Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (9)

8.

Изгубеното езеро

Съли, Джорджия

В наши дни

Аби не дойде за обяд. Гостите се нахраниха без нея; предположиха, че е заета с описа. Лизет сервира печено пиле, топла салата с орехи и сладки картофи и боровинков хляб със захарна глазура, която приличаше на ледени кристали.

Телефонът във фоайето иззвъня и вилиците на всички замръзнаха във въздуха. Застинаха объркани — не само защото телефонът звънеше за пръв път, откакто бяха пристигнали в „Изгубеното езеро“, но и понеже Аби я нямаше. При второто иззвъняваше се спогледаха като племе от джунглата, смаяно от технологията. Дори Лизет излезе от кухнята и застана на прага, чудейки се какво да направи.

— Аз ще вдигна — каза Кейт и вдигна салфетката от скута си.

Стана и отиде във фоайето. Пресегна се над писалището на рецепцията и взе слушалката.

— Ало?

— Ало? — чу женски глас. — „Изгубеното езеро“?

— Да.

— Но вие не сте Аби.

— Не, аз съм Кейт. Племенницата й.

— О, добре! Сигурно ще успеете да ми помогнете. Аз съм Лара Ларкуърди от дамския клуб. Разбрахме за прощалното парти на Аби и решихме да попитаме какво да донесем. Знам, че Грейди ще приготви пилешки крилца. А Мейвис Бейкър ще донесе от прочутата си туршия.

Кейт се поколеба.

— Знам само, че Лизет ще прави торта.

— Значи не ви трябва десерт. Ясно. Ще кажа на дамите. И още нещо. Съпругът ми пита дали оркестърът му може да свири на партито. Когато били момчета, Аби ги наемала да свирят на гостите й през почивните дни. Иска да посвири за последно за нея.

— Добре — отвърна несигурно младата жена.

— Той ще се зарадва много! Благодаря ви. Надявам се да се запознаем в събота.

Лара Ларкуърди от дамския клуб прекъсна връзката.

Кейт остави слушалката и се върна в трапезарията.

— Мисля, че имаме проблем — отбеляза тя.

— Кой беше? — попита Булахдин.

— Жена от града. Дамският клуб се интересува какво да донесе на партито. Помоли съпругът й да свири. Партито май ще е по-многолюдно, отколкото очаквахме.

Лизет веднага написа нещо в бележника си и го показа на Джак.

— Лизет моли някой да отиде пак до магазина — каза той. — Трябва й помощ, за да направи по-голяма торта.

— Аз ще напазарувам — предложи веднага Кейт.

— А аз ще помогна за тортата — додаде Джак и дори се изправи като доброволец за военна мисия.

— Знаех си! — разкикоти се Булахдин и удари с длан по масата така, че сребърните прибори подскочиха. — Помислиш ли си, че се досещаш какъв е краят, той се променя.

Селма потупа устни със салфетката си и върху нея цъфна червено петно.

— Определено трябва да започнеш да взимаш лекарства — констатира тя.

Булахдин не й обърна внимание.

— Преподавах литература почти четирийсет години. Книгите, които четях на двайсет, ми се струваха коренно различни, когато ги прочитах на шейсет. Знаете ли защо? Защото завършваха другояче. Прочетеш ли книга, историята продължава в главата ти. Няма как да промениш началото. Но винаги можеш да промениш края. Същото се случва и тук!

Никой не отговори. Тя ги погледна, отчаяна, че не разбират.

— Кейт, Аби всъщност не прави опис, нали? — попита най-после.

Кейт вдигна ръка и си разтърка тила.

— Не, струва ми се.

— Аби не иска да си тръгва. Всички го знаем.

— Няма начин да я спрем — обади се Джак. — Нали?

