Пиер Льометр
Алекс (50)

50

Хотелът е нагоре с краката. Блокирани изходи, обграден паркинг, въртящи се буркани, коли, униформи. За гостите е като телевизионен сериал само дето не е нощ. В сериалите тези неща най-често стават през нощта. Седем сутринта е, моментът на пристиганията и на заминаванията, оживлението е в своя вихър. От един час управителят се вайка за клиентелата, разтапя се в извинения, раздава всякакви уверения, да се чуди човек какво ли може да обещае.

Когато Камий и Луи влизат, той е във фоайето. Щом разбира каква е ситуацията, Луи изпреварва началника си, свикнал е и предпочита да говори с управителя на хотела пръв; ако при тези обстоятелства инициативата се остави на Камий, след половин час ще избухне гражданска война.

Тъй че с приветлив и изпълнен с разбиране жест Луи отстранява управителя и освобождава пътя. Камий следва един полицай от местния участък — тъкмо той е пристигнал пръв.

— Веднага разпознах момичето от известието за издирване.

Очаква поздравления, но не, дребното ченге е всичко друго, само не и учтиво, върви бързо и сякаш е изцяло събран, залостен в себе си. Отказва асансьора, поемат пеша по бетонното стълбище, по което никой не се качва и което кънти като катедрала.

Полицаят все пак добавя:

— Тъй като не бяхте тук, не сме пускали никого да влиза.

Нещата се случват по любопитен начин. Понеже са оградили входа на стаята в очакване на криминалистите, Луи пък е останал долу, за да възпира управителя, Камий влиза сам, като човек от семейството, сякаш е дошъл при смъртното легло на близък, а другите от свян зачитат уединението му и за миг го оставят насаме с тленните останки.

В невзрачните места смъртта е винаги тривиална. Младата жена не е успяла да избяга от това. Увила се е в чаршаф, после конвулсиите са я доусукали. Все едно тяло на египтянка, подготвено за мумификация. Ръката й виси извън леглото, посърнала, страшно човешка и женствена. Лицето й изпъква. Втренченият поглед се губи някъде в тавана. В ъгълчетата на устата следи от повръщано, но се отгатва, че повечето е задържано зад устните. Отвсякъде струи много болка.

Както при всички мъртъвци, в стаята витае някаква загадка. Камий остава в антрето. А е свикнал с трупове, видял е толкова много за двайсет и пет години работа, как мислите, някой ден трябва да ги преброи, сигурно са колкото едно село. Едни му въздействат някак, други никак. Отсява ги подсъзнанието. Този труп му причинява болка. Кара го да страда. Не знае защо.

Най-напред помисли, че категорично всеки път пристига твърде късно. Точно заради това умря Ирен, не бе проявил добър рефлекс, беше се заинатил, пристигна твърде късно, тя беше мъртва. Но не, сега, когато е тук, знае, че не е това, че историята не се повтаря по най-глупавия начин, че не всяка мъртва жена може да заеме мястото на Ирен. Първо Ирен бе невинна, а тук случаят далеч не е такъв.

Ала тревогата в него остава. Не е в състояние да го обясни.

Предугажда, съзнава, че нещо не е разбрал. Вероятно дори от самото начало. Или пък момичето е отнесло своите тайни. Камий би искал да може да се приближи, да я погледне по-отблизо, да се надвеси над нея, да прозре.

Тичаше подире й, докато беше жива, вижда я мъртва и все още не знае нищо за нея. На колко години е? Откъде идва?

Всъщност как ли е истинското й име?

До него на стола е дамската й чанта. Вади от джоба си латексови ръкавици и ги слага. Взема чантата, отваря я, момичешка чанта, невероятно е колко неща може да има вътре, открива личната й карта.

Трийсетгодишна. Мъртвите не приличат на онези, които са били приживе. Гледа официалната снимка, а след това бездиханната млада жена на леглото. Нито едно от двете лица не се покрива с безбройните портрети, дето й направи през последните седмици, доверявайки се на фоторобота. Впрочем лицето на тази жена остава неуловимо. Кое е истинското? Онова с датата в личната карта ли? Сигурно е на двайсетина години, прическата е демоде, не се усмихва и гледа безизразно право пред себе си. Или фотороботът на серийната убийца, студен, втренчен, натежал от заплахи и разпространен в хиляди екземпляри? Или истинското е това, безжизненото, на мъртвата млада жена, просната тук, чието тяло, сякаш отделено от нея, е обладано от неизразими болки?

Камий намира, че странно прилича на „Жертвата“ на Фернан Пелез^[1], стъписващото въздействие на смъртта, когато се стовари върху човека.

Запленен от лицето, той забравя, че не знае как да я нарича. Навежда се към личната карта.

Алекс Прево.

Повтаря си името.

Алекс.

Значи, няма вече Лора, Натали, Леа, нито пък Ема.

Тя е Алекс.

Е… Беше.