Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (8)

7.

На другата сутрин Девън се събуди рано. Не разбра къде е и се изправи рязко в леглото. После се сети. Бунгалото. „Изгубеното езеро“. Огледа бавно стаята. Напомняше й горска хижа. Място, където прокудени принцеси се крият от зли вещици, и не се налага да се връщат. Леглото беше старо и бяло, с изрисуван пейзаж от езерото. Тоалетната масичка беше кръгла, а стъклените дръжки на чекмеджетата приличаха на помътнели диаманти. Тапетите бяха разлепени, а от простъргания паркет на пода имаше тресчица в стъпалото, но като цяло не би могла да мечтае за по-хубаво място.

На баща й нямаше да му хареса тук. Ала нямаше да му хареса и да заживее у баба Крикет. Татко й обичаше само магазина си за велосипеди, а на Девън не й харесваше там. Мат й липсваше, но сякаш не точно както липсваше на майка й. Питаше се дали Кейт тъгува за него, защото не го помни. Девън го помнеше съвсем ясно. Изпитваше се от време на време и, да, помнеше всичко — дори как той миришеше на сапун, на лятна пот и на гума. Запази чантичката, която баща й си препасваше през кръста, и прибра вътре негова снимка и любимата му плетена гривна. Отмъкна ги тайно от стаята на родителите си в деня, когато баба Крикет реши да изнесе дрехите му от къщата. Гледаше да са й под ръка, в случай че й потрябват или започне да забравя.

В бунгалото цареше тишина. Майка й явно спеше. Девън отметна завивките и застана пред прозореца на спалнята. Придърпа и приглади тениската си с надпис „Жената — чудо“, усукала се в съня й. Прозя се и надникна през прозореца. Светлата мъгла от езерото се провираше между бунгалата и се стелеше над моравата пред голямата къща.

Усещаше се мирис на въглища от скарата и Девън почувства, че е гладна. Обърна се към кухнята. Реши да провери дали като по чудо не се е появила някаква храна както вчера сутринта. За пръв път закусваше плодови тарталети, но се оказаха много вкусни.

Обаче забеляза нещо пред прозореца и спря. По пътеката към моравата вървеше алигатор — огромен и зелено-черен. Тялото му се извиваше бавно, широката му твърда опашка оставяше диря в росната трева. Не бе виждала по-красиво създание. Той стигна моравата и застина. Минаха минути, часове, дни. Какво правеше алигаторът?

Той извърна мудно дългата си грапава глава, оголи леко зъби и я погледна.

Следвай ме.

Тя ахна тихо. Алигаторът се обърна, тръгна наляво към езерото и изчезна.

Девън излезе от спалнята си и влетя в стаята на майка си.

— Мамо!

— Ммм… — Главата на Кейт бе покрита с възглавницата.

— Мамо!

Майка й не отговори. Девън обаче не можеше да чака. Изтича навън, оставяйки вратата на бунгалото широко отворена. Спусна се боса по пътеката, сякаш са й поникнали криле. Заобиколи моравата и стигна до езерото. Трополейки по новите дъски, които Уес бе сложил, дотича до края на кея. Дишаше тежко и всяко вдишване и издишване отекваше шумно. Озърна се и се завъртя в кръг, търсейки го с поглед. Езерото нямаше бряг; водата миеше земята, образувайки разкалян обръч.

Къде беше алигаторът?

Девън отметна косата от лицето си и едва сега осъзна, че в бързината не си е сложила очилата. Като малка закриваха лявото й око с превръзка. Харесваше й. По-късно мързеливото й око се пооправи и тя носеше превръзката все по-рядко. Накрая лекарят каза, че няма нужда от нея. Ала той грешеше. Понякога тя продължаваше да я слага тайно от майка си. Беше убедена, че вижда нещата по-добре с мързеливото око, по-добре от другите хора. Закриеше ли с длан здравото око, успяваше да открие обица, изгубена в дебел килим. Намираше къде баба Крикет държи тайните си запаси от бонбони „М & М“. Така се натъкна и на тениската на баща си, която майка й бе скътала.

Закри дясното си око и бавно се огледа. След миг го забеляза. Алигаторът беше в средата на езерото. Виждаше само главата и черните му като камъчета очички. Стоеше неподвижно и водата край него не трепваше.

— Здрасти — поздрави го тя и клекна.

Той веднага се потопи целия.

— Не! — извика тя. — Няма да ти сторя зло!

Прииска й се да изкрещи от отчаяние. Не знаеше какво да направи. Идеше й да скочи във водата, но знаеше, че не бива. Легна по корем в самия край на кея и потопи пръсти в езерото. Размърда ги, все едно маха за поздрав под водата. Усмихна се, усетила грубата му кожа под дланите си като котка, извила гръб да я погалят.

Очите на алигатора се появиха отново над повърхността, на няколко крачки от нея.