— Има, разбира се! — възрази Булахдин. — Идваме тук години наред, ала показвали ли сме й някога колко много означава за нас това място? Знае ли тя колко я ценим? Какво правехме ние? Размотавахме се наоколо, сякаш чакахме да настъпи краят и тя да се откаже. Но стига толкова! Обзалагам се, че всички от града ще дойдат да й кажат колко я обичат. Партито вече не е прощално. Целта е да убедим Аби да остане!

— Козата си остава коза, дори да я облечеш в смокинг — заяви Селма и се изправи.

— Нищо подобно — възрази старицата. — Облечеш ли й смокинг, става съвсем друга коза.

— Днес си неудържима — отбеляза Селма, отдалечавайки се.

— И още как! Ще бъде страхотно. Чака ни много работа. Трябва да направя списък.

Тя затършува в чантата си, мърморейки си под нос.

Объркана, Девън се обърна към Кейт и попита:

— Ще има ли коза на партито?

* * *

Днес Аби се отби в бунгало номер 2 — запазено за млади майки, пожелали да си отдъхнат за малко от ревящите си бебета. Заспа на канапето в дневната и когато се събуди, беше притъмняло — за миг й се стори, че е проспала целия ден. Вдигна ръка и си погледна часовника — един след пладне. Бе пропуснала обяда и стомахът й възнегодува.

Тя се изправи бавно. Коленете й изпукаха. Разтърка ги и застана пред прозореца. Чадърите над масите за пикник се люлееха, по моравата се носеха върволици от листа — едно след друго, сякаш бягат към безопасно място. Небето беше с цвят на стар калай. Мълния озари дърветата на отсрещния бряг на езерото. Край водата често се завихряха бури. Никога не донасяха дъжд; всяваха само паника. Отне й години да го осъзнае. Притъмнееше ли небето, извиеше ли се вятър, с Джордж се втурваха да прибират покривките от масите и храната. Лека-полека обаче разбраха, че никога нищо не се случва. Дъждът над Изгубеното езеро приличаше на старица, която си полива градината. Винаги предупреждаваше, винаги се сипеше кротко и никога не вдигаше много шум. Джордж казваше през смях, че когато някоя гръмотевична буря най-сетне донесе дъжд над Изгубеното езеро, значи е настъпил моментът за тревога.

Аби излезе от бунгалото и тръгна право към моравата. Вятърът рошеше косата й, въздухът отскачаше около нея, нагнетен от електричество. Тя разпери ръце и вдигна лице към небето. Затвори очи и зачака. Сърцето й биеше бързо. Пръстите й изтръпнаха от енергията, все едно около тях се събира нещо твърдо, което може да хвърли като топка.

Зачака.

След минути вятърът стихна и слънцето огря лицето й. Бурята бе отминала без капчица дъжд.

Тя отвори очи и отпусна ръце.

Добре.

Още не беше време за тревога.

Тръгна към къщата. Видя, че трапезарията е разтребена след обяда, и влезе в кухнята. Лизет бе наизвадила форми за торта и всякакви сложни сладкарски пособия. Баща й беше известен готвач, но Лизет бе научила всичко за десертите сама и се гордееше с това.

— Заспах, докато правех списъка, и пропуснах обяда — обясни Аби; отвори хладилника и взе чепка грозде. — Къде са другите?

Лизет написа: „Джак ще дойде скоро. Ще ми помага за тортата“.

— Джак? Тук в кухнята ти? — повдигна вежди приятелката й. — Какво смята Люк за това?

Посочи празния стол в ъгъла. Както обикновено Лизет се почувства неловко, когато тя заговори за Люк.

Аби знаеше отлично колко фина е границата на скръбта. Пренебрегнеш ли я, отшумява, но винаги се връща, когато най-малко я очакваш. Позволиш ли й да остане, отделиш ли й място в живота си, се настанява уютно и никога не си тръгва. Най-добре е да се отнасяш с нея като с гост. Уважаваш я, грижиш се за нея и после я отпращаш да си върви.

Лизет бе позволила на Люк да се застои твърде дълго.

„Не говоря с Люк.“

— Той мисли като мен, нали? За теб и Джак.

