Пиер Льометр
Алекс (30)

30

Тялото започва да идва на себе си, измъчено, но цяло.

Инфекциите са овладени, почти всички рани са се затворили, хематомите изчезват.

Посети госпожа Генод и обясни: внезапно възникнало семейно задължение; бе избрала грим, който казва: „Млада съм, ала имам чувство за дълг“.

— Не знам… Ще видя…

Малко внезапно е дошло за госпожа Генод, но тя е стипца. Бивша търговка е. И тъй като Алекс й предложи да плати веднага и в брой наема за два месеца, госпожа Генод я увери, че разбира, и дори се зарече:

— Естествено, ако намеря наемател по-скоро, ще ви ги върна…

„Дърта мръсница“, помисли си Алекс, докато се усмихваше признателно.

— Много мило — рече тя, ала не погледна кадифено, предполагаше се, че напуска по сериозни причини.

Плати и остави фалшив адрес. В най-лошия случай госпожа Генод ще й пише, но няма да си прави повече труда, когато писмото и чекът й се върнат — за нея това е чиста печалба.

— Колкото до състоянието на квартирата…

— Не се притеснявайте — успокои я собственичката, доволна от изгодната сделка, — убедена съм, че всичко е наред.

Ще остави ключовете в пощенската кутия.

За колата няма проблем, за паркинга на улица „Морийон“ всеки месец й удържат от сметката и не е нужно да се занимава. Автомобилът е шестгодишно рено клио, което е купила на старо.

Качи празните кашони от мазето, дванайсет на брой, разглоби мебелите, които са си нейни, чамовата масичка, трите секции на библиотеката, леглото. Не знае защо се обременява все още с това, освен леглото, държи на него, то е почти свещено нещо. Когато всичко е на дъски, оглежда купчината, изпълнена със съмнения, в крайна сметка един живот не заема толкова място, колкото си мислим. Във всеки случай поне нейният живот.

Два кубически метра. Преносвачът твърди, че са три. Алекс казва, че е съгласна, познава преносвачите. Малка камионетка, даже няма нужда да се разкарват двама души, и един стига. Приема и цената за склада и дребната добавка върху тарифата, за да го свършат още утре. Когато Алекс иска да замине, то е на мига. Майка й често повтаря: „При теб винаги всичко е на мига, тъй че, естествено, нещата никога не са добре свършени…“. Понякога, ако е наистина във форма, добавя: „Брат ти поне…“. Но има все по-малко области, в които той печели при сравнение. Макар и малко, за майка й е предостатъчно, при нея е въпрос на принцип.

Въпреки болките и умората за няколко часа Алекс привършва с разглобяването и опаковането. Използва случая, за да почисти, като изхвърля, най-вече книги. С изключение на няколко класици, тя редовно изхвърля. Когато си тръгна от Порт дьо Клинянкур, изхвърли всичко на Бликсен, целия Форстър, като си тръгваше от улица „Комерс“, беше ред на Цвайг и на Пирандело.

Когато напусна Шампини, изхвърли произведенията на Дюрас. Случва й се да се увлече, щом хареса някого, изчита всичко (майка й казва, че няма мяра), пък и при пренасянето тежи цял тон…

През останалото време живее в кашони и спи на дюшек направо на пода. Има два малки кашона, на които е отбелязано „Лично“. Вътре е онова, което е само нейно. Това са доста глупави и дори съвършено излишни неща — тетрадки от училище, от колежа, бележници, писма, пощенски картички, част от личен дневник, който е водила с прекъсвания на дванайсет или тринайсет години, но никога задълго, и бележки от стари приятелки, в крайна сметка дреболии, които би могла да изхвърли, всъщност скоро ще го стори. Тя е наясно колко детински са тия неща. Има също и евтини бижута, стари засъхнали перодръжки, фуркети, които много харесва, ваканционни снимки с майка й и с брат й от времето, когато е била малка. Така е, трябва да разчисти тези джунджурии, за нищо не служат, даже е опасно да ги пази, билети за кино, откъснати страници от романи… Някой ден ще махне всичко. Засега двете кашончета с надпис „Лично“ се мъдрят насред целия безпорядък.