Той й каза нещо и тя примигна изненадано.

— Каква кутия? — попита го. — Не виждам никаква кутия.

Алигаторът се скри под водата и изплува още по-близо до кея.

„Алигаторската кутия“, каза й.

И пак изчезна. Минаха минути и Девън се изправи. Зави й се свят от дългото стоене с главата надолу. Изведнъж чу силен плисък. Алигаторът подскочи над водата. Тялото му се изви във въздуха и той отметна глава към кея. Водните пръски я обляха и нещо изтрополи върху дъските. Алигаторът цопна шумно в езерото.

Девън погледна надолу и забеляза, че й е подхвърлил мокър чворест корен, голям колкото сладоледена фунийка. Взе го. Би предпочела зъб — като онзи, който майка й даде на Уес, но щеше да се задоволи и с това. Все пак колко получават подаръци от алигатори?

— Девън! — извика майка й.

Тя се обърна. Олеле. Познаваше този тон.

— Тук съм! — извика й. — Добре съм!

Кейт подтичваше по моравата, подхлъзвайки се по влажната трева. Късата й тъмна коса стърчеше на всички страни. Приличаше на елф. Девън помнеше кога я подстрига. Трудно свикна с нея — събуждаше се сутрин, поглеждаше я и се чудеше коя е. Първо почина баща й, после майка й се промени до неузнаваемост. След това баба Крикет се появи в живота им, записаха Девън в ново училище, наложи се да продадат къщата и да се преместят при баба Крикет. Замислеше ли се, й се струваше странно. Баща й почиваше в мир, за разлика от всички други. Цяла година майка й витаеше някъде, не съвсем тук, нито щастлива, нито нищо. Колко мразеше Девън всичко това!

Сега обаче разбираше, че майка й е започнала да се променя. Отначало не повярва, но си личеше, че е по-щастлива тук. Тя също бе по-щастлива тук. И какво странно стечение на обстоятелствата ги доведе на това място! Хващаше я страх, като си помислеше колко неща можеха да се объркат. Ако не бяха видели алигатора на пътя? Ако Девън не беше намерила пощенската картичка? От малка си играеше в сандъка с дрехи и никога не бе забелязвала крайчеца хартия, пъхнат под хастара.

Беше предопределено да дойдат тук.

— Какво правиш край езерото толкова рано? — попита я Кейт и коленичи пред нея. — Как се измокри така? И си боса!

Девън се приведе и прошепна тихо в ухото й:

— Видях алигатора.

Майка й се усмихна и прокара длани нагоре-надолу по ръцете на Девън, сякаш да я стопли.

— Скъпа, тук няма алигатори.

— Има! — настоя тя и й показа корена за доказателство. — Алигаторът ми даде това! Още не знам какво означава.

— Разбирам… Много мило от негова страна. — Кейт погледна Девън в очите. — Добре, искам да ми обещаеш нещо. Истинско Девън-обещание. Повече няма да излизаш сама от бунгалото.

Двете се бяха споразумели Девън-обещанията да се спазват. Дадеш ли дума, на две не става.

Девън въздъхна.

— Обещавам. Но да знаеш, че се опитах да те събудя!

Кейт се изправи и я улови за ръката.

— Знам. Ала друг път ме чакай да отидем заедно.

— Добре — кимна момичето и погледна назад.

Алигаторът я видя как се отдалечава, потопи се във водата и се скри.

* * *

Същия следобед Аби се взираше в тавана на бунгало номер 9. Там имаше мокро петно като на велосипедно колело. Уголемяваше се от година на година. Появи се през годината, когато Джордж почина. Тогава приличаше на дребен черен бръмбар и тя идваше в бунгалото, гледаше го и понякога бе готова да се закълне, че то снове по тавана и изписва думи като „надежда“, „любов“ и „истина“. Примигнеше ли обаче, думите изчезваха. Петното се намираше в ъгъла и влагата бе отлепила горния край на кораловия тапет. Все се заричаше да провери откъде се просмуква водата и да поправи покрива, ала после й хрумваше: „Ами ако таванът поиска да ми каже още нещо?“. И се отказваше.

В бунгалото имаше и великолепно легло, извито като шейна — старо и ръчно изработено. В лагера беше пълно с антикварни мебели от безметежните дни на Аби и Джордж, скрити като тайни съкровища сред по-евтините предмети. Гардеробът от гаражна разпродажба съжителстваше с тоалетна масичка, купена от Джордж по време на медения им месец — антика с инкрустации и леко опушено огледало, готово сякаш да покаже най-красивата й версия, ако го помоли. Ала тя никога не го помоли. Сестра й Мерили бе красавицата в семейството. Джордж обаче, оглавил списъка с най-желаните ергени в Атланта, след като неочаквано наследи парите на дядо си, предпочете Аби. О, сестра й се опита да го спечели. Ала нямаше как да зачеркне подигравките за червената му коса и кривите зъби, с които го обсипваше в училище. Аби винаги се бе държала мило с него. Влюби се в него още от малка, защото с хартия и молив той умееше да нарисува всякакви красиви неща. Беше мечтател като нея. И за почти всеобща изненада поиска ръката й, след като получи наследството си. Можеше да избира от цял рояк хубавици. Да избере Мерили, преди тя да се влюби в Талбърт — момчето от бензиностанцията. Ала той обичаше единствено Аби.

