Пиер Льометр
Алекс (33)

33

Доколкото е известно, пътят на Паскал Трарийо никога не се е пресичал с този на Стефан Масиак, който пък не се е пресичал с пътя на Гатеньо. Камий чете фишовете на висок глас: „Гатеньо, роден в Сен Фиакр, учи в техническото училище в Питивие. След което шест години по-късно отваря собствена работилница в Етамп, а после поема (тогава е на двайсет и осем) автосервиза от майстора, научил го на занаят, пак в Етамп“.

Кабинетът в Криминалната. Съдия-следователят е наминал за онова, което той нарича „дибрийфинг“^[1]. Произнася думата с подчертан английски акцент, с престореност, граничеща с комичното. Днес си е завинтил небесносиня вратовръзка, най-голямата екстравагантност в облеклото, на която е способен. Седи безучастно, положил пред себе си разперени длани като морски звезди. Иска да ги впечатли.

— Този тип не е направил и трийсет крачки от раждането до смъртта си — продължава Камий. — Женен, три деца и внезапно, на четирийсет и седем, го прихваща дяволът на втората младост. Това първо го пощурява, а после го умъртвява. Няма никаква връзка с Трарийо.

Съдията не казва нищо, Льо Ген също мълчи, всеки си пази патроните, с Камий Верховен никога не е ясно как точно ще се извъртят нещата.

— Стефан Масиак, роден през 1949-а. От полски произход, скромно, работливо семейство, пример за интегрираща Франция.

Всички вече знаят това, да се обобщава разследването за един-единствен човек, е доста мъчително и то се усеща по тона на Камий, който явно губи търпение. В такива случаи Льо Ген затваря очи, сякаш да му помогне да се поуталожи чрез предаване на мисли. Луи прави същото, за да успокои шефа си. По принцип Камий не е нервак, но от време на време го обзема силна раздразнителност.

— Нашият Масиак се вписва толкова добре, че дори става алкохолик. Пие като поляк, следователно е добър французин. От типа, който иска да запази френската си националност. Тъй че се захваща с кръчма. Първо е мияч на съдове, след това келнер, после шеф на персонала, имаме великолепен пример за социално израстване, дължащо се на чашката. В трудолюбива страна като нашата, усилията винаги се възнаграждават. Масиак започва да върти свое собствено заведение на трийсет и две в Епине сюр Орж. Остава там осем години и накрая, като апогей на издигането по обществената стълбица, купува с малък кредит ресторантчето в Реймс, където ще намери смъртта си при известните нам обстоятелства. Никога не се е женил. Това вероятно обяснява внезапното влюбване, което го поразява като мълния, когато един ден случайна туристка проявява интерес към него. Той губи 4143,87 евро (търговците обичат точните сметки) заедно с живота си. Животът му е трудов, ала страстта — бурна.

Мълчание. Не е ясно дали поради раздразнение (съдията), униние (Льо Ген), търпение (Луи) или ликуване (Арман), но никой не продумва.

— Според вас жертвите нямат нищо общо помежду си и нашата убийца ги изтребва случайно — казва накрая съдията. — Смятате, че няма предумисъл.

— Дали има предумисъл, или не, не знам. Само констатирам, че жертвите не се познават и че не в тази посока трябва да работим.

— Защо тогава нашата убийца си сменя самоличността, ако не е, за да убие?

— Не за да убие, а защото е убила.

Достатъчно е съдията да изкаже някоя хипотеза и Камий дава на заден. Обяснява:

— Тя не сменя самоличността си в буквалния смисъл, просто се представя с друго име, не е същото. Питат я как се казва, отвръща „Натали“, „Леа“ и никой не й иска лична карта. Представя се с друго име, защото е убила хора, трима мъже, доколкото ни е известно, всъщност не знаем колко. Замита следите както може.

— Намирам, че се справя доста добре — подхвърля съдията.

— Признавам… — отвръща Камий.

Изрича това разсеяно, понеже гледа другаде.

