Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (2)

1.

Атланта, Джорджия

В наши дни

— Събуди се, Кейт!

Точно една година, откакто заспа, Кейт най-сетне се събуди.

Отвори бавно очи и видя бледолилавата пеперуда, кацнала върху опакото на дланта й. Погледна я, без да отделя глава от възглавницата, питайки се дали е истинска. Напомни й любимата тениска на съпруга й Мат, която криеше в шивашкия комплект, защото не събра сили да я изхвърли. Отпред бе изрисувана голяма избледняла пеперуда — логото на музикална група от Атина, наречена „Пеперуден прашец“.

Тениската и пеперудата винаги пробуждаха странен спомен от детството й. Обичаше да рисува татуировки с пеперуди по ръцете си с „Магически маркери“. Даваше им имена, говореше им и оцветяваше старателно крилете им, щом избледнееха. Поискаха ли да ги освободи, тя ги духваше, пеперудите се съживяваха, отлепяха се от кожата й и отлитаха.

Беше особено дете, странно момиче, чиито въображаеми приятели се застояха по-дълго от обичайното. Хората наричат такива деца „волни души“, за да успокоят родителите им, че рано или късно ще го надраснат — като фъфленето. На нейните родители обаче не им пречеше — съсредоточени един в друг, оставяха Кейт да бъде свободна, колкото си иска.

Кейт се почуди дали да не духне лилавата пеперуда — да види дали ще отлети — но свекърва й я изпревари. Влезе в стаята с чаша кафе и енергично „Добро утро“. Когато Кейт сведе отново очи, пеперудата беше изчезнала. Надигна се в леглото, а Крикет дръпна завесите и обяви:

— Големият ден настана! Хамалите идват!

Смътна паника обзе Кейт, сякаш се отърсва от кошмар, който не помни добре.

— Хамалите ли?

Крикет щракна с пръсти пред лицето й и й подаде чашата с кафето.

— Да, хамалите. Днес се местите в моята къща. Взе ли приспивателно снощи?

Не беше сънувала. Наистина се случваше. Погледна към лявата страна на леглото. Мат го нямаше. Бе готова да се закълне, че чу гласа му.

— Не. Не съм пила нищо. Знаеш го.

— Не си в настроение тази сутрин — отбеляза свекърва й. — Добре че дойдох по-рано. Събудих Девън. Облечена е и е закусила.

— Толкова рано? През първия ден от лятната ваканция? Никога не става рано през ваканцията — учуди се Кейт.

— Режимът трябва да се спазва. Така ще тръгне по-лесно на училище през есента. На тавана е. Ще я наглеждаш, нали?

Кейт усети странна топлина да се разлива по тила й, нещо, което не бе изпитвала отдавна. Почти екзотично чувство — все едно да вкусиш куркума или шафран, след като цяла година си ял пудинг. Щипе върху езика.

Беше ядосана.

Най-сетне бе будна и ядосана. Щеше да наглежда Девън, разбира се. Цяла година й готвеше, присъстваше на училищните пиеси, организираше пикници и я водеше на очен лекар. Правеше го, макар и насън. Крикет нямаше основание да подлага на съмнение способността й да се грижи за детето си.

С едно-единствено неизличимо изключение.

— Тук е пълна бъркотия — констатира Крикет, потропвайки из стаята с токчетата на обувките „Лабутен“ в тон с елегантния й черен костюм и тупираната южняшка прическа. Надникна в чекмеджетата, за да се увери, че снаха й е събрала всичко.

— Мислех, че съм ти казала да прегледаш нещата на тавана и да свалиш в кухнята каквото искаш да вземеш. В противен случай ще остане на разположение на новите собственици. Не е редно обаче да позволяваш на Девън да взима старите дрехи. Иначе ще се заинати да ги носи. Тази сутрин намерих училищната й униформа в кошчето за боклук, представи си!

Кейт остави чашата с кафето на пода до леглото. Цяла година Крикет идваше всяка сутрин да води Девън в новото й училище и винаги вареше кафе — черно като катран и противно кафе. Кейт го мразеше и вече не искаше да го пие. Беше дреболия — да остави чашата, без да е отпила нито глътка — ала очите на свекърва й проследиха движението й и тя усети приятен трепет от този първи бунтарски жест след дванайсетмесечния сън.

— През лятото й разрешавам да носи каквото иска.

— И двете знаем отлично, че това не е уместно, особено след като се преместите в моя квартал.