Не е необходимо огледалото да ти казва, че си красива, когато имаш такова доказателство.

На вратата се почука и Кейт извика:

— Аби?

Стресната, Аби се надигна върху прашното легло. Мислеше, че се е вмъкнала тайно тук. Смяташе, че както всички други Кейт ще се поддаде на вълшебната леност, с която се славеха следобедите край Изгубеното езеро.

След първоначалната паника реши да не си прави труда да става от леглото. Бяха я хванали. Нямаше смисъл да се преструва.

— Тук съм! — извика.

Кейт влезе. Носеше къси панталонки с разнищени краища и сива тениска с огромно колело, кацнало сякаш върху миниатюрен старомоден панаир. Двете виенски колела от панаира се извисяваха магически и се превръщаха в колела на велосипеда. Под него пишеше: „Ферис Уилс, Атланта, Джорджия“.

Кейт имаше лице, което спираше погледа като загадка. Привлекателно, да, но не симетрично — очите й бяха големи, носът — дълъг. Беше стройна, но добре развитите мускули и едрите кости не създаваха впечатление за крехкост. Всички жени в семейството им бяха жилави. Не бяха създадени да се чупят, ала въпреки това повечето се прекършваха под напора на съвършената буря, наречена любов.

— Видях, че ключът на бунгало номер 9 не е на стената, и предположих, че си тук — каза племенницата й. — Сетих се за описа. Искам да ти помогна, преди да тръгнем.

— Благодаря. — Аби потупа прашното легло и Кейт седна до нея.

— Какво правиш тук? — попита я, оглеждайки стаята.

— Мисля.

— За какво?

— За много неща. Днес мислех за Джордж. След като купихме лагера, цяла година го ремонтирахме. После, когато бяхме готови да отворим, той започна да обикаля с колата. Оставяше брошури в магазините. На всяка брошура бяхме снимани двамата. Първите ни гости бяха странници — волни птици и хипита. Чудехме се защо привличаме само особняци. Не ме разбирай погрешно. Това ни харесваше. Ала няма да забравя първото лято, когато дойдоха Булахдин и съпругът й. Тя ми каза, че избрали „Изгубеното езеро“ заради брошурата. Погледнала снимката ни и си помислила: „Аз съм бяла врана като тях, значи ще се чувствам добре там“.

Кейт се засмя.

— Права е била. Белите врани също се нуждаят от убежище. Да се приспособяваш е изморително.

Аби погледна племенницата си. Усмивката променяше цялото й лице — разширяваше устните й и около очите й се появяваха бръчици. Какво правеше тук, скрита сред старците? Би трябвало да продължава напред, да живее живота си, както се полага. Беше прескочила трудната част. Щастието бе неизбежно, стига да му позволи да се случи.

— Спомена, че се местите. Не бързаш ли да се върнеш в новия ви дом? — попита Аби.

Усмивката на Кейт помръкна.

— Сложно е…

Леля й зачака.

Младата жена кръстоса крака и започна да подръпва нишките по панталоните си.

— Бях парализирана. Свекърва ми помогна да продам къщата, в която живеехме с Мат. Всъщност получих доста пари. Но вместо да намеря нов дом, както би направил всеки нормален човек, реших да се преместя при свекърва си. Позволих й да поеме кормилото и сгреших. Сега го осъзнавам. Ще трябва да поправя грешката. — Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Аби: — Да, налага се да се върна. Но не бързам. Искам да ти помогна. Готова съм да остана цяло лято, ако е необходимо. Девън няма да възрази.

— Ще останете до когато искате — усмихна се Аби.

— Девън твърди, че видяла алигатор тази сутрин. Открих я на кея. Беше вир-вода и държеше грозен корен. Алигаторът й го дал. Щом е започнал да я обсипва с подаръци, няма начин да я накарам да си тръгне.

Леля й сложи възглавница зад гърба си и се облегна.

— И ти влудяваше майка си тук. Губеше се по цели дни, връщаше се, вмирисана на тиня и с буболечки в дрехите. Понякога с Уес донасяхте жаби. Веднъж дори уловихте скорпиони в буркан. Майка ти те слагаше да спиш с гумена шапка, пълна с бебешка пудра, за да премахне миризмата на езеро.

Кейт се засмя.

