Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (15)

14.

Не след дълго — вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето — Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.

Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после — големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.

Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.

Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря й извика:

— Уес!

И хукна към него.

Той се обърна бързо.

Девън го прегърна, той се усмихна и внимателно обгърна с ръце крилцата й на фея.

Погледна към Кейт, която вървеше към тях.

— Не предполагахме, че си тук — каза тя. — Ще си тръгнем, ако искаш.

— Недейте. Сутринта имах работа край магистралата. На връщане свих по стария път и дойдох тук. Не знам защо.

Тя се облегна на вана до него. Двигателят беше студен. Доста време бе стоял тук. На партито вчера си бяха разменили едва по няколко думи, след като намериха Девън в гората. Не танцуваха отново. Кейт се питаше докъде са стигнали.

— Тази сутрин говорих още веднъж с чичо си — подхвана Уес. — Не успях да го разубедя. Каза, че следобед ще дойде да даде последен шанс на Аби да подпише документите за продажбата. Иначе щял да я съди. Съжалявам.

Тя поклати глава.

— Аз ти дължа извинение. Съжалявам, че ти се ядосах на партито. Знам, че не би наранил Аби.

— Трябваше да ти кажа. Всъщност дори не харесвам Ласло. Но възможността да се сближа с единствените роднини, които имам, ми се стори примамлива. Трудно е за обяснение… Сега ми изглежда абсурдно. Тайно се надявах леля ти да размисли. Какво ще направи според теб? Ще му се опълчи ли?

— О, да — кимна Кейт. — Но не знам какво ще стане.

— А ти какво ще правиш?

Тя си пое дълбоко дъх и се престори, че размишлява.

— Не знам… Как са училищата тук?

— Училищата ли? Добри са.

— Носят ли униформи? Позволени ли са балетните полички и крилцата на феи?

Уес погледна първо към Девън, после отново към Кейт и повдигна вежди.

— Ще останете ли?

Смайването му я разсмя.

— Преди петнайсет години не исках да си тръгна оттук — каза тя. — Приемам го по-скоро като завръщане.

Той се усмихна, но след миг раменете му се изопнаха напрегнато.

— В Алигаторската кутия имаше нещо твое. Редно е да ти го покажа сега.

— Нещо мое?

Той отвори вратата на вана. Алигаторската кутия лежеше вътре в гнездо от свит хамак. Уес отвори кутията и извади найлонов плик за сандвичи. В плика имаше писмо. Подаде й го.

На груба хартия Уес бе написал със сив молив:

Скъпа Кейт,

Натъжих се, че си тръгваш. Дори не се сбогувахме. Но няма нищо. Знам, че родителите ти са те накарали да заминеш. Взех адреса ти от Аби, за да ти напиша, че ще дойда да живея в Атланта! Да, правилно си прочела. Чичо ми Ласло живее там. С татко и Били ще отидем при него. Татко е строител и съм сигурен, че чичо Ласло ще му даде работа. Когато получиш писмото ми, напиши ми в кое училище учиш, за да постъпя и аз там и да сме в един клас. Страхотно ще бъде, нали? Ще си вземем шкафчета един до друг. Дали ще ни разрешат? Ще сядам до теб на обяд, ако нямаш нищо против, докато се запозная с другите ученици. Надявам се Ласло да ми плаща по нещичко, ако върша услуги на него и на леля Делорис. Имам две братовчедки, но не ги харесвам особено, защото веднъж ги чух да ни наричат „дрипльовци“. Е, ще ги изтърпя някак, щом ще съм близо до теб. Като спечеля пари, ще дойдеш ли на кино с мен? Аз черпя!

Слушай. Това е тайна. Не казвай на никого! Татко не би напуснал това място, а Ласло смята, че сме добре, щом имаме земя и покрив над главите си. Така че се налага да се отърва от бунгалото. Ще го подпаля в понеделник, след като татко отиде на работа. С Били ще излезем от къщата с нещата си и ще го гледаме как изгаря. Ще отнеме много време, докато пожарникарите стигнат дотук. Веднъж татко се напи, падна и си удари главата и цял час чакахме линейката. Никой не ни вярва, когато съобщаваме за произшествие. Не знам защо.

Ще ти напиша и адреса на Ласло в Атланта. Ще ми пишеш, нали? Атланта сигурно е огромен град. Надявам се да не се изгубя. Нищо чудно най-сетне да ми купят колело. Има ли езера там? На Били ще му хареса.

