Пиер Льометр
Алекс (6)

6

Портиерката им отстъпи своята стаичка и си легна. Цяла нощ хърка като каруцар. Оставиха пари за кафето, а Луи добави бележка с благодарности.

Три часът е. Всички екипи си тръгнаха. Шест часа след отвличането резултатите могат да се поберат в кибритена кутийка.

Ето ги Камий и Луи на тротоара. Прибират се вкъщи да вземат по един душ и после ще се срещнат отново.

— Хайде — казва Камий.

Намират се пред стоянката на такситата. Камий поклаща глава.

— Не, аз ще походя малко пеша.

Тук се разделят.

Камий е нахвърлял тази девойка безброй пъти такава, каквато си я представя, как върви по тротоара, как прави знак на шофьора на автобуса, и все започваше отначало, защото неизменно имаше по нещо от Ирен у нея. Само като си помисли, му прилошава. Ускорява крачка. Това момиче е друг човек. Ето какво трябва да си внуши. И най-вече тази ужасяваща разлика — тя е жива.

Улицата е безучастна, коли минават на час по лъжичка. Опитва се да разсъждава логично. Логиката е онова, което го тормози от самото начало. Никой не отвлича някого случайно, най-често извършителят познава жертвата. Понякога слабо, ала достатъчно, за да има поне един мотив. Следователно той вероятно знае къде живее тя. Камий си го повтаря от близо час. И ако не я е похитил у тях или пред дома й, то е, понеже не е било възможно. Не е ясно защо, но е било невъзможно, иначе е нямало да го стори тук, на улицата, с всички рискове, които носи подобен акт. А го е извършил тук.

Камий забързва и мисълта догонва неговия ритъм.

Вариантите са два — мъжът или я следва, или я причаква. Да я следва с камионетката? Не. Тя не взема автобуса, върви по тротоара, а той я следва с камионетката? На бавен ход? В очакване на удобния момент, когато… Адски тъпо.

Значи, я дебне.

Познава я, познава маршрута й и има нужда от място, където да я изчака да се появи… и да се засили, за да скочи върху нея. И това място неминуемо се намира преди мястото, където я е похитил, защото улицата е еднопосочна. Той я съзира, тя го подминава, той я настига и я отвлича.

— Така виждам нещата аз.

Не е рядкост Камий да си говори на висок глас. Вдовец е от неотдавна, ала навиците на сам мъж се добиват бързо. Точно заради това не помоли Луи да дойде с него, изгубил е рефлексите за работа в екип, твърде сам е и твърде дълго предъвква всичко, мисли единствено за себе си. Би си хвърлил един бой. Не харесва човека, в когото се е превърнал.

Няколко минути крачи и прехвърля различни възможности в главата си. Търси. Той е от хората, които могат да упорстват в грешката си чак докато фактите докажат правотата им. Това е мъчителен недостатък у приятел, но у едно ченге е достойно за уважение качество. Пресича една улица, сетне друга, нищо не прищраква в мозъка му. И накрая нещо проблясва.

Улица „Льогранден“.

Задънена улица, не повече от трийсетина метра, ала достатъчно широка, за да могат да спират коли и от двете й страни. Ако той беше похитителят, щеше да паркира именно тук. Камий продължава, после се обръща към улицата.

На пресечката — един жилищен блок. На партера — аптека.

— Вдига глава.

Две камери в двата края на витрината на аптеката.

 

 

Доста бързо попадат на кадъра с бялата камионетка. Господин Бертиняк е човек вежлив, та чак мазен, типът търговец, който обожава да помага на полицията. Тези хора винаги леко изнервят Камий. В задната стаичка на своето царство господин Бертиняк е седнал пред огромен компютърен екран. Не притежава присъщата на аптекарите външност, но начина на живот — със сигурност. Камий поназнайва нещичко, баща му беше аптекар. След като се пенсионира, приличаше на пенсиониран аптекар. Помина се преди по-малко от година. Дори когато почина, Камий не можа да се въздържи да не го оприличи на мъртъв аптекар.

И тъй, господин Бертиняк помага на полицията. Няма никакъв проблем да се вдигне и да отвори на комисар Верховен в три и половина през нощта.