— Мат също й позволяваше — отбеляза Кейт.

Устните й бяха отвикнали да произнасят името му и то прозвуча като забранена дума, като ругатня.

Крикет извърна глава при споменаването на името на сина й. Не обичаше да говори за него. Никога не го споменаваше. Държеше го вътре, в тъмницата на гръдния си кош, за да не споделя скръбта си с другиго. Дори с Кейт, която отчаяно копнееше да открие частици обич към Мат у майка му, да се утеши някак.

— Разглезила си я… Ставаш, нали? Хамалите ще пристигнат в дванайсет. Около три ще успея да си тръгна от работа. Ако онази голяма сделка не беше насрочена за днес, щях да остана да помогна. По-късно следобед ще се видим у дома. Всичко ще мине гладко. Оставих списък. Ставаш, нали? — повтори.

Кейт се изправи бавно, сякаш се опасяваше да не залитне. Почувства се странно. Мускулите й поддаваха.

Свекърва й се обърна и се взря в нея. Кейт нямаше представа какво се върти в ума й. Никога не разбираше. Свекърва й бе неразгадаема като мъртъв език.

— Вълнуваш ли се, че започваш работа в офиса ми? Утре ще отидем на фризьор да ти оформят косата. Нали?

Кейт вдигна ръка към косата си и опипа неравномерните пластове, обрамчили лицето й. Точно преди една година взе ножиците и се заключи в банята след погребението на Мат. Втренчи се в тях, неръждаемата стомана й намигна в пладнешкото слънце и тя си помисли неща, които не предполагаше, че е способна да помисли — мрачни, непростими. Ала щом вдигна ножиците, изля мъката и отчаянието си върху дългата си кафява коса. При всяко щракване на остриетата се посипваха кичури, кръжаха около нея като леки птички и падаха в кръг върху пода.

Мат обичаше косата й и тя я оставяше дълга заради него. Живееше за миговете, когато той заставаше до нея в магазина, докато подреждаха лавиците с книги, и разкопчаваше шнолата, прибрала косата й, за да се наслади на водопада, спускащ се по гърба й. Правеха ли любов, обичаше тя да е отгоре и косата й да се стели по него, галейки кожата му.

Часове по-късно Крикет я намери на пода в банята. Клекна изненадано до нея, а Кейт се разплака и я прегърна толкова силно, че ръцете й сигурно оставиха синини. Крикет й помогна да почисти местата, където се бе порязала, и подравни косата, за да не уплашат Девън. Крикет обясни ведро на внучка си, че майка й е избрала по-лесна за поддържане прическа.

След онзи ден Кейт заспа.

И спа досега.

Крикет чакаше да й отговори.

— Да — кимна тя. — Благодаря, Крикет. За всичко.

— Доскоро — помаха по-възрастната жена и се обърна. — После ще ти разкажа какви големи планове съм замислила.

Кейт се вслуша в тракането на токчетата й, отдалечаващи се по коридора.

Входната врата се отвори и затвори.

Колата на Крикет потегли.

Кейт излезе бързо от стаята, примигвайки, за да прогони съня и объркването. „Божичко — помисли си, — това е истина!“ Влезе в килера в дъното на коридора. Подвижната стълба бе подпряна на стената. Изкачи се по нея и подаде глава в помещението, осветено от тесния прозорец на покрива. Прашинки летяха около нея като пепел. Осемгодишната й дъщеря си тананикаше и ровеше в голям черен сандък с почервенели от ръждата панти. Върху капака със златни букви бе изписано името „Мерили“.

Девън бе пораснала през годината, която Кейт бе проспала. Едва сега го забеляза. Лицето й изглеждаше по-пухкаво, краката — по-дълги. Прииска й се да се втурне и да я прегърне, но дъщеря й щеше да я сметне за луда. Нали я видя снощи, когато я зави и й пожела лека нощ. За нея не бе изминала година. Девън не знаеше, че майка й е спала през цялото време.

Затова Кейт не помръдна, а постоя да й се полюбува. Девън бе най-прекрасното, неповторимо същество на света. Беше се появила на белия свят с оформен характер и отказваше да я променят. Дори не приличаше на никого от двата рода. Семейството на Мат се гордееше с гарваново черната коса — поколения наред бяха предизвиквали завист със синкавочерните си коси, улавящи слънцето като паяжина. В рода на Кейт пък се предаваше генът на зелените очи — с наситенозелените си очи дори най-непривлекателната жена от клана на Морисови създаваше илюзия, че е красива. Девън обаче имаше руса коса и светлосини очи. Лявото се оказа мързеливо и когато навърши три, закриваха дясното с превръзка. И това й харесваше. Харесваше рошавата си руса коса. Обичаше да носи раирани блузи с панталони на точки, къси полички с чорапогащници на розови и зелени ивици и лачени оранжеви обувки. На Девън й беше все едно какво мислят другите за нея.