— Това го бях забравила.

Аби се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Предпочиташе да не знае, защото нямаше какво да направи. Ала раздялата с малката Куин бе едно от най-трудните неща в живота й.

— Добре ли живееше майка ти?

— Беше щастлива, докато татко бе жив — отговори Кейт. — Самотата след това не й понесе. Когато бях в гимназията, не излизах вечер, за да не се тревожи. По онова време тя ми беше най-добрата приятелка. В колежа срещнах Мат и двамата заживяхме при нея, след като забременях. Обичаше да е с Девън. Мисля, че след смъртта на татко това бе най-щастливият й период.

— В розовата тухлена къща на Дора Коув Роуд ли живеехте? Нея ли продаде?

Кейт я погледна изненадана.

— Да. Къщата на мама. Не знаех, че си ни идвала на гости.

— Не съм. С Джордж купихме тази къща за баба ти след смъртта на съпруга й. Тогава майка ти беше едва на три.

— Вие ли купихте къщата?

Леля й кимна.

— Малко преди да напуснем Атланта купихме къща и кола на сестра ми. Дадохме й малко пари. Основахме скромен попечителски фонд за Куин. Останалите пари дадохме за благотворителност и се преместихме тук.

Младата жена се облегна на възглавница; прашинките се разлетяха около тях и заблещукаха във въздуха.

— Защо дарихте парите? Мама никога не ми е обяснявала.

Аби сви рамене.

— Едва ли е разбирала. Никой не ни разбра. Ламтежът за пари е наследствен в семейството ни. Искат пари, нямат пари и никога не успяват да ги задържат. Джордж бе отрасъл бедно, но щастливо. Когато се върнахме от медения месец, всичко се разпадна. Майка ми и сестра ми очакваха много и с нищо не се задоволяваха. С Джордж осъзнахме, че парите не са ни необходими, а семейството ми няма да ни остави на мира, докато ги имаме. Затова се отказахме от тях. И те не ми простиха.

— Но мама сигурно е искала да заровите томахавката, щом е дошла тук през лятото след смъртта на Джордж.

Аби се поколеба.

— Не искам да злепоставям майка ти. — Тя погледна открито Кейт. — Представям си колко тежко е било детството й в сянката на майчината скръб. Знам, че те обичаше. Още щом те видях, разбрах, че детството ти е било изпълнено с обич. Куин ти предоставяше свобода, както и ти на Девън.

— Не се притеснявай — поклати глава Кейт. — Искам да разбера.

— Бяха настроили Куин срещу мен. Струва ми се, че дойде, за да види как страдам, както майка й е страдала. — Аби зачака Кейт да я прекъсне, да възрази, но тя мълчеше. — Бях съсипана след смъртта на Джордж, но имах Лизет, гостите и целия град. Те не ми позволиха да се изгубя в мрака. Такава подкрепа винаги е липсвала на жените от семейството ни. Щом се влюбеха и се омъжеха, те се изолираха и се вторачваха само в съпрузите си. Да разчиташ обаче само на един човек е опасно. Две ръце не са достатъчни да те вдигнат, ако паднеш. На Куин не й хареса, че не възнамерявам да продам „Изгубеното езеро“ и да поделя парите с нея. Не й хареса, че ще се справя. Не го очакваше. Дадох й още един повод за омраза.

Кейт помълча замислено.

— Не мога да повярвам, че татко й е позволил да дойде за това.

— Не мисля, че той знаеше. Щом разбра, я накара да си тръгнете.

Аби се изненада колко лесно прие Кейт чутото. Ала веднага разбра причината.

— Тя се промени след смъртта на татко — каза племенницата й.

Куин беше нестабилна като майка си. И явно бе пропаднала в същата пропаст след смъртта на съпруга си. Кейт го бе усетила и това натъжи Аби.

— Наричам го проклятието на Морисови.

— Едва не сполетя и мен — каза тихо Кейт, вперила очи в тавана. Леля й се запита дали прочита нещо там.

— Но не се е случило. Ако измервахме живота в неща, които без малко да се случат, няма да стигнем донякъде — констатира Аби.

Постояха мълчаливо една до друга. Аби реши да продължи да поддържа връзка с Кейт, след като продаде „Изгубеното езеро“. Чувстваше се добре най-сетне да е в една стая с член от семейството си и да усеща само приятелство, а разговорът и моралната подкрепа да са всичко, което се изисква и дава свободно. Отне петдесет години, докато това най-сетне се случи.

Кейт се изправи и изтупа дрехите си. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.

— Не е официално, нали? Още не си продала „Изгубеното езеро“?

— Още не.

— Значи е нещо, което почти се е случило.

Аби се усмихна вътрешно и отговори бързо:

— Засега.

— И описът не е належащ.

— Физически, да. Но напоследък размишлявам много.

