Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (1)

I

Още като дете умеех да треперя над животеца си толкова добре, колкото и сега. Никога не са ме блазнели игрите на гоненица, на прескочикобила, пързалянето… Надвечер разпъвах сгъваемия стол при вратата към градината на нашия конак, отпусках прекалено голямата за тялото ми глава върху обраслата с бръшлян стена на кухнята и съзерцавах дечурлигата, които играеха в руините отсреща.

Децата са малки зверчета, които, ей богу, изпитват истинско удоволствие да причиняват зло както на себе си, така и на другите.

Понякога без повод те се нахвърляха върху мен, грабваха ми феса, замеряха ме с пръст…

И тогава бях силен. Можех да спъна с крак когото поискам и хубавичко да го сритам. Но трябваше да се надигна, да хукна да го гоня, да се овъргалям целият в кал и пепел… Тоест да извърша цял куп никому ненужни неща. Е, струваше ли си? Какво щях да спечеля, ако тровех душата си заради рояк глупаци, които гледаха като телета и изобщо не знаеха какво вършат и какво искат! Какво да спечеля ли? Ами нямаше да съм несправедливо унижаван и оскърбяван. Вярно, ръцете и краката ми щяха да носят синини от боя, но на сърцето ми щеше да е леко…

Вероятно имате право. Жаждата за мъст е благородно усещане. Хората, които смятаме за благородници, са изключително взискателни и чувствителни към посегателствата върху личността, честта, имуществото и душата им. Но нима освирепелите животни постъпват по друг начин? Ако раздразниш и най-нещастното коте или най-гальовното куче, хайде, посмей после да посегнеш към него, де! Без значение дали си му стопанин, или не, то тутакси ще реагира с ярост — ще се озъби насреща ти, ще извади нокти… Дори най-благородното животно — конят, показва още по-голямо неблагоразумие. И ако го подплаши нещо отпред, започва да хвърля ритници върху невинния нещастник отзад. Ами камилите!? Известно е, че не прощават на онзи, който се е отнесъл зле към тях, и с течение на времето стават все по-злобни и по-злобни.

Да, може би липсата на желание за мъст у даден човек не говори добре за него. Аз обаче не мога да отрека — през целия си живот и за миг не съм усетил да ме гложди подобно настроение. Какво да правя, такъв съм си по рождение. Нали прокаженият не изпитва болка от гнойните си рани. Така и аз не изпитвам злоба.

И все пак да си признаем, отмъщението донякъде носи полза. Защото, като види, че не си безразличен към злото, което ти е причинил (поне докато не се забрави болката от него), злосторникът ще те остави на мира. Така е. Но да не забравяме, че има и по-безболезнени начини да постигнеш същия резултат — например да се молиш. Така постъпвах аз навремето с момчетата, които ме тормозеха. „Братленце, миличък! Знам, че можеш да ми счупиш главата. Не мога да се меря с теб, но няма ли да ти е жал да ходя с пукната глава…“. И така нататък. Особено ако измънкаш тези думи с наведена глава, с разтреперан глас и подсмърчайки, всичко ще е наред.

От професионалната си практика най-добре знам, че молбите и хленченето са най-мощното оръжие при длъжностите, от които не се очакват кой знае какви материални облаги. За човек, който умее да се моли, и то смирено, почтително, няма затръшната под носа му врата, няма недостижимо стъпало от служебната стълбица. Така още в онази си възраст аз започнах да използвам доста умело въпросното оръжие и благодарение на него не само се защитавах от злобата на уличните хлапетии, ами и ги въртях на пръста си — така, сякаш са чернокожи роби с халки по носовете.

Представете си следното: лятото шества в целия си разкош, черешите са натежали от плод. Само че, за съжаление, не растат по земята като алените макове… Пърхат като литнали птички, там, в простора, където ръцете ти не могат да ги достигнат. Или пък, за да се добереш до тях, трябва да поемеш куп рискове. Но ако погъделичкаш тънките струнки на смелостта им и предизвикаш другите момчета да се покатерят на дървото, те ще свалят в краката ти препълнени кошници с плодове.

Ако след сочните череши ми се приискаше да се повозя на кола, аз прибирах сгъваемия стол, оставях го в някой ъгъл, настанявах се в количката на градинаря и с цялото си величие на владетел от стари времена ги карах да ме возят накъдето им заповядам. И всичко това постигах само с мили думи и усмивка на лице…

* * *

Да не забравяме все пак, че бях дете. От време на време изпитвах нужда да подражавам на възрастните в игрите. Така, както момичетата се забавляват с кукли, а момчетата — с оловни войничета и тенекиени мечове. Измислих си една игра, напълно подходяща за моя мързел — лесна и непретенциозна — да се правя на просяк.

Ту залепвах на клепачите си цигарена хартийка, за да приличам на слепец, ту се правех на сакат, като скривах едната си ръка в подгънатия нагоре ръкав на пуловера, изваждах от шкафа някой от бастуните, останали от дядо ми, и куцуках, подпирайки се на него като на патерици. Хленчех:

— Аз съм урод… Ръка си нямам, сляп съм… Дайте ми милостиня! — докато блуждаех между диваните и столовете.

Не знам защо, тази моя игра вбесяваше възрастните, въпреки че не пречеше на никого. Като ме видеше в тази ми роля, суданката Гюлфидан дадъ^[1] плюеше на пръстите си и пискливо подвикваше:

— Пууу… Пууу… Пуу… Абе, ти срам нямаш ли? — Сетне навлажняваше показалеца си с език, чертаеше по стената някакви знаци и нареждаше: — Ще има да видите! Накрая това момче ще стане просяк!

Баба ме обичаше повече от другите деца в конака, защото не разхлопвах сърцето й с различни лудории. Тя моментално скастряше нашата баджъ^[2]:

— Пепел ти на езика! Виж ти какви ги плещи тази арапка с пилешки мозък! Я му виж главата! Нямаш си понятие колко знае! И то на тази възраст. Ще видите какъв велик човек ще излезе от него! Дай боже!

Чичо ми, който по цял ден седеше при жените по пижама и с кожух, не беше толкова сигурен. От време на време той хващаше с ръце възголямата ми глава и я завърташе насам-натам, като че ли искаше да разбере какво има вътре в нея, пляскаше я отляво, отдясно, както се проверява диня, и заключаваше:

— Не знам, обаче… Щом е толкова голяма, изглежда, ще да е за добро!

Баба ми имаше готов отговор и за него:

— Забрави ли, че са наричали дядо ми Шемседдин Молла Коджабаш Казаскер (Военния съдия с голямата глава)? Когато се качвал в колата, до него сядал слуга, та да му придържа главата… Вашите глави са като юмрук, ама не сте сядали като Коджабаш Казаскер на една трапеза с падишаха. Всички вие живеете от трохите на все още запазените от дядо ви блага… Ей на, това момче се е метнало на него. Само да порасне, ще видите какъв човек ще стане!

Странно нещо е светът. На съдбата нищо не й костваше да направи и от мен един Коджабаш Казаскер. И все пак предчувствието на Гюлфидан баджъ се оказа по-точно от бабиното. След поредица от препускащи едно подир друго събития, в края на краищата… станах такъв, какъвто предсказа тя.