И това влудяваше Крикет.

Кейт се удиви как е стигнала дотук. Как лека-полека се е примирила да отстъпи пред единствения човек, който иска да промени прелестната й дъщеря. Тя преглътна, пое си дълбоко дъх и успя да изрече:

— Здрасти, хлапе. Какво правиш?

Момичето й се усмихна.

— Мамо! Виж! Тази ми е любимата!

Извади от сандъка избеляла розова рокля с плетен червен колан. Кринолинената подплата беше толкова остаряла и втвърдена, че пропукваше като жарава. Девън нахлузи роклята върху дрехите си. Полата помете пода.

— Когато порасна, ще я нося с пурпурни обувки.

— Смел избор — отбеляза Кейт, а дъщеря й затършува отново в сандъка.

Таванът в къщата на майката на Кейт открай време очароваше Девън със скритите си съкровища. Когато беше жива, майката на Кейт позволяваше на Девън да смуче бонбонени близалки, да пие газиран сок от грейпфрут и да си играе със сандъка, пълен с роклите на жените от семейство Морис, предназначени да изкушават богати мъже. Повечето бяха на бабата на Кейт — Мерили — всепризната красавица, влюбила се като всички останали в бедняк.

— Коя е Аби Пим? — попита неочаквано Девън.

— Аби?

Кейт тръгна към дъщеря си, отмервайки всяка крачка, за да не изглежда твърде нетърпелива. Девън се бе напъхала в големия сандък. Виждаше се само зелената шапка върху главата й — с дълги префърцунени пера, изписващи невидими букви във въздуха. Майката седна на пода до сандъка.

— Аби е сестра на баба Мерили. Тя ми е пралеля. А на теб — прапралеля. Видях я само веднъж, но ми се стори чудесна. Различна. Малко скандална.

— Защо?

— Омъжила се за богат мъж и семейството й очаквало да подели парите си с тях — обясни Кейт.

— Когато се върнали от медения си месец обаче, Аби и съпругът й внезапно решили да дарят всичките си пари. Продали къщата си в Атланта и заживели в някакво затънтено място на юг. Години наред никой не ги видял. Бях на дванайсет, когато се запознах с нея. С мама и татко й отидохме на гости след смъртта на съпруга й. Имаше магическо езеро там. Прехранвали се, като давали под наем бунгалата край брега. Това май е последното ми най-хубаво детско лято.

— Може ли да отидем там?

Гласът й долетя тъничко откъм сандъка. Кейт затвори развълнувано очи.

— Не знам дали го има сега. Оттогава мина много време. Защо ме попита за нея? Нещо нейно ли намери?

Ръката на Девън се подаде от сандъка, стиснала пощенска картичка.

— Ето това. Адресирано е до теб.

Кейт взе картичката. От едната страна думите „Изгубеното езеро“ бяха изписани с едри заврънкулки, та да поберат снимката на езерото.

Кейт обърна картичката. Пощенското клеймо разкриваше, че е изпратена преди петнайсет години — оттогава не беше виждала Аби.

Кейт, усетих, че тук ти хареса и не ти се тръгваше. Идвай при мен, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла. Исках просто да го знаеш.

С обич — Аби Пим

Тя виждаше за пръв път картичката. Майка й не й я беше дала. Знаеше, че двете с пралеля й са се скарали през онова лято, но не предполагаше, че Аби й е писала.

Девън излезе от сандъка и започна да прибира роклите в него. Някои бяха толкова стари, че светлината прозираше през тях като през призрачни дрехи.

— Ще вземем ли сандъка при баба Крикет? — попита детето.

Свали шапката и роклята, сложи ги вътре и бавно затвори и заключи капака.