Искрено твой — Уесли Патерсън

П. П. Не казвай на никого!

Кейт го прочете смаяна. Осъзна, че е затаила дъх, и най-сетне издиша. Не й помогна. От страх й се виеше свят. Тя беше виновна. Това се бе случило заради нея!

Събра сили да погледне Уес.

— Не, не си виновна ти — поклати глава той.

— Запалил си бунгалото заради мен.

— Не — повтори той. — Запалих го, защото исках нов живот, друг живот. Исках го дълго преди ти да се появиш. — Погледна я право в очите. — Не си виновна, Кейт.

Тя тръсна глава и му подаде писмото. Той го погледна още веднъж и го прибра на дъното на кутията. Затвори вратата на вана и звукът отекна над поляната.

— Не знаех, че татко е останал у дома онази сутрин — продължи той, стиснал дръжката на вратата. — Стори ми се, че чувам мотора на пикапа му, и реших, че отива на работа както обикновено. Дори проверих в гаража. Пикапът го нямаше. Не знаех, че се е напил предишната нощ и е оставил пикапа пред бара, а някой го е докарал вкъщи. Чух как го довеждат призори. Заспал мъртвешки на пода от другата страна на леглото, та не съм го видял. А Били… Не му казах какво се каня да направя. Събрах багажа ни вечерта и го скрих в гората. Сипах бензин из къщата от тубата, с която татко гори дънерите. Вдигнах Били — още спеше — и на излизане хвърлих запалената клечка вътре. Да знаеш какъв трясък се чу! Ушите ми заглъхнаха. Хукнах към гората. Били вече се бе разсънил. Озърташе се, опитваше се да проумее какво става. Не се притеснявах за него. Той ми вярваше. Винаги ми вярваше. Обясних му какво съм направил и той ме погледна угрижено. Започна да рови в нещата, които бях изнесъл от къщата. Търсеше нещо.

— Алигаторската кутия — каза Кейт, притиснала ръка към гърдите си.

Уес кимна.

— Предишната вечер я търсих из цялата къща. Не я намерих. Не беше там. Знам, че не беше там. Когато растеш с баща като нашия, се научаваш да криеш добре нещата, които обичаш. Били имаше скривалища навсякъде. Знаех къде са всичките му тайници в къщата и предположих, че кутията е скрита в гората. Още го виждам как хуква към горящото бунгало. Изненада ме. Втурнах се след него, но се подхлъзнах на тревата и паднах. Избих си един зъб. Погледнах към Били и го видях как изчезва сред дима. Без никакво колебание, без капчица страх. Качих се на верандата. Крещях му да спре. Пушекът беше черен, нажеженият въздух опърли ръцете ми. Закрих лице и влязох вътре. Помня експлозията, помня как огънят облиза гърба ми. Помня как полетях и се приземих по лице върху тревата. И толкова. Събудих се в болницата. Казаха ми, че татко е запалил пожара, а аз бях изгубил ума и дума и не ги опровергах. Никога не ги поправих.

— Затова ме попита за писмото през първия ден на кея — отрони замаяна Кейт. — Мислел си, че знам.

— Не бях се сещал за него от години. Докато не те видях отново…

Тя протегна импулсивно ръце и го прегърна силно — да го спаси от случилото се, макар да е твърде късно.

— Никога не издавах тайните ти — прошепна му. — Никога не бих казала на никого. Нито тогава, нито сега.

Когато тя се отдръпна от него, Уес й се усмихна с абсолютно разбиране. Долавяше ясно чувствата й. Живееше с тях толкова отдавна; бяха се сраснали с кожата му като белезите по гърба му.

— Знам. Затова ти написах. И мислех, че съм ти изпратил писмото. Не знам как се е озовало в Алигаторската кутия. — Той застана отново пред вана и тя го последва. — Пуснах писмото в пощенската кутия край шосето. Помня го съвсем ясно.

Кейт се замисли.

— Щом кутията е била в езерото, защо Били се е върнал в къщата?

— Била е в къщата — отвърна Уес. — Видя я. Обгорена е. Когато излязох от болницата обаче, от къщата нямаше и помен.

— Мислиш, че някой е взел кутията и я е хвърлил в езерото?