— Какво ще правиш, когато продадеш „Изгубеното езеро“?

— Ще пътувам. С Джордж искахме да се върнем в Европа.

— А след това?

— След кое?

— Къде ще се върнеш след пътешествието?

— Не съм мислила чак толкова напред — засмя се Аби.

Кейт сбърчи чело. Понечи да каже нещо, но се отказа.

— Оставям те на спокойствие. — Обърна се към вратата, но спря. — Благодаря ти, Аби.

— За какво?

— Че си странна птица — усмихна се тя. — Вдъхваш ни надежда.

 

 

Амстердам, Холандия, зимата на 1963

Беше една от най-студените зими. Снегът се силеше като пелена и очароваше безкрайно Аби. В живота си бе виждала много малко сняг. Водата в каналите замръзна. С Джордж се пързаляха с часове и намираха уютни ресторантчета, където се подкрепяха с алкохол и топла яхния. Момичето от моста в Париж — Лизет — отначало ги следваше по цял ден, но студът не му понасяше. Не я омагьосваше като Аби. Джордж писа на семейството й в Париж още щом разбраха, че ги е последвала в Амстердам. Лизет не им казваше на колко е години, ала не изглеждаше на повече от шестнайсет. Родителите й сигурно се тревожеха. Бащата на Лизет отговори на Джордж на френски. Мъжът от рецепцията в хотела им преведе писмото му. Лизет била своенравна и нямало да се прибере у дома, докато сама не реши. Навярно, пишеше баща й, така ще порасне.

Аби тайно се зарадва, че Лизет ще остане. Блазнеше я мисълта, че разбира момичето по-добре от всекиго. Разбираше отчаянието й. Разбираше, че най-трудният период в живота е, когато се преобразяваш. А с Лизет се случваше точно това. Беше научила как родителите й са я изпратили в училище за глухи, но тя избягала. В нейния свят не царяла тишина и не успяла да заживее сред онези, чийто свят е безмълвен. Не бе научила езика на глухонемите и бележките бяха единственото й средство за общуване. Джобовете й винаги бяха пълни със смачкани листове.

Всяка нощ Лизет излизаше на балкона пред стаята си, запалваше ги с клечка кибрит и един по един ги пускаше върху снега по замръзналата улица. Започна да отслабва, защото се хранеше само когато й позволяваха да си сготви сама. И никога, за нищо на света, не вечеряше, защото бе разбила сърцето на възлюбения си на вечеря. При тази мисъл всеки залък засядаше в гърлото й.

Имаше обаче признаци, че Лизет се подобрява. Докато Аби и Джордж се пързаляха по каналите, тя често ги сподиряше по тротоара. Не откъсваше очи от тях и пляскаше шумно с напуканите си от студа ръце, за да ги предупреди, ако приближат опасно до невнимателни деца с шейни.

Един ден те се впуснаха с импровизиран танц върху леда. Стиснала протегнатата ръка на Джордж, Аби се завъртя толкова елегантно и й стана толкова приятно, че веднага повтори движението. Джордж я изпусна и, въртейки се като дервиш, тя полетя по канала. Той се спусна след нея, улови я през кръста и торнадото на тялото й го повлече. Изгубиха равновесие, Джордж падна по гръб, Аби полетя във въздуха и се строполи върху него. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях. След няколко опита успяха най-сетне да се изправят. Неколцина местни с бежови обувки и панталони и пъстроцветни шалове им помогнаха да изкачат стената на канала и всички заръкопляскаха. Аби погледна към Лизет — тя се смееше и цялото й тяло се тресеше. Не издаваше нито звук, но излъчваше заразителна радост и облекчение. С Джордж отидоха при нея. Паднала на колене, с кожа, блеснала от замръзнали сълзи, тя вдигна очи към тях — изтощена, ала пречистена, като човек, изпитал за пръв път от месеци нещо друго, освен чувство за вина.

В този момент Аби разбра, че Лизет ще оздравее. Момичето ги следваше, защото у Аби съзираше какво е истинското щастие. Опитваше се да научи от нея нещо, на което никога не бяха я учили. За Аби бе истинско прозрение да осъзнае, че сме това, на което са ни научили. Ето защо жените от семейство Морис бяха такива. Те нямаха друг пример. Аби бе открила нова земя и се чувстваше горда и полезна. Вроденият й инстинкт да помага се осъществяваше. Скоро обаче щяха да попарят самонадеяността й. Щеше да научи важен урок. Лизет се променяше, защото искаше да се промени. Нито обичта, нито парите бяха способни да променят хора, които отказват да се променят.