Кейт разбра, че Крикет вече е отказала на детето. И би трябвало с това въпросът да приключи. Свекърва й си навличаше куп главоболия и разходи, за да ги премести в дома си в Бъкхед. Преди година, след като прегазиха Мат, когато се прибираше вкъщи след работа, Крикет се появи, развяла платна, и стана част от живота им, макар никога да не бе участвала така в него. И сънят на Кейт я улесни. Тя не можеше да се мери с парите на Крикет — дори сега, след продажбата на къщата и на магазина на Мат, проведена като по мед и масло от Крикет, която сякаш бе омагьосала купувачите. В съзнанието на Кейт се таеше реален и настойчив страх, че свекърва й ще й отнеме Девън, ако пожелае. Разполагаше със сериозен коз — случая с ножиците. Кейт би трябвало да се радва, че Крикет ги приютява и й дава работа в офиса си — да вдига телефоните в агенцията й за недвижими имоти. Би трябвало да е благодарна, че им отстъпва целия трети етаж от къщата си, където да влиза без покана и да ги наглежда, когато реши, вместо всеки ден да бие път чак дотук.

— Ще вземем сандъка, разбира се — отговори Кейт и пъхна картичката във вътрешния джоб на измачканата си пижама. — Ще вземем всичко, което поискаш. Помогни ми да го свалим долу.

Не беше тежък. Ала се плъзна по подвижната стълба и остърга леко пода.

Избутаха сандъка в дневната, претъпкана с кашони, куфари и част от по-хубавите им мебели.

Кейт видя списъка на Крикет, залепен на видно място върху кашона с дрехите. Тя изобщо не благоволи да го погледне, докато бутаха сандъка към средата на стаята. Дори да продължаваше да спи, пак щеше да се справи без списъка на Крикет. Местеха се, не изстрелваха ракета в Космоса.

Не разбра, че там пише:

1. Хамалите ще дойдат в дванайсет. Не се качвай в камиона им. Не позволявай на Девън да се качи в камиона им.

2. Изчакай точно трийсет минути. После тръгни с колата към моята къща. Облечи се скромно и не се гримирай. По-добре да изглеждаш малко тъжна. Искам Девън да е облечена с дрехите, които носи сега.

3. Това е изключително важно. В къщата ми ще чака снимачен екип. Ще запишат първия ви ден у дома. Предупредиха ме да не ти съобщавам, за да изглежда по-неподправено, но се страхувам да не би да ти хрумне нещо и да не спазиш графика. Много е важно! Ще ти обясня, когато се прибера.

Крикет Ферис контролираше всичко. Макар да се водеше местна знаменитост, малцина го знаеха. Градеше кариера върху прословутата си способност да се носи по гребена на вълната и да устоява на всякакви бури. Всъщност не устояваше на никакви бури. Тя контролираше бурите. И си бе създала репутация на дискретен ракетоносител. Съчетаваше добър вкус и политическа амбиция, ала предложеха ли й да се кандидатира за държавен пост, тя благородно отказваше, за да остане зад кулисите. Говореше се, че постави ли плаката на някой кандидат до табелата на агенцията си за недвижими имоти, броят на поддръжниците му веднага се увеличава. Всичко това се дължеше на успешната рекламна кампания, замислена и проведена лично от нея, и превърнала агенцията й в една от най-авторитетните в щата и дори отвъд границите му. Преди петнайсет години, когато съпругът й починал, Крикет документирала продажбата на къщата, където живеело семейството, и търсенето на нов дом само за нея и за сина й Мат. „Знаем какво е да обърнеш нова страница“ — така завършвала всяка реклама. Крикет била представена като приятен и компетентен професионалист и същевременно като чувствителна и скърбяща жена. Мат обаче обрал овациите — бил красиво дете с невинно лице и големи и тъжни кафяви очи, създадени сякаш за телевизионния екран. Нещо у него пробудило съчувствието и симпатиите на зрителите. Всички искали детето да си намери нов дом.

По-късно той разказа на Кейт колко мразел рекламите. Крикет ги режисирала от началото до края. Изтъквали близостта помежду им, ала тя работела по петнайсет часа дневно и всъщност Мат израснал без нея.

Кейт и Мат се бяха запознали като първокурсници в „Емъри“. Тя мислеше да напусне колежа. Не се сприятеляваше лесно и по време на лекции се взираше през прозореца и си представяше, че е някъде много далеч. Беше се усъвършенствала дотолкова, че заприличваше на пухкав облак, готов да отлети при най-лекия полъх на вятъра.

По онова време не го знаеше — не би й хрумнало дори, че е възможно да го впечатли — ала Мат я наблюдавал как мечтае в час. Именно това привлякло вниманието му. И той искал да изчезне. Тя знаеше кой е, разбира се. Като малка бе гледала рекламите и както всички останали в Атланта бе стискала палци милото и красиво дете да си намери дом.