— Да. Но кой? — сви безпомощно рамене той. — Никога няма да разбера.

Кейт се замисли за Девън и за алигатора и внезапно всичко си дойде на мястото. Кейт бе пораснала и навярно бе изгубила способността си да вижда, но не и да вярва. Благодарение на дъщеря си.

— Спомних си какво ми каза Девън, когато намери Алигаторската кутия. Искаш ли да ти разкажа история?

Уес я погледна точно както правеше като малко момче.

— История ли?

Тя се усмихна, макар сърцето й да тежеше като олово.

— Една последна история в памет на доброто старо време.

— Добре. Разбира се.

И тя заразказва:

— Имало някога едно малко момче на име Били. То обичало алигаторите. Дотолкова, че искало да стане алигатор. Всеки ден си представяло как се превръща в алигатор. Всяка нощ го сънувало. Не се съмнявало, че някога ще се случи. Били знаел нещо, което повечето хора не разбират — че колкото по-дълго и по-силно таиш мечта, толкова по-близо си до сбъдването й. Повечето хора не постигат желанията си, защото ги заменят с по-практични и по-лесно постижими. Били никога не си представял как ще порасне. Виждал се с алигаторска кожа и алигаторски зъби да плува под водата и да се припича на слънце върху меката трева. Съжалявал другите, които се отказвали с лека ръка от мечтите си. Една сутрин се случило нещо ужасно. Лумнал пожар и погубил момченцето Били. Брат му бил съсипан. Били му липсвал. Не разбирал, че в оня ден той се надигнал от пепелището. Не като феникс, а като алигатор. Мечтата на Били се сбъднала. Известно време се навъртал край къщата. Чакал да види дали брат му ще се върне. Алигаторските му инстинкти обаче надделели и тръгнал да търси вода. Взел алигаторската си кутия и заживял в Изгубеното езеро. Годините минавали, той усещал как човешката му страна се смалява, докато от нея останали само двата най-силни, най-скъпи спомена от детството му — колко обичал брат си и колко сигурен се чувствал в Изгубеното езеро. Криел се и отбягвал хората, защото така правят алигаторите. Ала наблюдавал. Брат му идвал край езерото и той го виждал как пораства и става добър човек. Гордеел се с него. Виждал и как хората край езерото остаряват и стават все по-малко. Тогава пристигнало едно малко момиченце, което като по чудо го разбирало. Той й разказал всичко — как брат му живее сам и как кутията ще му помогне да разбере, че Били е невредим и щастлив. Съжалявал, че взел писмото. Просто не искал да си тръгва оттук.

Вдигнал лице към небето, Уес я слушаше със затворени очи. След малко наведе глава и разтърка очите си зад стъклата на слънчевите очила.

Понякога всичко, от което се нуждаеш, е да повярваш.

— Почти бях забравил как умееш да разказваш — засмя се през сълзи той. — Историите ти са саундтракът на лятото ми с теб.

Обърна се и седна върху тясната предница на вана. Протегна й ръка, тя я пое с усмивка и седна до него.

Мълчаха, а краката им се докосваха както някога. Накрая Уес промълви:

— Благодаря ти, че се върна.

Погледнаха как Девън, която тичаше по поляната, спря до самотния комин и надникна в него. Уплашена птица излетя отвътре като черно петно върху небето, осеяно с перести облаци. Птицата се издигаше все по-високо и по-високо. Накрая изчезна и остана само пълнотата на деня, ширнал се пред тях.

— Благодаря ти, че ме дочака — каза Кейт.

* * *

Кейт застана пред спалнята на Аби и почука на вратата.

— Влез! — извика Аби.

Кейт отвори вратата. Лъчите на залязващото слънце шареха с медноцветни петна далечната стена. Аби седеше пред тоалетната масичка и навиваше дългата си сребърна коса на кок зад тила. Сенките придаваха на лицето й вид на пъстър мрамор.

— Преча ли ти? — попита младата жена и се огледа. Спалнята приличаше на капсула на времето от шейсетте: две легла с резбовани табли, застлани с розови покривки, ниски мебели от тъмно дърво, лампи от стъкло с кафяви абажури и къдрави столчета, бледорозови тапети с редици от миниатюрни лъскави Айфелови кули. Стаята разкриваше миналото на Аби по-ясно от всяка снимка.

— Не. — Тя потупа мястото до нея върху дългата пейка с мека подложка. — Седни до мен.

