Пиер Льометр
Алекс (48)

48

Като изстрел в нощта. Пращенето на дървено стъпало, което се строшава, щом стъпва на него. Камий за малко да падне, хваща се за нещо, успява да се задържи прав, със заклещен в счупената дъска десен крак. Наранил се е. Мъчи се да се освободи и се налага да седне. И внезапно ето че е с гръб към ателието и с лице към колата със запалените фарове, точно така видя помощта да идва. Сякаш вече не беше той, прибраха го зашеметен приблизително тук, където се бе озовал седнал, както днес. Или пък беше прав до парапета.

Камий става, продължава предпазливо по дъските на верандата, които скърцат, като че и те ще рухнат. Не успява да си припомни къде точно беше.

За какво му е да се опитва да се сети? За да печели време.

Обръща се към вратата. Бе набързо закована, но това вече няма значение, защото двата прозореца на предната фасада са счупени и не е останало здраво стъкло. Прескача през прозореца, пада от другата страна, старата червена плочка все така се клати под краката, очите му започват да свикват.

Сърцето му бие силно и бързо, краката му едва го държат. Прави няколко крачки.

Варосаните стени са покрити с надписи. Някой е влизал, бездомници, сложен е някакъв изтърбушен дюшек, на две чинии на пода има догорели свещи, празни бутилки, кутийки от бира. Вятърът нахълтва в стаята. Парче от покрива се е срутило и от ъгъла на ателието се вижда гората.

Всичко това е ужасно тъжно, защото не е останало нищичко, на което да окачи своята мъка. Самата мъка е различна. Нещо се връща в него, яростно и без предупреждение.

Тялото на Ирен, бебето.

Камий пада на колене и се облива в сълзи.