Всички погледи се насочват към прозореца. Времето се е обърнало. Краят на септември е. Едва девет сутринта, а внезапно е притъмняло. Пороят, който шиба стъклата, се е усилил и плющи неистово, започнал е да се лее преди повече от два часа и няма изгледи да спре.

Камий наблюдава тази стихия с тревога. Облаците още не са добили онзи свиреп вид като в „Потопът“ на Жерико, ала във въздуха витае нещо заплашително. Трябва да внимаваме, мисли си той, в нашия дребен живот краят на света сигурно няма да изглежда величав и може да настъпи ей така, по съвършено глупав начин.

— Мотив? — пита съдията. — Малко вероятно е да са парите…

— На едно мнение сме. Тя взема смешни суми, ако го правеше за пари, щеше по-добре да преценява кого да затрие и да избира по-богати плячки. Парите на бащата на Трарийо са шестстотин двайсет и три евро, при Масиак е дневният оборот. На Гатеньо източва кредитните карти.

— Дребна печалба между другото?

— Възможно е. По-скоро съм склонен да мисля за фалшива следа. Старае се да обърка разследването, като имитира кокошкарски кражби.

— Какво тогава? Лудост?

— Нищо чудно. Във всеки случай е на сексуална основа.

Страшната дума. Оттук нататък, каквото и да кажат, моментално ще изплува това. Съдията си има мнение по въпроса. Камий не би заложил много на сексуалния си опит, но е учил в разни школи и не се бои да теоретизира.

— Тя… (ако е тя)…

От самото начало съдията си умира за този ефект. Без съмнение при всички съдебни разследвания превръща това в лайтмотив — позоваването на юридическото правило, презумпцията за невинност, необходимостта да се опре на неоспорими факти — и с наслада се гуши в ролята на поучаващ. Когато изрече някоя недомлъвка като тази, която припомня, че нищо не е доказано, винаги вмъква секунда мълчание, за да могат останалите да схванат значението на подтекста. Льо Ген кимва. След малко ще каже: „Пак добре, че не е съвсем зелен. Ами представяш ли си колко досаден е бил в последния клас на гимназията?“.

— Изсипва сярна киселина в гърлата на жертвите си — продължава най-сетне съдията. — Ако беше на сексуална основа, както твърдите, ми се струва, че щеше да я използва по друг начин, не съм ли прав?

Това е намек, индиректен. Теоретизирането държи действителността на разстояние. Моментът не е за изпускане:

— Можете ли да уточните? — пита Камий.

— Ами…

Секунда колебание повече и Камий се възползва:

— Да?…

— Ами щеше да излее киселината по-скоро…

— На пишката — прекъсва го Камий.

— Ъъъ…

— Или на ташаците, може би? Или пък и на двете?

— Да, така мисля.

Льо Ген вдига очи към тавана. Когато чува, че съдията взема отново думата, си казва „втори рунд“ и това предварително го изморява.

— Комисар Верховен, смятате, че жената е била изнасилена, тъй ли?

— Да. Мисля, че убива, защото е била изнасилена. Отмъщава си на мъжете.

— И изсипва сярна киселина в гърлата им…

— Залагам на лош спомен от фелацио. Случва се, знаете…

— Напълно — казва съдията. — Дори се среща по-често, отколкото предполагаме. Но, за щастие, не всички жени, шокирани от подобен акт, се превръщат в серийни убийци. Или поне не по този начин…

Съдията изненадващо се усмихва и леко обърква Камий. Това са ненавременни усмивки и е трудно да бъдат тълкувани.

— Във всеки случай, каквито и да са мотивите й — заявява Камий, — тя го прави. Да, знам, ако е тя…

И бързо завърта показалец във въздуха: знаем рефрена.

Съдията продължава да се усмихва, кимва и се изправя.

— Във всеки случай, дали е тъкмо това, или не, нещо я стиска за гърлото.

Всички са удивени. Най-вече Камий.