Пиер Льометр
Алекс (8)

8

„Копеле…“

„Хайде сега, обиди…“, „Не забравяй, че съм ти началник!“, „Ти какво би направил на мое място?“, „Обогати си речника, ставаш досаден“. През годините дивизионен комисар Льо Ген е опитвал всичко или почти всичко. Вместо да повтаря непрестанно едно и също, предпочита да не отговаря. Това кара Камий внезапно да губи почва и той обикновено влиза в кабинета, без да чука, и просто се изтъпанчва пред своя шеф. В най-добрия случай дивизионният свива рамене примирено, в най-лошия свежда очи, уж съкрушен. Без нито една дума, като стара семейна двойка, а това си е пълен провал за мъже, които на петдесет години са ергени. Или поне без жена. Камий е вдовец. Льо Ген пък миналата година се разведе за четвърти път. „Странно е как все се жениш сякаш за една и съща жена“, му бе рекъл Камий. „Какво да ти кажа, когато човек си е създал навици… — отвърна Льо Ген. — Забележи, че никога не съм сменял и кума, винаги си ти!“ И добави троснато: „А и щом ще рискувам да сменя жената, поне да взема същата“, което показва, че на полето на примирението просто няма равен на себе си.

Първата причина Камий да не се нахвърли върху Льо Ген тази сутрин е, че вече не са им нужни думи, за да се разбират. Той оставя настрана дребната манипулация на дивизионния, който, естествено, би могъл да прати друг за това разследване, а се бе престорил, че няма никой под ръка. Онова, което притеснява Камий, е, че би трябвало да се усети веднага, но му бе убягнало. Странно е и направо казано съмнително. Втората причина е, че не е спал, гроги е и не може да пилее енергия, понеже му се налага да издържи още един дълъг ден, преди Морел да го смени.

Седем и половина сутринта. Уморени следователи влизат от кабинет в кабинет и се заговарят, врати се отварят, долитат подвиквания, в коридорите чакат сънени хора, полицията приключва една безсънна нощ като всяка друга.

Идва Луи. И той неспал. Камий бързо го оглежда. Костюм „Брукс Брадърс“, вратовръзка „Луи Вюитон“, обувки „Финсбъри“, всичко съвсем ненатрапчиво. За чорапите Камий не може да каже нищо, пък и какво ли разбира. Луи е много шик, ала макар и обръснат, не изглежда добре.

Стисват си ръцете като в обикновена сутрин, сякаш никога не са спирали да работят заедно. Откакто се срещнаха отново предната вечер, всъщност не са си говорили истински. Не са споменали нищо за последните четири години. Няма никаква тайна, не, просто смущение, болка, пък и какво ли има за казване пред такъв провал? Луи и Ирен много се обичаха. Камий си мисли, че Луи също се почувства отговорен за нейното убийство. Той не твърдеше, че мъката му е като на Камий, но изпитваше своя собствена. Това не са неща, за които може да се говори. И двамата бяха смазани от една и съща беда и тя пресуши думите им. Впрочем всички бяха като вкаменени, ала те трябваше да поговорят. Не се беше получило и постепенно продължиха да мислят един за друг, но престанаха да се виждат.

Първите изводи на криминалистите не са обнадеждаващи. Камий прелиства набързо доклада, като подава една по една страниците на Луи. Каучукът на гумите е най-разпространеният, с който са оборудвани пет милиона автомобила. Камионетката е най-обикновена. Колкото до последната вечеря на жертвата — прясна салата, червено месо, зелен боб, бяло вино и кафе…

Сядат пред голямата карта в кабинета на Камий. Телефонът иззвънява.

— А, Жан, тъкмо навреме — казва Камий.

— Да, пак добър ти ден — отвръща Льо Ген.

— Трябват ми петнайсетина полицаи.

— Невъзможно.

— Дай ми по-скоро жени. — Камий се замисля за няколко секунди. — Нужни са ми поне за два дни. Може и за три, ако не открием момичето дотогава. И още една кола. Не, две.

— Виж…

— И искам Арман.

— Да, това вече е възможно. Изпращам ти го веднага.

— Благодаря за всичко, Жан — казва Камий и затваря.

После се обръща към картата.

— Какво ще получим? — пита Луи.

— Половината от онова, което искаме. Плюс Арман.

Камий заковава поглед в картата. Ако вдигне ръце, най-много да стигне до шести район. За деветнайсети трябва да се покатери на стол. Или му е необходима показалка. Но с показалка е малко като преподавател. През годините е мислил за различни начини да борави с тази карта. Да я закачи по-ниско, да я сложи направо на пода, да я нареже на райони и да ги подреди в редичка… Не приложи нито един от тези варианти, защото, разрешавайки неговия проблем с ръста, те щяха да създадат затруднения на всички останали. Тъй че и тук, както у дома и в Института по съдебна медицина, Камий си има помощни средства. Същински експерт е по отношение на табуретките, столчетата и правите и сгъваемите стълби. За кабинета се е снабдил с тясна алуминиева стълбичка среден размер за папките, архивите, консумативите и техническата документация, а за картата на Париж — с табуретка за библиотека, модел, който е на колелца и сам се застопорява, щом човек се качи. Камий приближава и се покатерва. Взира се в осите, които се събират на мястото на похищението. Ще сформират екипи, за да обходят целия сектор, въпросът е докъде да ограничат периметъра на действие. Посочва един квадрат, внезапно поглежда към краката си, замисля се, обръща се към Луи и пита:

— Приличам на генерал тъпанар, не смяташ ли?