Кейт се настани до нея и се вгледа в картичките от Европа, които леля й бе пъхнала в рамката на огледалото.

— Ласло още не е идвал, нали?

— Не е. Но се обадих на един приятел адвокат, както предложи свекърва ти. Обеща да дойде, когато си свърши работата в града.

— Добре. Искам и аз да присъствам. Да ти помогна. Парите от продажбата на къщата ми са твои — да се пребориш с Ласло, да пътешестваш в Европа, както решиш.

— Това значи много за мен, Кейт. Благодаря ти. Но парите са твоята застраховка и няма да ти позволя да ги вложиш в това място, докато не разбера със сигурност какво ще се случи.

— От медения ти месец ли са? — Кейт посочи картичките.

— Да — кимна тя.

— Там ли ще се върнеш?

— Ще отида там, но няма да се върна. Изпращах си ги сама от Париж и Амстердам. Представях си как като остарея ще ги разглеждам и ще си спомням, че това е било най-хубавото време в живота ми. Не подозирах колко възможности крие бъдещето. Сега ги държа тук по-скоро за да виждам колко далеч съм стигнала. — Тя огледа стаята. — Трябва обаче да сменя тапетите.

Кейт пъхна длани под краката си.

— И аз изпитах нещо подобно днес, когато разговарях с Уес. Помниш ли, че искал да ми пише и те попитал за адреса? Е, намерил писмото и ми го прочете. Искал да дойде в Атланта, за да бъде с мен.

— Казал ти е, че е запалил пожара — отбеляза леля й. Просто така. Все едно е очевидно.

— Знаела си?

— Всички знаехме — отвърна тя. — Всички в града се измъчвахме, че сме го предали. Не бихме позволили да го накажат за нещо, което щяхме да предотвратим, ако се бяхме опитали да му помогнем. Не го съди прекалено строго. Той се наказва достатъчно.

Кейт кимна.

— Не че си пъхам носа в чужди работи, но на Уесли ще му хареса да останеш тук — усмихна се Аби.

Сърцето на младата жена се изпълни с онова странно вълнение, което винаги предвещаваше нещо добро. Тя го притисна с длан да възпре трепета. Не беше сигурна дали да му вярва.

— Не знам какво е той за мен сега. Миналото ми? Настоящето? Бъдещето?

Аби стисна успокоително ръката й.

— Уес ще бъде всичко, което поискаш да бъде.

Кейт се усмихна на леля си в огледалото. Приятно й беше да е край нея; харесваше тихото спокойствие, което излъчваше. „Каквото и да се случи — сякаш казваше тя, — всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно сме.“

Кейт отдавна, много отдавна, не беше се чувствала така.

Гледаха как слънцето премества светлината в стаята — две поколения жени от семейство Морис, на които им е дошло до гуша от проклятия.

Две жени, готови да заживеят щастливо.

* * *

Както всяка вечер Лизет се канеше да затвори кухнята с ежедневния си ритуал — преброи чиниите и приборите, омеси тестото за лучените бисквити за закуска и го прибра в хладилника и накрая си свали престилката. Снощи излезе навън и стоя до късно, прекалено късно. Проспа закуската и режимът й излезе от коловоза. Цял ден се стараеше да го върне обратно в пътя, ала не успяваше. Във въздуха се носеше омразно ухание на промяна. Сгъна престилката и я остави върху плота, и в същия момент Джак влезе, без да почука. Носеше дрехите си за път — поло, блейзър и мокасини за шофиране.

Влетя вътре като бик, ала се закова на място, сякаш не знаеше какво следва.

— Взех решение! — обяви той.

Тя кимна. Джак си тръгваше. Вчера изглеждаше толкова щастлив при мисълта, че няма да се разделят с „Изгубеното езеро“ и ще заживеят постарому. Не предполагаше, че ще я заболи толкова. Той щеше да продължи напред, а тя — да остане нищожна част от живота му. Досега й стигаше. Не разбираше какво се е променило.

Той се озърна несигурно. Пристъпи към стола и Лизет автоматично протегна ръка да го спре. Люк ги наблюдаваше с нескрит интерес.

— Важен ли е този стол за теб? — попита я Джак.