Върнаха се в хотела със зачервени бузи и насълзени очи. По-късно Аби и Джордж щяха да излязат на вечеря. Да се изгубиш в Амстердам по време на снежна буря беше вълнуващо заради опасността. Сградите изглеждаха еднакви, преспи затулваха витрините на магазините, а понякога и цели улици. Веднъж се наложи да се подслонят при непознато семейство. Те не говореха английски, а Джордж и Аби не говореха нидерландски. Играха с децата и спаха на пода в кухнята. Беше прекрасна нощ. На сутринта обаче, когато най-сетне се върнаха в хотела, Лизет не беше на себе си от притеснение.

Същия следобед тя се качи в стаята си, а съпрузите отидоха на рецепцията да вземат пощата си. Бяха се застояли достатъчно в Амстердам, та писмата им от Париж да ги застигнат. За Аби това бе най-неприятният момент от деня. Тя взе писмата и седна на малкото канапе във фоайето, а Джордж поръча храна за стаята на Лизет — както всяка вечер, макар тя да не я вкусваше. Огладнееше ли много, призори се вмъкваше тайно в служебната кухня и си приготвяше нещо, оставяйки курабийки със захарна глазура и пресни питки, които работниците намираха по-късно, убедени, че пиршеството е дело на елфи.

Най-отгоре беше писмото на сестра й Мерили. Отвори го.

Аби,

Сигурно вече знаеш. Мама каза, че ти е писала. Всички ти писаха. Талбърт почина преди две седмици. Къде си? Защо си такава егоистка? Мама се опита да ти се обади, но в глупавия хотел, където сте отседнали, се правят, че нямат представа коя си. Принуждаваш ме да пиша в такова състояние! Едва държа химикалката! Нуждая се от теб, Аби. Съпругът ми го няма и не знам какво да правя. Куин не спира да плаче. Не разбира защо леля й Аби не е тук, когато всичко се разпада. Идвай си! Талбърт загина в твоята къща. Ти си виновна. Ела си у дома и ни помогни.

Мерили

Вцепенена, Аби изпусна писмото в скута си. Талбърт — мъртъв? Невъзможно. Беше толкова млад и изпълнен с живот. Помнеше го от сватбата си — как му се усмихваше Мерили, как танцуваше с нея и я прегръщаше, карайки я да забрави завистта. Той умееше да преодолява суетата и мрачните й настроения. Мерили от малка беше като изопната струна. Любовта му беше като балсам за раната на разочарованието на майка им, че не се е омъжила по-изгодно.

Аби погледна другите писма, препратени от Париж по едно и също време. Излъчваха зеленикаво сияние — вестители на една и съща лоша новина. Прииска й се да ги изтръска от скута си като паяци.

— Какво има, Аби? — попита я Джордж, приближил се неусетно до нея.

Тя му подаде мълчаливо писмото, стана и другите се разпиляха по пода. У дома. Трябваше да се върнат у дома. Писмото на Мерили звучеше истерично. Споменаването на Куин обаче беше умишлено. Аби обичаше това дете. Откакто племенницата й се роди, Аби се стремеше да й бъде опора, да й показва, че не е необходимо да прихваща семейната лудост и може да бъде каквато си поиска.

Джордж прочете писмото и разтърка лице.

— Пътищата са затворени заради снега. Ще се наложи да почакаме ден-два.

Обърна се и тръгна към рецепцията. Отнесе писмото и Аби така и не разбра какво е направил с него. Не го видя повече.

Разтърсена от нещастието на сестра си, тя осъзна, че скърби и за себе си. Това бе краят на бляновете им. Знаеше, че ще настъпи, ала не очакваше да е толкова скоро. Мислеше, че решението да тръгнат ще е тяхно; представяше си как, след като месеци наред са скитали, накъдето им видят очите, Джордж ще я погледне и ще й каже: „Да се връщаме у дома“. Ще изрече думите така, че „у дома“ да прозвучи като пристан, като място, където искат да бъдат.

Заминаха след два дни. Лизет настоя да ги придружи, но тя я разубеди. Посъветва я да се сдобри с родителите си, преди нещо такова да сполети и нея. На сбогуване момичето се разплака тихо. От силата на чувствата му абажурите в стаята и ледените висулки по стряхата отвън затрептяха. Аби я прегърна.

— Ние сме предвестници на щастие — прошепна й. — Не го забравяй.

Пътят към дома бе мъчителен като момента, когато се събуждаш от сън и нямаш представа къде си и кое е действително. Въздухът в Атланта беше влажен и топъл. Докато се отдалечаваха с таксито от летището и потта избиваше по розовата й копринена рокля, Аби често се обръщаше назад, сякаш зимата ги следваше и всеки миг щеше да зърне снежните вихрушки на Амстердам.

