Пиер Льометр
Алекс (43)

43

— Събитията ли ускоряват ход, или на мен така ми се струва? — пита Льо Ген.

— Не, това си е нормалният ритъм — отвръща Камий. — Само трябва да свикнем.

Казва го с лековат тон, но нещата наистина отиват на зле. Открито е тялото на мъж на име Феликс Маниер, убит в дома си. Един колега дал тревога, като видял, че не идва на онова „решаващо събрание“, което сам бил свикал. Намерили го мъртъв, с глава, почти отделена от тялото, и шия, изгорена със сярна киселина; разследването отива право при комисар Верховен, привикан в края на деня от съдия-следователя. Работата е сериозна.

Връзката е установена бързо. В мобилния откриват историята на обажданията. Последното, получено вечерта на смъртта му, е от хотел на улица „Монж“. След направена проверка се оказва, че е онзи, в който момичето е отседнало при завръщането си от Тулуза. Определила му среща, за да вечерят заедно. Това казал бъдещият мъртвец на свой колега, когато припряно излязъл от службата.

С изключение на прическата и очите, жената от рецепцията на хотела на улица „Монж“ разпозна фоторобота, и то категорично. Момичето изчезнало на другата сутрин. Фалшиво име. Плащане в брой.

— Тоя тип Феликс кой е? — пита Льо Ген.

И без да чака отговор, прелиства доклада на Камий.

— Четирийсет и четири годишен…

— Да — потвърждава Камий. — Техник в сервиз за електроника. Живее сам. В процес на развод. Несъмнено алкохолик.

Льо Ген си мълчи, преглежда документа набързо, пуска по някое „хм“, което прилича по-скоро на пъшкане.

Човек би пъшкал и от по-малко.

— Каква е тази история с лаптопа?

— Изчезнал е. Но те уверявам, че със сигурност не за да му вземе компютъра някой го е халосал със статуетката и му е ливнал половин литър киселина в гърлото.

— Момичето ли?

— Вероятно. Може да е пращала мейли. Да го е използвала за нещо и да не е искала да се види какво е правила…

— Хубаво, е, и? Е, и?

Льо Ген се изнервя, това не му е в стила. Националната преса, която не настръхна при вестта за смъртта на Жаклин Занети (убийството на съдържателка на хотел в Тулуза все пак звучи малко провинциално), най-сетне започва да се вълнува. Декорът на Сен Сен Дьони не е особено бляскав, но пък довършването с киселина се харесва. Попада в рубриката „Произшествия“, ала в маниера има нещо оригинално, даже екзотично. Засега две жертви. Почти серия, ама не съвсем. Поради което за това се говори, но някак вяло. Трета жертва и ще настане истинско ликуване. Разследването ще бъде изстреляно като водеща новина по телевизиите, Льо Ген — изстрелян на последния етаж на Министерството на вътрешните работи, съдия-следователят Видар — на последния етаж на Министерството на правосъдието, а хулите ще завалят като шрапнели при Гравлот^[1]. Никой не смее да мисли за евентуално изтичане на информация, което би разкрило пред медиите предишните убийства в Реймс и Етамп… Току-виж се появи една карта на Франция (приблизително същата като тази, която Камий вече има в кабинета си, осеяна с карфици с цветни главички) с трогателни биографии на жертвите и обещание за убийствен road movie^[2] „по френски“. Веселба. Опиянение.

Засега Льо Ген все още е подложен само на „силно низходящо напрежение“, не е най-лошото, ала вече е трудно за издържане. Всъщност точно затова Льо Ген е добър началник, неприятностите с висшестоящите в йерархията пази за себе си. Онова, което се долавя отвън, е излишъкът, само че днес Камий усеща как той не се побира в кожата си.

— Ония горе ти трият сол на главата ли?

Льо Ген е поразен от въпроса.

— Ама, Камий, ти как си представяш нещата?

Това е проблемът при двойките, сцените обикновено се повтарят.

— Имаме отвлечено и затворено в клетка с плъхове момиче, чийто похитител се самоубива, като блокира околовръстното за половин нощ…

Тази например Льо Ген и Камий са я разигравали поне петдесет пъти в хода на общата си кариера.

— … момичето, което е отвлякъл, се освобождава, преди да го открием, разбираме, че е умъртвило трима души със сярна киселина…

Камий намира, че звучи малко като булеварден театър, и понечва да го каже, но Льо Ген вече е продължил:

— … докато направим досие, тя изпраща една жителка на Тулуза в рая на хотелиерите, връща се в Париж…

Камий чака края, предвидим и описан:

— … и претрепва някакъв самотник, който навярно се е канел кротко да я изчука, а ти ме питаш…

— … дали ония горе ти трият сол… — довършва Камий вместо него.

Камий е вече прав, на вратата, и я отваря уморено.

— Къде отиваш? — крещи Льо Ген.

— Щом някой трябва да ми чете конско, предпочитам да е съдия Видар.

— Наистина ти липсва вкус.