Двамата бяха само на деветнайсет, когато Кейт забременя. Разочарована от решението на сина си да напусне колежа и да се ожени за Кейт, жените от чието семейство се славеха със слабостта си към мъжете с дебели портфейли, Крикет прекрати отношенията си с него и престана да го подкрепя финансово. Тя имала големи планове за Мат. С опита си да подкрепя победителите, представете си какво би съумяла да направи за сина си, ако влезе в политиката. С това лице! С това съвършено лице!

Мат обаче не се интересуваше от политика. Беше срамежлив и се чувстваше неудобно сред хора. След сватбата двамата заживяха при майка й — в тази къща — защото майката на Кейт бе убедена, че след време Крикет ще прости на Мат и те ще се възползват от парите й. Крикет грешеше за много неща, ала за сребролюбието на майката на Кейт беше права.

Преди две години майката на Кейт почина внезапно от сърдечен удар. Мечтата й да види дъщеря си богата така и не се сбъдна. След това Крикет предприе колебливи опити за помирение. Твърде късно. Мат бе прекъснал връзката си с нея и не искаше да се обръща назад.

Двамата бяха живели седем години в тази малка къща. Отглеждаха Девън и работеха в магазина си за велосипеди „Ферис Уилс“, отворен със скромното наследство от бащата на Мат. Мат бе избрал този живот и се задоволяваше с анонимното им съществуване, което другите наричаха безлична средна класа, а той — „бохемство“. Едва сега обаче, оглеждайки притежанията им, Кейт установи, че той не е оставил никаква следа. Всички мебели бяха на майка й. Мат се бе пренесъл в нейния свят, ала не бе добавил нищо от себе си.

Кейт седна върху сандъка и Девън се настани до нея.

— Ще се справим — каза Кейт. — Знаеш го, нали?

Дъщеря й кимна и свали семплите очила с черни рамки, които Крикет харесваше. Избърса стъклата в тениската, която баба й бе избрала.

— Ще говоря с Крикет за дрехите ти. С баща ти винаги сме ти позволявали да носиш каквото искаш през лятната ваканция. Крикет ще се примири.

— А в училище? — подхвана Девън стария спор.

Мразеше училищната униформа. Самата мисъл да е в униформа я изпълваше с негодувание. През годината, прекарана в сън обаче, Кейт се бе съгласила Крикет да запише Девън в същото частно училище, където бе учил Мат.

— В това училище униформата е задължителна.

— Ами ако се върна в старото си училище?

Майка й се поколеба.

— Ще говоря с Крикет. Но училището е добро. И баща ти е учил там.

Тя прегърна Девън и движението привлече вниманието й към пощенската картичка в джоба й.

Извади я и с Девън се загледаха в нея, сякаш върху хартията ще се изпишат нови думи, предсказващи бъдещето им. Майката на Кейт я бе скрила. Защо ли? Сигурно никога нямаше да разбере. Ненадейно усети у нея да се надига същото бунтовно настроение, както когато остави чашата с кафе, поднесена й от Крикет. Майка й бе попречила да поддържа връзка с Аби, да се върне при нея и Изгубеното езеро.

Това бе достатъчно основание да отиде.

Бягство.

Думата изплува в съзнанието й, преди да успее да я спре.

— Знаеш ли… — каза. — „Изгубеното езеро“ е само на три-четири часа път оттук. Поне беше.

Девън я погледна изпитателно, все едно очаква уловка. Кейт едва не се засмя.

— Възможно е да са затворили комплекса. Или Аби да не е там. Но ще проверим. Ти и аз. — Кейт я побутна с лакът. — Как мислиш? Не е необходимо да сме тук, докато пренасят багажа.

— Ще отидем на екскурзия?

— Не знам какво ще се получи — призна майката. — Ако там няма нищо, просто ще се приберем в новия си дом. Но ако Аби е там, ще останем за една нощ. Или за две. Ще решим на място.

— Ще попитаме ли баба Крикет?

— Не. Това е наша работа. Преоблечи се, ще съберем малко дрехи и тръгваме.

Девън се втурна по коридора, но спря, изтича обратно и прегърна Кейт.

— Липсваше ми — избърбори и пак хукна към стаята си.

Кейт застина стъписана.

Мислеше, че никой не разбира.

Ала Девън бе разбрала.

Беше усетила, че майка й спи непробудно.