Пиер Льометр
Алекс (62)

62

Именно цигарата на Арман предизвиква онова прищракване, дявол знае защо, необяснима работа. Вероятно заради немотията, лъхаща от цигара, стъкмена от фасове. Камий е така разтърсен от откритието, че марширува на място. Нито за миг не го обзема съмнение, това също не може да се обясни, убеден е и толкоз.

Луи върви по коридора, а след него Арман, с вечно приведени рамене и провлачена крачка, с подпетените си чисти, но стари, овехтели обувки.

Камий влиза припряно в кабинета си и пише чек за осемнайсет хиляди евро. Целият се е разтреперил. После си събира документите и отново тръгва по коридора с бързи стъпки. Силно се вълнува, по-късно ще мисли за чувствата, от които е изтъкано това вълнение.

Ето го почти веднага в кабинета на колегата му. Поставя чека пред него.

— Много мило, Арман, достави ми наистина голямо удоволствие.

Арман окръгля устни, чак изтървава дървената клечка за зъби, която смуче, и поглежда чека.

— А, не, Камий — казва, леко обиден. — Подаръкът си е подарък.

Камий се усмихва. Кимва. Пристъпва от крак на крак. Рови из чантата си, намира снимката на автопортрета и му я подава. Арман я грабва.

— О, много мило, Камий. Наистина мило!

Той е искрено доволен.

Льо Ген е застанал две стъпала по-долу от Камий. Отново е студено, късно е, сякаш по-рано дошла зимна нощ.

— Добре, господа… — казва съдия-следователят и протяга ръка на дивизионния.

След това слиза едно стъпало и подава ръка на Камий.

— Комисар Верховен…

Камий му стисва ръката.

— Господин Васьор ще говори за машинация, господин съдия. Заканва се, че „ще изиска истината“.

— Да, и аз така подочух — отвръща съдията.

За миг изглежда вглъбен в тази мисъл, после се размърдва:

— Е, истината, истината… Кой може да каже кое е истина и кое не е, комисар Верховен? Най-важното за нас не е истината, а справедливостта, нали така?

Камий се усмихва и кимва.