Пиер Льометр
Алекс (37)

37

Съдия-следователят привика абсолютно всички. Целият екип — Камий, Луи, Арман, начело с Льо Ген. Това разследване тъпче на едно място по най-жалкия начин.

Тъпче, тъпче… Не чак толкова всъщност. Защото ето най-сетне нещо ново. Истинско, голямо, радикално ново и за да могат всички хубавичко да почерпят опит, съдията помоли Льо Ген да събере повече хора. Едва е влязъл със стегната походка в сградата на Криминалната полиция, а Льо Ген вече се опитва да успокои Камий с настоятелни погледи. Камий пък усеща как в него се надига напрежение, тръгвайки от корема. Пръстите му се потъркват едни в други зад гърба, като че се готвят за някаква изключително прецизна операция. Наблюдава съдията, докато влиза. От начина, по който той се държи от началото на разследването, се разбира, че за него решаващото доказателство за интелигентност е да имаш последната дума. И днес няма намерение да остави своя пай на кучетата.

Откъм облекло съдията е лъснат като никел. Строг сив костюм, строга сива вратовръзка, ефикасният тип елегантност, въплъщение на разумното правосъдие. Като гледа сякаш извадения от произведение на Чехов костюм, Камий отгатва, че Видар ще играе театър. Той няма никаква заслуга за това. Ролята му е вече написана, а пиесата би могла да се казва „Хроника на една предизвестена вест“, защото целият екип знае за какво се отнася. Би могло да се обобщи като: „Вие сте пълни некадърници“, понеже изградената от Камий хипотеза беше здраво халосана.

Два часа по-рано съобщението бе паднало подобно на гръм. Убийството на някоя си Жаклин Занети, съдържателка на хотел в Тулуза. Повалена със силни удари по главата, с очевидно настървение, после вързана и довършена с концентрирана сярна киселина. Камий веднага се обади на Дьолавин. Бяха се запознали в началото на кариерата им преди две десетилетия, той вече е комисар в Криминалната в Тулуза. За четири часа се чуха седем-осем пъти, Дьолавин е мъж с квадратно телосложение, услужлив, солидарен и адски притеснен за своя приятел Верховен. Цялата сутрин Камий присъства от бюрото си на първите разкрития и на разпитите, сякаш бе там, на място.

 

 

— Няма съмнение — заявява съдията, — безспорно става дума за една и съща убийца. При всички убийства маниерът е почти еднакъв. Според рапорта смъртта на госпожа Занети е настъпила в петък, в малките часове на нощта.

— При нас хотелът й е известен — казва Дьолавин, — едно very quiet^[1] място.

Е, да, Дьолавин си е такъв, обича да изпъстря речта си с англицизми. Въпрос на стил. Камий здравата се дразни от това.

— Момичето е пристигнало в Тулуза във вторник, открихме следи в един хотел до гарата, където била отседнала под името Астрид Берма. Премества се на другия ден. В сряда отсяда в хотела на Занети „Пре Арди“ под името Лора Блох, в четвъртък in the night^[2] я удря няколко пъти с телефона. В лицето. След което я умъртвява със сярна киселина и опразва касата на хотела, около две хиляди евро, преди да изчезне.

— Във всеки случай не се скъпи на самоличност…

— Не, дума да няма.

— Не знаем дали пътува с кола, с влак, със самолет. Ще проверим на железопътната гара, на автогарата, в агенциите за рент-а-кар и таксиметровите фирми, но ще ни трябва време.

 

 

— Отпечатъците й са навсякъде — подчертава съдията, — в стаята й, в хола на госпожа Занети, явно не я притеснява, че ще бъдат открити. Няма досие и го знае, тъй че защо да се тревожи? Действа на ръба на предизвикателството.

Фактът, че в стаята има съдия-следовател и дивизионен комисар, не пречи на полицаите да се подчиняват на правилото на Камий: на обобщаващите съвещания се стои прав. Облегнат на вратата, Камий си мълчи. Чака продължението.