Не е злопаметен, аптеката „Бертиняк“ е била обирана пет пъти. На нарастващото настървение на дилърите той отговаря с технология. Всеки път купува нова камера. Днес има пет — две отвън, останалите вътре. Записите се пазят по двайсет и четири часа и щом този срок изтече, се изтриват автоматично. Господин Бертиняк истински обича оборудването си. Не иска официална заповед, за да направи демонстрация на техниката, напротив, щастлив е. Достатъчни са няколко минути, за да се покаже онзи участък от задънената улица, който камерата обхваща, а то не е кой знае колко, само долната част на спрелите до тротоара коли и гумите. И в двайсет и един часа и четири минути пристига бяла камионетка, която паркира и се изтегля напред достатъчно, за да може шофьорът да следи движението по улица „Фалгиер“. Онова, което много би искал Камий, е не само теорията му да се потвърди (не че и това не му е по сърце, обожава да е прав), ала би желал и да се вижда малко повече, защото на кадъра, стопиран от господин Бертиняк, колата се свежда до долната част на каросерията и предните гуми. Сега вече знаят нещичко за начина и часа на отвличането, но не и за похитителя. На лентата не се случва нищо, просто отчайващо. Нищо. Спират.

И все пак Камий не се решава да си тръгне. Защото е изнервящо похитителят да ти е под носа и тази камера, дето така глупаво заснема някаква подробност, за която никой пет пари не дава… В двайсет и един и двайсет и седем камионетката излиза от задънената улица. И именно в този миг се получава прищракването.

— Ей тук!

Господин Бертиняк гордо играе ролята на студиен инженер. Връща назад. Тук. Приближават кадъра, постигат възможно най-голямо увеличение. Господин Бертиняк се развихря. В мига, когато камионетката потегля, в долната част на каросерията ясно се вижда, че е била несръчно пребоядисана, и все още се забелязват следи от букви отстрани.

Ала е невъзможно да се разчетат. Едва си личат, пък и са отрязани хоризонтално поради височината на екрана, толкова е полето на охранителната камера. Камий моли за хартиена разпечатка, аптекарят услужливо му дава флашка, на която записва целия филм. При максимален контраст излиза нещо, което прилича на морзово съобщение.

Долната част на каросерията се е отъркала някъде, различават се леки следи от зелена боя.

Работа за учените.

 

 

Камий най-сетне се прибира у дома.

Тази нощ го раздруса здравата. Изкачва стъпалата.

Живее на четвъртия етаж, но никога не ползва асансьора, въпрос на принцип.

Направиха каквото можаха. Онова, което следва, е най-страшно. Очакването. Някой да се обади за изчезнала жена. Може да отнеме ден, два или повече. А междувременно… Когато отвлякоха Ирен, я намериха мъртва за няма и десет часа. Сега е минало повече от половината от това време. Ако криминалистите бяха открили някаква улика, която наистина би могла да послужи, вече щяха да са наясно. Камий познава този тъжен и провлечен лайтмотив, лайтмотива на уликите, които трябва да се съпоставят, тази война на изтощение, която отнема адски много време и ви разбива нервите.

Той отново и отново прехвърля мислено цялата безкрайна нощ. Грохнал е.

Време, колкото да вземе душ и да изпие няколко кафета.

Не запази апартамента, в който живееха с Ирен, не пожела, мъчително би било да я открива навсякъде из къщи, оставането щеше да му коства излишно много усилия, които бе по-добре да вложи в друго. Камий се запита дали това, че продължи да живее след смъртта на Ирен, е въпрос на кураж и проява на воля. Как човек да устои сам-самичък, когато край него всичко рухва?

Имаше нужда да спре своето собствено сгромолясване. Усещаше, че този апартамент го дави в отчаяние, ала нямаше смелост да се изнесе.

Попита баща си (но точно той пък да отговори ясно на някакъв въпрос…), след това и Луи, който отвърна: „За да се хванеш, трябва да се пуснеш“. Това май беше от дао. Камий не бе сигурен, че е разбрал добре.

— Или „Дъбът и тръстиката“^[1], ако предпочитате.

Камий предпочиташе.

И веднага го продаде. От три години живее на Ке дьо Валми.

Влиза в апартамента. Дудуш мигом пристига. А, да, това също, Дудуш, дребна котка с тигрова шарка.

— Вдовец с котка — попита също Камий, — не смяташ ли, че май е клише? Дали не прекалявам, както винаги?

— Зависи си от котката, не е ли така? — отвърна Луи.

Целият проблем е в това. От обич ли, от желание за хармония ли, по подобие, от свян или кой знае защо, но Дудуш остана невероятно дребна за възрастта си. Има красива муцунка, криви като на каубой крака и е миниатюрна. По този въпрос даже Луи няма хипотеза, толкова дълбока е загадката.

— Дали пък и тя не попрекали? — попита още Камий.

Когато занесе котката и му зададе въпроса, дори ветеринарят беше доста объркан. По което и време да се прибере Камий, Дудуш се събужда и идва при него. Тази нощ, тази сутрин, той само я погалва по гръбнака. Няма особено желание да се разнежва. Твърде много става за един ден.

Първо отвличането на жена.

След това срещата с Луи при тези обстоятелства, направо да се запита човек дали Льо Ген…

Камий спира рязко: „Копеле!“.