„И двамата с Люк искате да съм щастлива без теб. Как си го представяте? Как бих могла да съм щастлива без теб?“

Аби прочете бележката и поклати глава.

— Нещата, способни да те изпълнят с щастие, не са ограничен брой. Не се изчерпват с мен и Люк. Обзалагам се, че той би се съгласил с мен.

Лизет подбели очи и написа: „Защо да ви слушам? Люк е дете, а ти си старица“.

Аби се разсмя.

— Аз съм старица? И ти не си новоизлюпено пиленце, госпожичке.

Лизет разпери ръце — много европейски жест за изразяване на раздразнение, който петдесетте години в американския Юг не бяха успели да заличат. Колкото и да се стараеше — а тя се стараеше — Лизет винаги щеше да изглежда като чужденка. Дори без издайнически глас и акцент.

— Къде са другите? — попита Аби и си взе парче боровинков хляб от подноса, преди приятелката й да го прибере.

Лизет написа с въздишка: „Организират партито ти“.

Аби се обърна преди Лизет да забележи как докосва гърдите си, за да успокои пърхането в тях. Гостите й замисляха прощално парти. Джак бе дошъл за Лизет. Уес продаваше земята си. Тя бе задвижила всичко това. Разбираше, че е за добро. Не можеше да спаси „Изгубеното езеро“.

Седна зад писалището във фоайето и надникна през прозореца да провери дали все пак не е заваляло. Видя слънце. Езерото й казваше да не се тревожи, защото всичко ще се нареди, ала безпокойството й не стихваше.

Защо иначе ще продължава да търси знаци, че трябва да остане?

* * *

Спряха на централния площад в Съли и Кейт остави списъка с продукти на младата жена във „Фреш Март“. Тя й каза, че ще отнеме трийсетина минути и майката и детето тръгнаха по тротоара, взирайки се във витрините на антикварни магазини, галерии, чайни и книжарници. В последните няколко сгради се помещаваха адвокатска кантора и офис за продажба на недвижими имоти с танцувално студио на горния етаж. Кейт понечи да се върне назад, но Девън настоя да обиколят целия площад.

Тогава видяха „Майсторска пица“ — последната сграда в далечния край на площада.

Кейт спря пред витрината. Както върху вана на Уес, и тук до надписа имаше карикатура на усмихнат закръглен мъж с колан за инструменти. Слънцето светеше зад гърбовете им и превръщаше стъклото в огледало.

— Тук мирише много приятно. — Девън се приведе и се опита да надникне вътре, свила длан пред окото си.

— Току-що обядвахме — напомни й Кейт.

— Е, мамо, аз съм на осем. Не обичам салата от орехи и сладки картофи — отвърна й тя с тон, какъвто би използвала, ако някой й предлага да кара кола.

Младата жена се засмя и отвори вратата.

Влязоха и очакванията на Кейт — каквито и да бяха — не се оправдаха. Подът бе облицован с черни и бели плочки, ала останалото беше експлозия от неонови цветове. Стените бяха покрити с филмови плакати и обложки на плочи от 80-те. В далечния край на помещението имаше старомодни автомати за видеоигри — ПАК-МАН, Донки Конг, Фроджър.

С Девън седнаха до плота край витрината. Мястото бе пълно с местни клиенти. Сервитьорката в сини джинси и тениска с надпис „Майсторска пица“ тръгна към тях и Кейт огледа бързо черната дъска с менюто. Поръча парче пица с кашкавал за Девън и два чая с лед.

— Не съм ви виждала преди — отбеляза сервитьорката, докато им наливаше чая в пластмасови чаши. — Водният парк ли ви доведе насам?

— Не. „Изгубеното езеро“.

Сервитьорката се ококори.

— Вие сте племенницата на Аби Пим! Чух, че й гостувате.

— Така ли? — изненада се Кейт.

Сервитьорката се засмя.