— После ли? — пита Дьолавин. — Ами в четвъртък вечерта е придружила Занети на дансинга в „Сантрал“, там е доста picturesque^[3]…

— В какъв смисъл?

— Дансинг за старци самотници. Сами хора, любители на танците. Официално облечени, с бели костюми, папийонки, рокли с волани. Намирам това за по-скоро funny^[4], но смятам, че теб би те депресирало…

— Ясно.

— Не, не мисля, че ти е ясно…

— Чак толкова ли?…

— Дори не можеш да си представиш. Би трябвало да включат „Сантрал“ в маршрутите на японските туристи като pinnacle of achievement^[5]!

— Албер!

— Какво?

— Може ли по-кротко с твоите англицизми, адски дразниш.

— Ok, boy.^[6]

— Така е по-добре… Свързано ли е убийството с това излизане?

— Априори не. Нито едно показание не ни отвежда в тази посока. Вечерта била „оживена“, „много приятна“, някой даже каза „чудесна“, с една дума, голяма досада, но във всеки случай без проблеми, без свади освен неизбежните свалки и образуване на двойки, в което момичето не е участвало. Изглежда, си е стояла настрана. Сякаш била там, за да направи удоволствие на Занети.

— Познавали ли са се?

— Занети я представила като своя племенничка. Трябваше ни по-малко от час, за да установим, че няма ни брат, ни сестра. Що за племенничка е това, все едно в публичен дом да има току-що приело първото си причастие момиче.

— По отношение на момичетата с причастията не си много сведущ…

— Напротив, господине! Сводниците ни в Тулуза са без конкуренция в тази област!

— Но знам — казва съдия-следователят, — че вече сте получили от колегите си в Тулуза всички сведения. Не, интересното не е това.

„Хайде, давай“, мисли си Камий.

— Интересното е, че досега е посягала само на по-възрастни от нея мъже, и убийството на тази жена на повече от петдесет години разклаща вашата хипотеза. Имам предвид хипотезата на комисар Верховен за престъпления на сексуална основа.

— Тя беше и ваша, господин съдия.

Това е Льо Ген. На него също леко му е писнало.

— Абсолютно! — кимва съдията. И се усмихва, почти доволен. — Всички направихме една и съща грешка.

— Не е грешка — вметва Камий.

Останалите го поглеждат.

 

 

— Накратко — казва Дьолавин, — отиват двете на бала, имаме изобилни показания от приятели и познати на жертвата. Описват момичето като мило, smiley (sorry)^[7] и всички разпознават фоторобота, който ми изпрати. Красива, слаба, със зелени очи, червеникаво-кестенява. Две от жените са убедени, че става дума за перука.

— Мисля, че са прави.

— Вечер в танцувалния салон на „Сантрал“ и връщане в хотела към три през нощта. Убийството ще да е станало малко след това, защото (още е под съмнение, нали, трябва да изчакаме аутопсията) според съдебния лекар смъртта е настъпила към три и половина.

— Скарване?

— Възможно е, но тогава трябва да е било страхотна кавга. За да завърши със сярна киселина…

— И никой нищо не е чул?

— No one. Sorry… Но пък какво толкова чудно има, по това време всички спят. А и няколко удара с телефон в лицето не вдигат кой знае колко шум.

— Тази Занети сама ли е живеела?

— Според онова, което знаем, е зависело от периода. В последно време да, била е сама.

— Хипотезата няма значение, комисар Верховен. Можете да се опрете на каквато теория си пожелаете, от това не напредваме и на косъм, а, за жалост, резултатът също не се променя. Имаме напълно непредвидима убийца, която се мести от град на град бързо и често, която убива и мъже, и жени, която е напълно свободна в придвижванията си и дори не се притеснява, защото няма досие. Въпросът ми е простичък, господин дивизионен комисар: как смятате да подходите?