека-лека беше започнала да се привързва към детето. — Еврейката сигурно го бие това хубаво момченце!

— Ааах! — въздъхна дълбоко момичето и се оплака: — Боят нищо не е! Ами подкокоросвала другите деца да му измъкват и храната от ръцете… Моето и без това си е малко глупавичко!

Бедни хора!… Не само приятелството става така бързо при тях, ами и търговията. Спазарихме се с момичето на бърза ръка. Сутрин, като тръгва на работа, да минава през Тамашалък и да оставя детето при Месуле баджъ. Пък и не искахме толкова пари, колкото еврейката. Нямаше и защо да се страхува, че някой ще му вземе храната от ръцете. Защото детето щеше да се храни при нас с каквото е дал Аллах. Колко ли поглъщаше едно такова пиленце? Ако Месуле баджъ ще му забърква попара само с помия и залък хляб, нека Бог да й вземе душата!

Ако бяхме в някоя аристократична махала, подобно предложение щеше да породи най-различни безпочвени подозрения. Да не изядем детето? Да не го продадем на джамбазите или на евреите? Да не би да съм хвърлил око на майката? Но подобни мисли въобще не минаваха през ума на момичето, така че детето още в този миг, още в този ден стана наполовина наше момче.

Не след дълго майка му ни разказа късче по късче целия си живот — била от Зиле^[3] и тъй като в родния й край нямало кой да се грижи за нея, още невръстна я дали за осиновяване на някакъв финансов директор. В Анадола не останало място, където да не е ходила заедно с господина. Докато била малка, я биели. Когато поотраснала и се разхубавила, побоищата се превърнали в прегръдки и целувки, докато най-накрая младият господар на дома, още ученик, я убедил, че ще я вземе, и така се пръкнал този малчуган, Исмаил. Понеже финансовият директор бил човек на честта, не могъл да преглътне позора и изхвърлил на улицата осиновената си дъщеря заедно с детето й! От седем години работела на смокините и паламуда, за да осигури прехраната и за себе си, и за сина си.

Това момиче или жена беше толкова смахнато, че всеки час ставаше коренно различна от предишния. Изобщо не забелязваше бедността. Ако в момента плачеше, а малко по-късно управителят на хана, където работеше, й кажеше, че ще я вземе, тя се смееше с глас и примираше от радост.

Дали обичаше детето си? Ако се съди по някои нейни постъпки — да, и то много. Щом умреше някое детенце от махалата, тя се захлупваше на земята и се превиваше от плач:

— Ами ако умре и моето дете!?

Продаваше си обувките, за да купи на синчето си някоя играчка, после дни наред отиваше на работа и се връщаше вкъщи по чехли. По време на някоя обедна почивка хукваше чак от хана в Пасапорт или в Пунта, пристигаше в Тамашалък вир-вода, плачеше и нареждаше: „Не издържам без теб!“, целуваше сина си със сълзи на очи и после отново се връщаше обратно. Но когато й хрумнеше, с парите, спестени за сироп за апетит на детето, си купуваше чифт калаени обеци, накичваше се с тях и без да ни предупреди, изчезваше за по една-две нощи.

Когато забелязах, че разкрасяването й с пудри, ружове и помади постепенно стана редовно, а нощите, които според думите й прекарвала при една приятелка, която живеела в Карантина, зачестиха, я заговорих:

— Виж какво, момиче! Детето денем и нощем си е с нас, но да не си навлечеш беля на главата, като ти кажат: „Ще го вземем!“… За бога, дъще, не ритай срещу кучетата!

Момичето обаче се развика, сякаш съм я настъпил по болното място, и започна да се кълне:

— Покрай мен ври и кипи от такива, дето ме искат, но аз дори не се обръщам да ги погледна! Да не съм луда да си захвърля детето? Честна дума, нищо не съм направила…

С течение на времето обаче нощните гостувания от едно седмично станаха две, от две се увеличиха на три. Усещах, че вече не ходи и на работа. Щом я видех посред бял ден да се хвърля капнала от умора на миндера, с хлътнали очи и неизмито червило по устата, разбирах, че нямаше смисъл да й давам съвети — чисто и просто това момиче беше хванало пътя. И все пак не се сдържах да й кажа това, което трябваше…

В края на краищата при едно от тези непредизвестени изчезвания тя въобще не се върна. Изчакахме седмица, после решихме да съобщим в полицията. Но какво можеше да направи полицията, ако човек си е тръгнал по собствено желание? Плюс това имаше опасност да ни вземат детето. А този малчуган заедно с жълтата котка, която Месуле баджъ намери на улицата и прибра вкъщи, беше истинска радост за дома ни. Предупредих я с цялата си строгост да не раздухва въпроса не само пред полицията, но и пред съседите.

През нощите, когато майка му не се връщаше, детето заспиваше в прегръдката на Масуле баджъ. Когато стана изцяло наше, аз се замислих да му приготвя легло на земята в моята по-голяма и по-топла стая. Но по проявената от нея тревога и мъка разбрах, че душата й гори за това дете и че обувките на покойния гуджубей вече са захвърлени върху покрива, за да не слязат никога повече от там.