След като свърши, Алекс първо отиде на кино, после да вечеря в „Шартие“, да купи киселина за акумулатори. За приготвянето си има маска, защитни очила, включва вентилатора и аспиратора при затворена врата на кухнята и широко отворен прозорец, за да излизат изпаренията навън. За да концентрира продукта до 80 % трябва бавно да го загрее, докато започне да се отделя киселинна пара.

Строила е шест половинлитровки. Съхранява киселината във флакони от неразградима пластмаса, купени от дрогерия около Площада на Републиката. Оставя два, другите прилежно подрежда в една чанта с прегради.

През нощта я навестяват крампите в краката, стряска се и се събужда, сигурно е кошмар, непрестанно сънува кошмари, сцени с плъхове, които я разкъсват жива, с Трарийо, който й забива стоманени шишове в главата с електрическата отвертка. Разбира се, лицето на сина също я преследва. Привижда й се малоумната му физиономия, от устата му излизат плъхове. Понякога пък са сцени от реалността — Паскал Трарийо седи на стол в градинката в Шампини, тя приближава отзад с високо вдигната над главата му лопата, корсажът й пречи, защото е твърде тесен, по онова време тежи с дванайсет килограма повече и циците й са…

Тъпакът му с тъпак, това го подлудяваше. Оставяше го да бърника из корсажа й, не задълго, и когато се възбудеше достатъчно, а ръцете му почнеха да я опипват с жар, му удряше плесница като детска учителка. В крайна сметка на друго ниво то е еквивалент на удара с лопата, който му нанесе с всичка сила в тила. В съня й ударът е изключително звучен и, както и наяве, усеща вибрациите по ръцете си чак до раменете. Полузамаяният Паскал Трарийо се обръща към нея мъчно, залита и й хвърля учуден и неразбиращ поглед, странно спокоен поглед, в който няма как да се появи съмнение. Тогава Алекс му набива съмнения с лопатата, преброява седем, осем удара, горната част от тялото на Трарийо се е отпуснала на градинската маса, което улеснява задачата. След това сънят прескача целия отрязък с връзването и стига направо до воя на Паскал, когато получава първата доза киселина в устата. Той вие толкова силно, че ще пощури съседите, идиотът му с идиот, и тя е принудена да стане и да му стовари още един удар в лицето с плоското на лопатата. Как кънтят тези инструменти!

Тъй че има ги сънищата, кошмарите, схващанията, крампите, болезнените гърчове, ала, общо взето, тялото идва на себе си. Алекс е сигурна, спомените никога няма да се изтрият съвсем, човек не може да живее седмица в такава тясна клетка с гъмжило от раздразнени плъхове, без да му остане някакъв дълг към живота. Прави много упражнения, разтягания, движения, научени някога от стречинга, връща се и към тичането. Излиза рано сутрин и обикаля няколко пъти парка „Жорж Брасенс“ със ситни стъпки, но трябва да спира често, защото бързо я обзема умора.

 

 

Най-сетне преносвачът пристига и отнася всичко. Едро момче, малко фукльо си пада, опитва се да флиртува с нея, какво ли няма по света.

Алекс отива и резервира място за влака за Тулуза, оставя куфара си на гардероб и на излизане от гара „Монпарнас“ поглежда часовника: 20:30. Би могла да отскочи до „Мон Тонер“, той може да е там с приятелите си, които вдигат врява и разказват тъпи вицове… Научи, че вечерят по ергенски всяка седмица. Вероятно невинаги в един и същ ресторант.

Не, в същия, защото е тук с приятелите си и този път са повече, нещо като малък клуб, седмина са. Алекс има усещането, че управителят на ресторанта ги обслужва нацупено и не е сигурен, че набъбването на клуба е по вкуса му, такава шумотевица е, та останалите посетители започват да се обръщат. Красивата червенокоса клиентка… Персоналът неизменно я обсипва с дребни жестове на внимание. Настаняват Алекс на място, откъдето не е толкова лесно да го вижда, както предния път, трябва леко да се навежда и, лош късмет, той забелязва това, погледите им се срещат, явно е, че го гледа, ами така е, казва си тя и се усмихва. Пие изстуден ризлинг, яде стриди, задушени пресни зеленчуци ал денте и крем брюле, поръчва много силно кафе, после още едно, а последното е комплимент от управителя като извинение за шума, който вдига компанията. Дори й предлага ликьор, мисли си, че е дамско питие. Алекс казва: не, благодаря, но фрапе с „Бейлис“ няма да откажа, управителят се усмихва, това момиче е истинска прелест. Тя не бърза да си върви, забравя книгата си на масата, връща се, мъжът вече не е с приятелите си, станал е и облича сакото си, а сътрапезниците му недодялано се шегуват с това прибързано тръгване; като излиза от ресторанта, той е след нея, усеща погледа му на задника си. Алекс има много хубаво, заоблено дупе. Изминала е едва десетина метра, когато мъжът я настига, прошепва „добър вечер“ и тя намира, че лицето му… ами това лице поражда у нея много усещания.