— Градът е малък. И аз ще дойда на партито. Ей сега ще ви донеса пицата.

След минута пицата на Девън се озова пред нея и тя я захапа лакомо.

Кейт заотпива от чая, усещайки любопитните погледи на хората. В кухнята настана суматоха, вратата се отвори и Уес застана на прага. Откри ги веднага.

— Казах ти, че е там — констатира мъжки глас отвътре.

— Здрасти, Уес! — поздрави Девън и кашкавалените нишки се разточиха между устните й и пицата.

— Хубаво място имаш — отбеляза Кейт.

Уес бе облечен в меки износени дънки и тениска с дълъг ръкав. Косата му сега изглеждаше по-светлочервена, защото не лепнеше от пот като предния ден. Стори й се по-истински тук, далеч от „Изгубеното езеро“. За пръв път го виждаше в друга среда и с изненада установи, че чувствата й са същите. Не ги пораждаше обстановката. А той.

Уес дойде при тях. По лицето му се четеше известно смущение от начина, по който се бе появил.

— Благодаря.

— Може ли да те питам нещо?

Той се подпря на плота.

— Разбира се.

— Защо си нарекъл ресторанта „Майсторска пица“, след като атмосферата е като от осемдесетте?

Той се усмихна. Най-добре виждаше момчето у него, когато се усмихваше, свалил защитната броня.

— Отначало всички се учудват. Щом къщата излезе на пазара, реших да я купя заради просторния подземен гараж. Точно това ми трябваше. Най-сетне бях спестил достатъчно да основа компания за ремонти по домовете, вместо да използвам като офис дома на приемната си майка. Има три етажа. Живея на третия. — Той посочи с палец тавана.

— Ресторантът на първия етаж се наричаше „Поглед назад“. Аз не исках да се занимавам с него и обмислях да дам помещението под наем. Пицарията обаче беше любимо място на местните и те настояваха да продължи да работи. Предишният собственик бе починал внезапно и хората всяка нощ слагаха старомодните му зелени ботуши със заострени бомбета пред апартамента ми. Понякога ги намирах в гаража долу. Веднъж-дваж ме чакаха на сутринта дори тук, в ресторанта — на пода до онази маса — посочи яркооранжевата маса в ъгъла, — все едно той е седял там и преди малко е станал и си е тръгнал.

Мъж, чието лице беше покрито от бакенбарди, надникна през вратата на кухнята.

— Колко пъти да ти повтарям, че не го правехме ние — укори го той. — Беше призракът му. Искаше ресторантът да работи. Погребали са го с тези ботуши! Здрасти, Кейт! Аз съм Грейди. Предай на Аби, че ще донеса пилешки крилца на партито.

Тя се усмихна и кимна, но Уес дори не го погледна.

— Така се появи „Майсторската пица“. Два бизнеса в един. Наех помощник и диспечер за работилницата долу. И задържах всички служители в пицарията, за която отговаря Грейди. — Той кимна към кухнята. — Понякога се получава странно преплитане. Клиентите се обаждат за майстор, но поръчват и пица. Или клиентите на ресторанта носят счупени лампи и хапват тук, докато ги поправим долу.

— Много изобретателно! — похвали го Кейт.

— Свикнах бързо и сега ми харесва — отговори Уес.

— Винаги си бил сговорчив.

Той изсумтя.

— Имаш предвид, че ме командореше.

Девън сдъвка последното парче пица и каза:

— Хей, Уес, виж какво ми даде алигаторът! — Вдигна възлестия корен, който бе оставила върху плота. Разнасяше го със себе си като фенерче където и да отидеше. — Мисля, че е знак.

Уес взе корена и го разгледа внимателно.

— Знак за какво?

Девън сви рамене.

— Че алигаторът иска да намеря нещо.

— Май е от кипарисово дърво — Уес й подаде корена.

— О… да — кимна Кейт.

— Откъде знаете? — попита развълнувано Девън.