— Предполагам, че във вашата глава „генерал тъпанар“ е плеоназъм.

Шегуват се, а всъщност не се слушат. Всеки следва собствените си разсъждения.

— И все пак… — подхваща Луи замислено. — Нито една камионетка от този модел не е била открадната наскоро. Освен ако не е подготвял удара цели месеци, а да отвлече момичето със собствена кола би било странно, означава да поеме прекалено голям риск.

Глас зад тях:

— Може на тоя да му е куха тиквата…

Камий и Луи се обръщат. Арман.

— Ако му е куха тиквата, значи е непредвидим — казва Камий с усмивка. — И нещата ще станат още по-трудни.

Здрависват се. Арман е работил повече от десет години с Камий, от които девет и половина на негово подчинение. Той е плашещо слаб, тъжен на вид мъж, поразен от патологична стиснатост, разяла като гангрена целия му живот. Всеки миг от съществуванието на Арман е пропит от порив към пестеливост. Теорията на Камий е, че той се бои от смъртта. Луи, който е учил почти всичко, което човек изобщо може да учи, потвърди, че от психоаналитична гледна точка това е защитима теза. Камий беше горд, че е добър теоретик в една напълно непозната за него област. В професионално отношение Арман е неуморна мравка. Дайте му телефонния указател на който и да било град и след година вече ще е проверил всички абонати.

Арман винаги се бе отнасял към Камий с безгранично възхищение. В началото на кариерата им, когато разбра, че майка му е прочута художничка, възхищението му прерасна в плам. Събира вестникарски изрезки с материали, посветени на нея. В компютъра си има репродукции на всичките й произведения, които може да бъдат открити в интернет. След като пък научи, че ниският ръст на Камий е недъг, придобит заради пристрастеността й към тютюна, Арман беше разтърсен. Опита се да съвмести преклонението пред творец, чиято работа не разбира, но се възторгва от известността и славата, и негодуванието, което човек изпитва спрямо такава егоистка. Толкова противоречивите чувства разклатиха устоите на неговата логика. И, изглежда, още я търси. Ала това е по-силно от него и всеки път, щом в новините бъде споменато името на Мод Верховен, той ликува.

— Трябваше на теб да ти е майка — рече му един ден Камий, гледайки го изотдолу.

— Това е долно — промърмори Арман, който не е лишен от чувство за хумор.

Когато Камий бе сполетян от голямото нещастие, той също го посети в болницата. Изчакваше някой с кола да мине и да го откара, за да не плаща за транспорт, пристигаше с празни ръце, винаги под различен претекст, ала беше там. Положението на Камий го вълнуваше дълбоко. Мъката му беше искрена. Години работите с някого и накрая излиза, че изобщо не го познавате. Като се случи някакво произшествие, драма, дойде болест или смърт, чак тогава разбирате до каква степен онова, което знаете за човека, се свежда до оскъдна информация, плод на случайността.

Понякога Арман е щедър, колкото и безумно да звучи. Разбира се, никога в парично изражение, не бива да му струва пари, но по негов си начин проявява великодушие. Ако това се кажеше в Криминалната, никой не би повярвал, и тези, от които бе вземал пари назаем десетки пъти, тоест всички, щяха да цвилят от смях.

Когато идваше в клиниката, Камий му даваше пари да му купи вестник, две кафета от автомата, списание. Арман задържаше рестото. И след посещението, като погледнеше през прозореца, го виждаше на паркинга да разпитва онези, които си тръгваха, дано открие някой, който да го закара близо до дома му, тъй че да продължи пеша.

Все пак малко боли, че отново са заедно след четири години. От първоначалния екип липсва само Малвал. Изхвърлен е от полицията. Месеци вися в предварителния арест. А в какво се е превърнал… Камий си мисли, че Луи и Арман сигурно се виждат с него от време на време. Самият той не е в състояние.

Тримата стоят пред голямата карта на Париж, не казват нищо и тъй като това започва да прилича на някаква тайна молитва, Камий нарушава мълчанието. Посочва картата.

— Така. Луи, да направим както говорихме. Водиш всички на място. Да претърсят.

Обръща се към Арман.

— А за теб, Арман — най-обикновена бяла камионетка, стандартни гуми, тривиална вечеря на жертвата, билет за метрото… Имаш богат избор…

Арман кимва в знак на потвърждение. Камий посяга към ключовете.

Остава да устиска още ден, до завръщането на Морел.