Феликс. Не казва фамилно име, не носи халка, може и току-що да я е махнал, защото забелязва отпечатък на пръста му.

— А как е вашето малко име?

— Жюлия — отвръща Алекс.

— Красиво е.

При всички положения щеше да го каже. Това я забавлява.

Той посочва ресторанта зад себе си.

— Малко са шумни…

— Малко — кимва тя с усмивка.

— Само момчета сме, тъй че…

Алекс не отговаря. Ако продължи, ще затъне, и той го съзнава.

Първо й предлага питие, знае един бар…

Тя казва: не, благодаря.

Вървят известно време заедно, Алекс крачи бавно и го оглежда. Носи дрехи от супермаркет. Вярно, че става от масата, но това не е единствената причина копчетата на ризата му да са така опънати, няма кой да му каже да си купи един номер по-голяма. Или да започне диета и да спортува.

— Не — настоява той, — уверявам ви, че е работа за двайсет минути…

Обяснява, че домът му съвсем не е далеч, за едно последно питие. Алекс отвръща, че не й се иска особено, уморена е. Вече са при колата му, ауди, в което цари безпорядък.

— С какво се занимавате? — пита тя.

— Техник по поддръжката.

Алекс си превежда: монтьор.

— Скенери, принтери, харддискове… — уточнява, все едно това издига имиджа му. После добавя: — Ръководя екип за…

Разбира колко е глупаво да се надува и колко е напразно. Даже по-зле, поражда обратен ефект.

Махва, все едно изтрива нещо, ала е трудно да се разбере дали края на изречението, като незначителен, или началото, за което съжалява.

Отваря вратата, дъх на застоял цигарен дим.

— Пушите ли?

Топло и студено, това й е тактиката на Алекс. И го прави много добре.

— Малко — казва мъжът, притеснен.

Трябва да е към метър и осемдесет, широк в раменете, светлокестеняв, с тъмни, почти черни очи. Когато го видя да върви до нея, реши, че е късокрак. Не е особено съразмерен.

— Пуша само с пушачи — добавя джентълменски.

Убедена е, че в този миг би дал мило и драго за една цигара. Намира я за наистина красива и не го крие: „Уверявам ви…“, но в действителност изобщо не я гледа, защото я желае бясно. Това е нещо дълбоко сексуално, животинско и го заслепява напълно. Дори не би могъл да каже как е облечена. Изглежда така, сякаш ако Алекс не си легне с него веднага, ще се прибере у дома и начаса ще избие семейството си с ловна пушка.

— Женен ли сте?

— Не… разведен. Всъщност разделен…

Само по тона му тя си превежда: „Не успявам да се справя и сега ми трият сол на главата“.

— А вие?

— Сама.

Предимството на истината е, че звучи като истина. Той свежда очи, не от притеснение или свенливост, съзерцава гърдите й. Алекс може да облече каквото си иска, всички мигом забелязват, че има красиви, съблазнителни гърди. Тя се усмихва и тръгвайки си, подхвърля:

— Може би някой друг път…

Мъжът се втурва в пролуката — кога, кога, кога? Рови из джобовете си. Минава такси, Алекс вдига ръка. Таксито спира. Тя отваря вратата. Когато се обръща да му каже довиждане, той й подава визитка. Малко е смачкана и изглежда мърляво. Все пак я взема и за да покаже, че не й придава никакво значение, я напъхва разсеяно в джоба си. В огледалото за обратно виждане зърва как изправен насред улицата гледа отдалечаващото се такси.