Не се отбиха първо в своята къща. Джордж бе купил неокласическото имение, принадлежало преди поколения на кмета на Атланта, няколко месеца преди да се оженят, но всъщност не бяха живели тук. В нощта след сватбата спаха върху купчина завивки в дневната на огромния празен дом. Кикотеха се, за да чуват ехото, и призоваваха присмехулно стаените в мрака призраци. На другия ден отпътуваха за Европа. През медения си месец изпратиха у дома достатъчно мебели да запълнят просторната къща и Аби си представяше как дни наред ще отваря сандъците и ще си спомня с приятна носталгия пътешествието им. Щеше внимателно да избира място за всяка вещ, да преценява кой спомен иска да сложи в кабинета, в антрето, в спалнята им. Така завръщането у дома щеше да стане поносимо.

Оказа се обаче, че сестра й е използвала ключа, даден й от Аби за всеки случай — по настояване на Мерили — и е завзела къщата. Скоро след отпътуването им съпругът й Талбърт не смогнал да плаща наема за жилището им и те се изнесли. Мерили решила да заживеят в дома на Аби и Джордж. Отначало временно, ала колкото по-дълго отсъствали двамата, толкова по-удобно се настанявала Мерили.

Замисляйки се за изминалите осем месеца, Аби си спомни колко странно й се струваше, че в писмата си мнозина нейни приятели споменават колко красива е къщата им. Тя предполагаше, че имат предвид как изглежда отвън. Ала всъщност те бяха влизали вътре. Мерили организирала парти почти всеки месец. Разопаковала всички сандъци и подредила мебелите по свой вкус.

Сред последните неща, изпратени от Джордж у дома, бе изключително тежка тоалетна маса Луи XV с мраморен плот. Мерили я харесала много и решила да я сложи в спалнята. Двамата с Талбърт се опитали да я пренесат сами по високото стълбище, но той залитнал, препънал се и паднал по стълбите. Мраморната тоалетна масичка се приземила върху него. Убила го, преди съпругата му да успее да извика съседите на помощ. Умрял пред очите на тригодишната Куин.

Аби научи всичко това предния ден, когато пристигнаха в Лондон и се обади по телефона на сестра си. Първите думи на Аби бяха:

— Защо остави Куин сама с него?

Не можеше да повярва, че горкото дете е било подложено на такова изпитание.

Оказа се, че е изрекла погрешните думи.

— Тя ще забрави! А аз? Аз изгубих съпруга си! Бях там! Видях всичко!

Аби чу как Куин плаче. Мерили се бе пренесла при майка си в малката тюркоазена къща, чиято ипотека Джордж бе изплатил, преди да се оженят. Първият му подарък за Аби.

— Трябва да ми помогнеш — каза сестра й. — Ти имаш всичко. Ако ми беше дала пари, преди да тръгнеш, както даде на мама, това нямаше да се случи! Защо не се прибра навреме? Защо изпрати тази глупава, ужасна тоалетна масичка?

Таксито спря пред къщата на майката на Аби.

— Защо не искаш да дойда с теб? — попита Джордж.

— Това само ще влоши положението.

Появеше ли се с Джордж, след като Мерили бе изгубила съпруга си, само щеше да подпали лудостта на сестра си. През целия си живот Аби ходеше на пръсти около семейството си, защото спокойният й характер сякаш наливаше масло в огъня на избухливите им натури. Искаше да бъдат щастливи. Искаше да ги уравновеси. А сега, изпълнена с увереност след медения си месец, искаше да ги промени. Да ги направи по-добри. Беше сигурна, че е по силите й.

— Ще им дам всичко, от което се нуждаят — каза й Джордж.

— Знам. Благодаря…

Той си пое дълбоко дъх, все едно за пръв път усеща как мирише въздухът, колко чуждо е уханието му.

— Не мога да повярвам, че сме у дома.

— И аз. — Аби стисна големите му длани и слезе от таксито, преди да се разколебае. — Ще ти се обадя кога да ме вземеш.

Застана на верандата и изпрати с поглед таксито. За пръв път от почти година между тях имаше измеримо разстояние и колкото повече се отдалечаваше Джордж, толкова по-силно усещаше напрежението тя — като изопнат ластик, който всеки миг ще се скъса. Прииска й се да хукне след таксито, да се сгуши в ръцете му и да затвори очи, та всичко това да изчезне. Ала се обърна и зад прозореца видя как майка й, Мерили и Куин седят стоически пред телевизора — три вцепенени фигури. Пое си дълбоко дъх, почука на вратата и влезе.

Щом прекрачи прага, истерията лумна.

Аби изглеждаше добре и гневът на Мерили се разпали. Пристъпеше ли малката Куин към Аби, предпазливо щастлива да я види, Мерили я дръпваше настрани и й казваше, че леля й Аби е виновна за смъртта на баща й. След като Аби спа на канапето три дни и носи едни и същи дрехи, външността й най-сетне задоволи що-годе сестра й.