Лизет въздъхна. „Люк седи тук. Момчето, което се самоуби, защото го отхвърлих.“

Джак прочете обяснението й и каза:

— Досетих се. — Той се обърна към стола. Личеше си, че не вижда Люк, но произнесе съвсем сериозно: — Приятно ми е да се запознаем, Люк.

Люк се засмя. Лизет го изгледа сърдито.

— Значи Люк те преследва — отбеляза Джак и тя се зачуди как толкова разумен мъж й е повярвал толкова лесно.

Поколеба се и написа: „Не знам. Знам обаче, че всеки ден се събуждам, виждам го и си казвам: Няма да нараня другиго, както нараних него“.

— Никога не си ме наранявала — напомни й той.

Лизет рязко поклати глава. Не, разбира се. Не си позволяваше. А и двамата никога не оставаха за дълго заедно.

— Исках само да ти кажа, че заминавам за Ричмънд да подготвя къщата за зимата. Но ще се върна скоро. Винаги съм искал да видя каква е есента край Изгубеното езеро. Обзалагам се, че и Коледата е красива. Ако Аби се принуди да продаде „Изгубеното езеро“, е, Съли е приятно място за пенсионери.

Дъхът й секна. Джак щеше да остане? Беше толкова близо, че усещаше аромата на сапуна му — нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега й хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.

— Дойдох да ти кажа, че не те напускам. Ще се боря за теб, Лизет. Срещу него, ако е необходимо — кимна към стола Джак. — Никога не съм срещал човек, с когото мога да мълча и същевременно да му казвам толкова много. Нямаш представа какво означава това за човек като мен. Просто да знам, че те има, ми даваше сили да продължа. А летата тук сигурно ми спасиха живота. Разбираш ли? — прошепна той. — Ти ме спаси.

Лизет протегна ръка. Пръстите й почти докоснаха косата му, ала спряха. Наистина ли го бе спасила? Наистина ли бе направила за него това, което не бе успяла да направи за Люк?

Той се усмихна и улови протегнатата й ръка.

— Не е необходимо да го казвам, нали? Аби ми се обади и настоя да дойда и да го кажа, сякаш ти вече не знаеш. Но ти знаеш, нали?

Лизет кимна, а после се обърна отчаяно към Люк с очи, пълни със сълзи. Знаеше, че Джак я обича. Знаеше го от самото начало. Прочете го по лицето му още през първото лято. И тя го обичаше. Но чувството бе заседнало в гърдите й и не искаше да се излее. Не заслужаваше любовта на Люк, когато беше на шестнайсет. Наистина ли заслужаваше любовта на Джак сега?

Люк й се усмихна и й махна с ръка да върви.

Тя обаче не тръгна след Джак, а към него, падна на колене и зарови лице в скута му, за да не вижда какво получава в замяна на всичко изгубено.

Люк я погали по косата и тя вдигна глава.

Не се налагаше да пише, за да му говори. Той разбираше мислите й. „Не искам да те изгубя.“

Той посочи натам, накъдето бе тръгнал Джак.

„Ако отида с него, ще бъдеш ли тук, когато се върна?“

Той кимна.

„Няма да отида, ако не ми обещаеш винаги да си с мен.“

Люк я докосна по бузата. Устните му изрекоха безмълвно думата toujours. Винаги.

После той бавно изчезна.

Лизет простена. Заплака и заудря стола, после заудря себе си. Строполи се на пода. Мразеше раздялата. Толкова дълго се бори да опази всичко, което има, такова каквото е — като течност, отмерена в чаша с точност до последната капка. Не, не искаше да се чувства така отново.

Не си спомняше ясно следващия час. Помнеше как се свести, как отвори очи и първо видя малък паяк да пълзи по пода до шкафовете.

Последния път, когато усети такава празнота, отиде на Моста на неверните и скочи. Онова момиче обаче вече й се струваше непознато. Изправи се. Изминалите петдесет години я бяха променили. Аби я преобрази — с добротата, жизнерадостта и безстрашието си. Видя как приятелката й преминава през най-ужасното време в живота си — след смъртта на Джордж — и как оздравява. Видя я как се изправя през възможността да се раздели с „Изгубеното езеро“, но продължава напред.

Благодарение на Аби сега знаеше нещо, което тогава не разбираше.

Лизет си пое дълбоко дъх и стана.

Когато чашата е празна, не скърбиш по изгубеното.

Защото иначе ще пропуснеш възможността да я напълниш отново.