Пиер Льометр
Алекс (5)

5

Сандъкът е с пролуки. Дъските са на по десетина сантиметра една от друга и съвсем ясно се вижда какво има вътре. Засега нищо, празен е. Мъжът е сграбчил Алекс за рамото, стиска я с невероятна сила и я влачи към сандъка. След това се извръща и се държи, сякаш нея я няма. Всъщност бормашината е електрическа отвертка. Отвинтва една дъска от капака, после втора. Стои наведен и с гръб към нея. Дебелият му червендалест врат с капчици пот… Неандерталец, това минава през ума на Алекс.

Тя е права, точно зад него, гола, с една ръка пред гърдите, а другата като раковина на пубиса, защото все още се срамува, дори в подобно положение, като помисли човек — луда работа. Тресе се от студ от глава до пети и чака напълно безучастно. Би могла да се опита да направи нещо. Да се нахвърли върху него, да го удари, да бяга. Складът е пуст и огромен. Там, пред тях, на петнайсетина метра има някакъв отвор, като грамадна дупка, вероятно помещението някога се е затваряло с големи плъзгащи се врати, но днес те са изчезнали. Докато мъжът развинтва дъските, Алекс се мъчи да включи машинката на мозъка си. Да избяга ли? Или да го удари? Да пробва да му измъкне бормашината? Какво ли ще стори той, след като разкове сандъка? Ще я накара да пукне, каза, ала какво точно значи това? Как ли възнамерява да я убие? Тя си дава сметка за плашещия път, който мозъкът й е изминал само за няколко часа. От „Не искам да умра“ е стигнала до „Дано го направи бързо“. В мига, в който го осъзнава, се случват две събития. Първо, в главата й проблясва една проста, упорита, инатлива мисъл: не се поддавай, не се оставяй, опълчи се, бори се. А после мъжът се обръща, слага отвертката до себе си и протяга ръка да я хване за рамото. И тогава неведомо решение експлодира в главата й като внезапен балон и тя хуква към отвора в другия край. Той се обърква от бързината, не е имал време дори да мръдне. За части от секундата Алекс прескача сандъка и тича, все така боса, толкова бързо, колкото може. Край на студа, на страха, онова, което я движи, е желанието да избяга, да се махне оттук. Подът е леден, корав, хлъзгав от влагата, грапав бетон, но тя не усеща нищо, буквално засмукана от собствения си бяг. От дъжда всичко е подгизнало и краката й мятат пръски, докато прекосява големите локви застояла вода. Не се обръща, повтаря си „бързо, бързо, бързо“ и не знае дали мъжът се е втурнал подир нея. Ти си по-бърза. Това е сигурно. Той е стар и тежък, ти си млада и тънка. Ти си жива. Алекс стига до отвора, едва-едва забавя своя бяг, колкото да зърне вляво, в дъното, друг, подобен на този, през който е минала току-що. Всички помещения са еднакви. Къде ли е изходът? Мисълта, че ще напусне сградата съвсем гола и ще излезе така на улицата, не й минава през ум. Сърцето й шеметно бие. Умира от желание да се обърне, да прецени преднината, която е спечелила пред мъжа, ала най-вече умира от непреодолима потребност да се измъкне оттук. Трето помещение. Този път се спира, останала без дъх, и за малко да се строполи на място, не, не може да повярва. Отново хуква, но вече сълзите напират в очите й, ето я пред отвора, дето би трябвало да извежда навън.

Зазидан.

Големи червени тухли, по които се стича циментът, който ги споява, незагладен, просто нахвърлян на две на три, за да запълни дупките.

Алекс опипва влажните тухли. Пленница е.

Студът внезапно се стоварва върху нея, тя блъска с юмрук по тухлите и започва да пищи, дано я чуе някой от другата страна. Пищи, не намира думи. Пуснете ме да изляза. Моля ви. Блъска силно, ала е изтощена, прилепя се изцяло до стената, като до дърво, сякаш иска да се слее с нея.

Вече не пищи, не й е останал глас, само една заседнала в гърлото молба. Хълца безмълвно и стои така, прилепена до стената като афиш. След това внезапно се вцепенява, защото усеща присъствието на мъжа точно зад нея. Не се е разбързал, съвсем спокойно е дошъл и тя чува приближаващите се стъпки, не помръдва, стъпките застиват. Той не казва нито дума, сграбчва я за косата, това му е номерът, за косата. Цяла шепа, пълна шепа, и дръпва грубо. Тялото й полита назад, Алекс пада тежко по гръб и сподавя вика си. Би се заклела, че е парализирана, и започва да стене, но той е решил да не я оставя тук. Забива й шут в ребрата и понеже не се размърдва достатъчно бързо, й бие още един, по-силен. „Мръсница…“ Алекс пищи, знае, че това няма да спре, и събира всичките си сили, за да се свие на топка. Не е познала. Той ще удря, докато не се подчини, и сега отново я ритва с върха на обувката, този път в бъбреците. Тя изкрещява от болка, опира се на лакът и вдига ръка в знак на капитулация, а жестът й казва ясно: престанете, ще сторя каквото искате. Мъжът не помръдва, чака я. Ето, Алекс се изправя, олюлява се, търси посоката, плете крака, едва не пада, пристъпва напред на зигзаг. Не върви достатъчно чевръсто, та той я ритва в задника и тя пада по корем няколко метра по-натам, ала пак става с колене целите в кръв и крачи, вече по-бързо. Край, няма какво повече да иска. Алекс се предава.

Върви към първото помещение, минава през отвора, сега е готова. Напълно изцедена. Стига до големия сандък и се обръща към него. Ръцете й се поклащат, ни следа от свян. Той също не помръдва. Какво беше казал последно, последните му думи? „Ще гледам как ще пукнеш, курво мръсна.“

Мъжът гледа сандъка. Алекс също го гледа. Това е точката на невъзвратимост. Онова, което тя направи, онова, което приеме, ще бъде безвъзвратно. Непоправимо. И никога повече не ще може да се върне назад. Дали ще я изнасили? Или ще я убие? Ще я убие преди или след? Дали ще я мъчи дълго? Какво ли иска този мълчалив палач? Ще получи отговорите след няколко минути. Остава само една загадка.

— Ка… Кажете ми… — умолява Алекс. И прошепва, сякаш търси да чуе някаква тайна: — Защо? Защо мен?

Мъжът сбърчва вежди като човек, който не разбира нейния език и се опитва да отгатне смисъла на въпроса й. Тя машинално протяга ръка назад и пръстите й докосват грапавото дърво на сандъка.

— Защо мен?

Той бавно се усмихва. Тези несъществуващи устни…

— Защото точно теб искам да гледам как ще пукнеш, курво мръсна.

Тон, с какъвто се изрича нещо очевидно. Изглежда убеден, че е отговорил съвсем ясно.

Алекс затваря очи. Сълзите й рукват. Би желала да види отново живота си, но нищо не изплува, вече не пръстите й докосват дървото, а цялата й длан, с която се държи да не падне.

— Хайде… — произнася той раздразнено.

И сочи сандъка.

Сякаш не е вече тя, когато се обръща, не е тя, когато стъпва в сандъка, нищо от нея не е останало в това тяло, което се свива на кълбо.

И ето я с раздалечени стъпала, за да може всяко да се подпре на една дъска, обгърнала коленете си с ръце, като че този сандък е сетното й убежище, а не неин ковчег.

Мъжът се приближава и се втренчва в голото момиче, сгушено на дъното на сандъка. Облещил очи и доволен като ентомолог, наблюдаващ рядък вид. Изглежда на върха на щастието.

Изпръхтява и хваща отвертката.