Пиер Льометр
Алекс (49)

49

В стаята Алекс бавно се върти около себе си, гола, мълчалива, със затворени очи, държи тениската в изпънатата си ръка като кърпа за танц или лента за гимнастика и оставя образите да се надигат в нея, вижда отново своите мъртъвци един по един, в странен ред, плод на случайността. Докато тениската, нейното знаме, докосва стените в шеметен вихър, в паметта й изплува подпухналото лице на собственика на кръчмата в Реймс, комуто не помни името, изпъкналите му очи, други спомени нахлуват, Алекс танцува, върти се, върти се и знамето й се превръща в оръжие, ето я ужасената гримаса на тираджията. Боби. За името на този се сеща. Тениската й се увива на топка около юмрука, стоварва се върху вратата на стаята и полека се провесва, сякаш да забие отвертка във въображаемо око, а после тя натиска, търка, та да вкара инструмента още по-навътре, дръжката на вратата като че пищи, съпротивлява се, Алекс ожесточено върти китката си, оръжието хлътва и изчезва, тя е щастлива, върти се и лети, танцува и се смее, и един дълъг миг с увито около юмрука си оръжие убива пак и пак, живее и се възражда. След това танцът се изчерпва, както и танцьорката. Дали всички тези мъже наистина я бяха желали? Седнала на леглото с бутилката уиски между коленете, Алекс си представя желанието на мъжете, ей го Феликс, вижда отново трескавите му очи. Точно този бе преизпълнен с желание. Ако беше пред нея, щеше да го погледне дълбоко в очите, с леко открехнати устни, щеше да направи ей така с тениската, бавно и изкусно да погали бутилката с уиски, заклещена между коленете й като огромен фалос, и Феликс щеше да се взриви, всъщност той тъкмо това и направи, взриви се в движение и совалката излетя от другата страна на леглото. Отделена от тялото на ракетата.

Алекс хвърля във въздуха тениската, която си представя окървавена и която се приземява меко, като морска птица, върху продъненото кресло до антрето.

По-късно нощта се спуска съвсем, съседът спира телевизора и заспива, без да си дава сметка за чудото, че е останал жив до Алекс.

Права пред мивката и възможно най-далеч, та да може да се вижда в цял ръст в огледалото, гола, сериозна и малко тържествена, тя се гледа, без нищо да прави, само това, за да се види.

Ами това е, Алекс. Само това.

Няма как да не заплачете, когато сте лице в лице със самия себе си.

Пукнатината в нея изпращява, тя усеща как всичко се сгромолясва и пада в капана.

Този неин образ в огледалото е толкова силен.

Тогава се обръща рязко с гръб към огледалото, застава на колене и без колебание свирепо си блъсва главата отзад във фаянса на мивката — един, два, три, четири, пет пъти, много силно, все по-мощно и по-мощно на едно и също място. Ударите вдигат адски шум, като гонг, защото Алекс влага цялата си енергия. При последния е зашеметена, объркана, потънала в сълзи. Има спукани и счупени неща в тази глава, но не от днес. Счупени от отдавна. Става, залитайки, добира се до леглото и се строполява. Главата я боли невъобразимо, болката приижда на талази, тя чак затваря очи и се чуди дали тече кръв на възглавницата. С лявата ръка с цялата точност, на която е способна, сграбчва тубата с барбитурати, поставя я на корема си, предпазливо изсипва (какви бодежи в главата!) цялото съдържание в шепата си и гълта всичко наведнъж. Тежко се обляга на лакът, обръща се към нощното шкафче, олюлява се, докопва бутилката с уиски, стисва я здраво и пие, пие, пие, толкова дълго, колкото й позволява дишането, изпразва я за няколко секунди, най-сетне я пуска и я чува как се търкулва на мокета.

Алекс рухва на леглото като някаква купчина.

С голямо усилие сдържа позивите за повръщане, които я връхлитат.

Обляна е в сълзи, но не го осъзнава.

Тялото й е тук, ала умът й вече е другаде. Увил се е около себе си. Всичко се увива около живота й, онова, което е останало от него, се затваря в себе си.

Мозъкът й внезапно е обзет от паника на чисто невронно ниво.

Онова, което ще се случи сега, засяга само обвивката й, броени мигове, безвъзвратни мигове, съзнанието на Алекс е вече другаде.

Ако съществува това другаде.