— Корените на кипарисите понякога стърчат над земята или над водата. С майка ти се гмуркахме около тях да търсим съкровища.

— Но ти не бива да го правиш в никакъв случай — додаде бързо Кейт. — Опасно е. Мама щеше да припадне, ако знаеше. Помня колко бяха заплетени корените под водата. Чудно как не сме се заклещили.

— Пораснаха ни хриле, не помниш ли? — вметна Уес.

Тя вдигна несъзнателно ръка и пръстите й докоснаха мястото зад ухото.

— Помня.

Помнеше и историята, която съчини — как три момичета плували сред корените на кипарисите, заплели се и останали там завинаги; пораснали под водата и косите им се виели като водорасли, когато наблюдавали как родителите им идват да ги търсят всеки ден; след време се научили да яздят мъглата и да се появяват над повърхността. Урсула, Магдалена и Бети. Призрачните дами.

Девън скочи от стола.

— Да се връщаме при езерото! Искам да видя кипарисовите корени!

Кейт подвикна на Девън да я чака до входа и попита Уес:

— Ще дойдеш ли на партито?

— Разбира се — кимна той.

— Партито явно ще надмине очакванията на Булахдин.

— Ще дойда по-късно днес, ако искаш. Да помогна за подготовката.

— Всички ще ти бъдат благодарни — призна Кейт.

— Мамо, хайде!

— Доскоро значи — усмихна се младата жена и тръгна към Девън.

* * *

— Знае ли тя, че участваш в сделката за имота на Аби? — Грейди подаде глава от кухнята веднага щом майка и дъщеря излязоха.

Уес сви рамене.

— Не, ако Аби не й е казала.

— Лошо ти се пише, когато разбере — подсвирна Грейди.

— Защо?

— Съвсем си изгубил форма — поклати глава той. — Докога да ти повтарям, синко, да излизаш по-често с жени.

— Излизам достатъчно.

— Боулингът с мен не се брои за среща. Дори не ме водиш на вечеря след това.

Уес извади кърпа изпод тезгяха. След кратък размисъл попита:

— Какво те кара да мислиш, че се интересувам от Кейт?

— Това, което се случи тук преди малко, се нарича привличане. П-р-е-ф-л-и-ч-а-н-е. Провери го в речника.

Уес се усмихна и се залови да бърше плота. Грейди знаеше, че е имал приятелки. Не че се задържаха дълго. Всички на неговата възраст бързаха да напуснат града. Най-дългата му връзка продължи две години. Влюби се в Аника през последната година в гимназията. След дипломирането обаче тя започна да крои планове да избягат оттук. Казваше му, че уменията им ги улесняват да пътуват. Той можеше да ремонтира всичко, а тя да работи като сервитьорка навсякъде. Приемната му майка Дафни го насърчи да послуша сърцето си. Проблемът бе, че сърцето му не принадлежеше на Аника. Поне не цялото. Голяма част, разбира се. Обичаше я. Ала обичаше и Дафни, Аби и града. И Били.

Всъщност причината беше Били.

Напуснеше ли това място, щеше да напусне брат си. Не можеше да го направи. С Били бяха неразделни. Уес му сменяше пелените, учеше го да плува. Всяка сутрин отиваха през гората до езерото. Каквото направеше Уес, правеше го и Били. Каквото харесваше Уес, брат му също го харесваше. Едва не загина, опитвайки се да намери Били в горящата къща. Ала не успя. Не го намери. Навярно продължаваше да го търси. Винаги щеше да го търси.

Нямаше сила, нито човек, способен да надделее над този спомен, да заеме това място в сърцето му. Освен Кейт. Преди години поиска да си тръгне заради нея. Ала тогава мислеше да вземе и Били. Сега обаче не би заминал дори заради нея. Не че съществуваше такава възможност. Независимо какво смяташе Грейди, с Кейт имаха само спомен за нещо хубаво.

И той, и тя щяха да си отидат, преди да се усети.