Пиер Льометр
Алекс (34)

34

Алекс опитва последна маневра за съпротива: не съм облечена, не мога да изляза така, нищо не съм си взела, „Вие сте съвършена“, и внезапно са лице в лице в хола. Жаклин я гледа втренчено, вперва поглед в зелените й очи и поклаща глава с възхищение, примесено със съжаление, все едно гледа част от собствения си живот, сякаш казва: колко е хубаво да си красива, да си млада, на глас казва: „Съвършена сте“, и го мисли наистина, а Алекс няма повече какво да каже, хващат такси и докато се усетят, вече са стигнали. Залата е много голяма. Дълбоко в себе си Алекс намира това за трагично, като цирк, като зоологическа градина, място, което отприщва у вас необяснима тъга, пък и за да се запълни подобно помещение, трябват поне осемстотин души, а те са едва сто и петдесет. Оркестър, акордеон, електрическо пиано, музикантите са около петдесетте, диригентът носи кестенява перука, която се изсулва от потта, и човек се пита дали накрая няма да му падне на гърба. Наоколо — стотина столове. В центъра дансингът свети подобно на нова монета, трийсетина двойки сноват, костюмирани като танцьори на болеро, на чарлстон, като сватбари, като кичозни испанци. Кръстопът на самотници. Жаклин не възприема нещата по този начин, тя е като у дома си, обожава това място и то се вижда. Познава сума народ, представя Алекс. „Лора“, намигване към нея, след това „моя племенничка“. Посетителите са на по четирийсет, петдесет. Трийсетгодишните изглеждат като сирачета, ако са момичета, и някак съмнителни, ако са мъже. И десетина жизнерадостни жени на възрастта на Жаклин, нагласени, с прически, гримирани, под ръка с мили и кротки съпрузи с безупречни ръбове на панталоните, жени шумни и остроумни, от онези, за които казват, че са „винаги навити“. Приемат Алекс с прегръдки, сякаш тази среща е чакана отдавна и с нетърпение, ала много бързо я забравят, защото са дошли най-вече за да танцуват.

Всъщност всичко това е само претекст, понеже тук е Марио и Жаклин идва заради него. Трябваше да го каже на Алекс, щеше да е по-просто. Мъж на трийсет, физика на зидар, леко недодялан, но безспорно мъжествен. Значи, от една страна, Марио, зидарят, а, от друга, Мишел, по-скоро в стил ръководител на средно или малко предприятие, стегната вратовръзка, мъж, който с върха на пръстите придърпва маншетите на ризата и носи бутонели със собствените си инициали. Воднистозелен костюм, много светъл, с тънък черен кант по дължината на крачола, като на мнозина други, да се чуди човек къде ли може да се покаже с подобно нещо освен тук. Пада си по Жаклин и това се вижда, само дето, сравнен с Марио, петдесетакът малко му натежава. На Жаклин й пука за Мишел колкото за ланшния сняг. Алекс наблюдава тази прозрачна игра. Тук са достатъчни няколко основни положения от етологията, за да бъдат обяснени всички отношения.

Отстрани има бар, по-скоро бюфет, където хората се скупчват, щом танцът не им е по сърце, и си разменят закачки. Мъжете пък се сближават с жените. На моменти се образува цяла тълпа в ъгъла на залата, а танцуващите двойки изглеждат още по-сами, като фигурки върху сватбени торти. Диригентът ускорява темпото, за да свърши по-бързо и да опита късмета си с друго парче.

Минава два през нощта, когато залата започва да се опразва, мъже трескаво прегръщат няколко жени в средата на дансинга, понеже им остава много малко време, за да се уредят.

Марио изчезва, Мишел предлага да изпрати момичетата, Жаклин казва „не“, вземат такси, но преди това се прегръщат: прекарахме прекрасна вечер, и си обещават какво ли не.

В таксито Алекс се осмелява да спомене Мишел пред една подпийнала Жаклин, която отговаря с откровение, в което няма нищо тайно: „Винаги съм харесвала по-млади мъже…“

И сбърчва нос, все едно казва, че не може да устои на шоколад. И двете се купуват, мисли си Алекс, защото Жаклин рано или късно ще получи своя Марио, ала той ще й струва скъпо по един или друг начин.

— Вие се наскучахте, нали?

Жаклин е взела ръката на Алекс в своята и силно я стисва. Странно, но ръцете й са студени, издължени, сякаш пергаментови ръце с безкрайно дълги нокти. В тази ласка тя влага цялата топлота, която часът и опиянението й позволяват.

— Не — уверява я Алекс с убедителен тон, — забавно беше.

Ала решава да си замине още на другия ден. Рано-рано. Не си е купила билет, толкова по-зле, но все ще хване някой влак.

Пристигат. Жаклин се олюлява на високите токчета. Хайде, късно е. Прегръщат се в антрето и гледат да не вдигат шум, да не събудят някого, до утре? Алекс казва „да“ на всичко, качва се в стаята си, взема куфара, слиза и го оставя до рецепцията, задържа само ръчната си чанта, минава зад плота и бутва вратата на малкия хол.

Жаклин си е събула обувките и си е сипала голяма чаша уиски. Сега, когато е сама със себе си, човек може да й даде сто години повече. Щом вижда Алекс да влиза, се усмихва: забравили сте нещо… Няма време да довърши изречението, Алекс хваща телефонната слушалка и със замах й нанася такъв удар в дясното слепоочие, че Жаклин се извърта от силата и се свлича. Чашата й се търкулва на пода. Преди да обърне глава, Алекс й стоварва с две ръце корпуса на грамадния бакелитов телефон на върха на черепа, това е нейният начин да убива хората, удряйки ги по главата, а после онова, пък и така е най-бързо, като нямаш оръжие. Този път три, четири, пет страхотни удара, вдигайки ръце колкото може по-високо, и работата е свършена. Главата на старицата е вече порядъчно очукана, но тя не е мъртва, това е второто предимство на ударите по главата, пребиват, ала все пак ти оставят време да се възползваш от десерта. Още два мощни удара по лицето и Алекс си дава сметка, че Жаклин носи чене. То е на три четвърти излязло от устата накриво, модел от синтетична смола, повечето предни зъби са счупени, не са останали кой знае колко. Тече кръв от носа и Алекс се отдръпва предпазливо. С жицата на телефона връзва китките и глезените, след което, дори старицата да мърда, не е важно.

Алекс неизменно пази носа и лицето си, действа отдалеч, с изпъната ръка, като държи голяма шепа коса, и с основание, защото върху смолата на ченето концентрираната сярна киселина предизвиква невероятно бурно шупване.

Вследствие изгарянето на езика, гърлото, врата съдържателката на хотела издава глух, дрезгав, животински вик, коремът й се повдига като балон, надут с хелий. Вероятно този вик е плод на рефлекс, трудно е да се разбере. Алекс все пак се надява, че е от болка.

Отваря прозореца към двора и открехва вратата, за да направи течение, а после, щом въздухът отново става годен за дишане, затваря вратата, оставя прозореца отворен, търси „Бейлис“, не открива, опитва водката, не е толкова зле, и се настанява на канапето. Поглед към старата жена. Сега, когато е мъртва, човек би казал, че е напълно разчленена, но това не е нищо в сравнение с лицето и онова, което е останало от него; поразената от киселината плът е предизвикала изливи на ботокс и се е получила наистина гнусна каша.

Пфу!

Алекс е смазана от умора.

Хваща някакво списание и започва да решава кръстословица.