Докато бяха разделени, Джордж поръча надгробна плоча за Талбърт, погребан без церемония. Той уреди да проведат паметна служба. Срещна се и с брокер на недвижими имоти, за да намери дом за Мерили. И унищожи тоалетната масичка — изгори я в градината и зарови мраморния плот под магнолията в задния им двор.

В деня на паметната служба Джордж се стъписа от окаяния вид на съпругата си. Мерили бе настояла сестра й да облече черна рокля на майка им, която изобщо не й беше по мярка. Мерили искаше да блесне, да бъде красивата вдовица. И не желаеше никой да разпитва Аби за медения й месец. Приближеше ли някой до сестра й в параклиса, радостен да я види отново, Мерили заплакваше сърцераздирателно и привличаше вниманието на всички. Веднъж дори се престори, че припада.

След службата Джордж заведе Аби у дома въпреки възраженията на Мерили. Аби бе твърде изморена да спори с него. Зарече се на другия ден да изкупи вината си пред сестра си.

Джордж бе оставил всички лампи в къщата да светят, за да изглежда приветлива. Ала и двамата разбраха още щом влязоха.

— Няма как да живеем тук. Ще трябва да продадем къщата — каза тя, когато съпругът й затвори вратата.

— Знам.

— Надявам се да е за добро — въздъхна Аби. — Не я чувствам като свой дом.

— Ще намерим дом, Аби. Обещавам ти. Виж. — Джордж извади пощенска картичка от купчината писма, натрупани в голяма кошница до входа. — Един приятел ми разказа за имот на юг — езеро и няколко бунгала. Ще те заведа там през почивните дни да се разведрим.

Пощенската картичка представляваше снимка на хора, забавляващи се в летен ден край тинесто езеро — жена с бял чадър, момче с панталонки и момиченце в розов бански костюм. Надписът гласеше: „Добре дошли в «Изгубеното езеро», Джорджия“. Снимката беше стара, ала от пръв поглед в гърдите на Аби се надигна странно чувство, сякаш вижда бъдещето си. Укори се мислено колко е глупава. Не биваше да отива там. Нямаше сили да тръгне оттук с мисълта, че трябва да се върне.

— Изглежда топло. На Лизет щеше да й хареса — отбеляза тъжно.

Джордж я целуна нежно по врата, сякаш се страхува да не я счупи. Никой не смяташе, че е крехка. Само съпругът й.

— Трябва да пийнеш нещо.

Той влезе в дневната, а Аби остана в просторното фоайе и се огледа. Къщата беше безупречна, ала обзаведена съвсем неправилно. Тя изобщо не си я представяше така. Мерили я бе подредила по свой вкус. Проклетата тоалетна масичка не беше предвидена за горния етаж. Аби смяташе да я сложи във фоайето и да окачи красиво огледало над нея. Представяше си колко приятно ще подрънкват ключовете й, когато на влизане ги оставя върху мраморния плот.

Тръгна несигурно към стълбите и седна. Отпусна глава в скута си. През последните нощи се събуждаше по няколко пъти, питайки се къде е. В Париж? В Амстердам? Къде е Джордж? През страховитите мигове, докато си спомни, й се струваше, че разбира донякъде какво преживява сестра й, и това я улесняваше да приеме състоянието й.

Седнала на стълбите, Аби се запита дали има душевно заболяване, което не е биологично, а научено. Помнеше как майка й пропадна по стръмната спирала след смъртта на баща й. И дори сега майка й подхранваше красивата скръб на Мерили с гнева си, че сестра й е пътувала толкова дълго. Бяха наранени. Бяха жертви. Ако имаха всичко желано, щяха да се почувстват добре. Ала го нямаха и приписваха вината на всички други.

Обзе я дълбоко отчаяние при мисълта какво ще й струва да ги направи щастливи. Обичаше малката Куин до болка, но детето я гледаше с такъв страх. Кой постъпва така с дете? Кой избира това пред щастието? Липсваше й Европа. Липсваше й надеждата, която я обземаше там. Липсваше й успокоителното присъствие на Лизет. Отсега се огъваше под това бреме. Семейството й вече контролираше живота им и харчеше парите на Джордж.

Някой почука на вратата и тя вдигна рязко глава.

Джордж влезе във фоайето. Носеше тумбеста чаша с кехлибарена течност.

— Кой ли може да е? — попита той. Отиде до вратата и я отвори. Настана мълчание. — Не може да бъде! — възкликна най-сетне той.

— Кой е? — подвикна Аби, опасявайки се, че Мерили или майка й са дошли да й донесат огорчението и скръбта си като шал, който неволно е забравила.

Джордж отстъпи настрани с усмивка. На прага се появи Лизет — в зелена рокля и с бяла панделка в косата.

Тя погледна Аби, втурна се към нея и я прегърна с всичката сила на крехките си ръце.

Преди няколко месеца Аби бе спасила живота й.

А Аби винаги се кълнеше, че в този момент Лизет й се отплати.