Пиер Льометр
Алекс (22)

22

Шампини сюр Марн.

Голяма къща от червени тухли недалеч от речния бряг. Едно от последните обаждания на Трарийо, преди да отвлече момичето.

Казва се Сандрин Бонтан.

Когато Луи дойде, тя тъкмо привършваше закуската и тръгваше на работа, наложи се да звънне. Младият полицай взе внимателно апарата от ръцете й, обясни на шефа й, че ще се забави заради „приоритетно разследване“. Той ще изпрати полицай да я придружи, щом това бъде възможно.

За нея нещата се случват наистина прекалено бързо.

Тя е спретната, леко скована, двайсет и пет — двайсет и шест годишна, стресната. Приседнала на крайчеца на едно канапе от ИКЕА, Камий вече вижда лицето й, каквото ще бъде след двайсет-трийсет години, дори му става малко тъжно.

— Този господин… Трарийо. Беше настоятелен по телефона, твърде настоятелен… — обяснява тя. — После дойде. Изплаши ме.

Сега пък полицията я плаши. Най-вече онова дребното, плешивото джудже, явно шефът. Младият колега му се обади по телефона и той пристигна след двайсет минути, много се беше разбързал. Иначе сякаш не я слуша, ходи от стая в стая, изстрелва по някой въпрос откъм кухнята, качва се на първия етаж, слиза и е такъв нервак, все едно души. От самото начало предупреди: „Нямаме време за губене“, а ако нещата не вървят достатъчно бързо, я прекъсва. Дори не знае за какво става дума. Опитва се мислено да се ориентира, но е засипана с въпроси.

— Тя ли е?

Джуджето тиква под носа й някаква рисунка, лице на момиче. Нещо като фоторобот, както се казва в киното и по вестниците. Веднага я разпознава, това е Натали. Ама не каквато я знае. На рисунката е по-красива, отколкото в действителност, по-нагласена и най-вече не така пълна. И по-чиста. И прическата не е тази. Пък и очите, бяха сини, а на черно-бялата рисунка не е ясно какъв цвят са, ала не толкова светли като нейните, и някак сякаш е тя… и в същото време не е тя. Полицаите искат отговор и трябва да бъде „да“ или „не“, не може да е между двата. Така или иначе, в крайна сметка, въпреки съмненията, Сандрин е категорична, тя е.

Натали Гранже.

Двамата полицаи се спогледаха. Джуджето повтори „Гранже…“ с невярващ тон. Младият взе телефона си и отиде да говори в градината. Като влезе отново, само направи отрицателен знак с глава, а джуджето отвърна с жест „знаех си“…

Сандрин каза за лабораторията, в която Натали работеше, на улица „Плане“ в Ньой сюр Марн, в центъра.

Младият веднага тръгна натам. Тя е сигурна, че той звънна, може би половин час по-късно. Джуджето изглеждаше доста скептично и само повтаряше: ясно, ясно, ясно. Този тип направо й лази по нервите. Сякаш знае това, но не му пука. По телефона все пак е разочарован. Докато го няма младия инспектор, той направо я разкъсва с въпроси за Натали.

— Тя през цялото време беше с мръсна коса.

Има неща, които човек не може да каже на един мъж, дори да е полицай, ала Натали наистина била небрежна понякога, домакинствала отгоре-отгоре, масата не била разтребена, без да броим веднъж тампоните, които намерила в банята… пфу! Съжителството не продължило много, но на няколко пъти се счепкали.

— Не съм сигурна, че двете с нея бихме могли да живеем дълго заедно.

Сандрин пуснала обява за съквартирантка, Натали се обадила и дошла да огледа, симпатична й се видяла. Този ден не била размъкната, изглеждала добре. Онова, което й харесало тук, били градината и мансардната стая, сторило й се романтично, а Сандрин не й казала, че в най-голямата лятна жега тази стая се превръща в потилия.

— Не е добре изолирана, нали разбирате…

Джуджето я гледа без определено изражение, все едно лицето му е от порцелан. Или мисли за друго.

Натали платила веднага, в брой.

— Беше в началото на юни, непременно трябваше бързо да намеря съквартирантка, приятелят ми си беше тръгнал…

Дребното ченге е видимо подразнено от личната история на Сандрин — гаджето, което се нанася, голямата любов и хоп, след два месеца се омита без предупреждение. Никога повече не го видяла. Сигурно при раждането си, без да знае, е изтеглила абонамент за внезапни заминавания — първо гаджето, после и Натали. Потвърждава датата 14 юли.

— Всъщност тя не остана дълго, срещна приятеля си скоро след като се настани тук, тъй че…

— Тъй че какво? — пита той сприхаво.

— Ами приискало й се е да заживее с него, нормално е, нали?

— Хм…

Не вярва много-много, сякаш казва: „А, само това ли?“. Този тип нищо не разбира от жени, веднага си личи. Младият полицай се върна от лабораторията, сирената се чу отдалеч. Прави нещата бързо, а изглежда, все едно просто се разхожда. От елегантността е. И дрехите, които носи, Сандрин ги забеляза. Маркови, луксозни. Само с един поглед преценява цената на обувките — колкото две нейни заплати. За нея е неочаквано откритие, че полицаите печелят толкова пари, човек никога не би си го помислил, ако съди по онези, дето ги показват по телевизията.

Двамата обсъдиха нещо шепнешком. Сандрин чу само как младият каза: „Никога не са я виждали…“ и „Да, и той е ходил там…“.

— Не бях тук, когато си е тръгнала, прекарвам лятото при леля в…

Джуджето се нервира. Нещата не вървят както му се иска, но тя не е виновна за това. Той въздъхва и махва с ръка пред себе си, сякаш да изгони муха. Можеше поне да се покаже любезен. Младият му колега се усмихва мило и като че казва: такъв си е, не се впечатлявайте, съберете си мислите. После й показва една друга снимка.

— Да, този е Паскал, гаджето на Натали.

Тук вече няма грешка. И за снимката от селския празник, колкото и да е размазана, никакво съмнение. Когато бащата на Паскал дошъл миналия месец, и той търсел Натали, не само сина си, и й показал същата снимка. Сандрин му дала адреса на мястото, където Натали работела по онова време. Оттогава не е имала никакви вести.

Щом погледне снимката, човек разбира всичко.

Паскал не е особено отракан. Нито хубав. А пък е облечен… това трябва да се види, да се чуди човек откъде ли ги купува тия неща. Колкото и дебела да била Натали, лицето й било хубавко и се усещало, че ако би пожелала… Докато той имаше вид… как да се изразя…

— Леко малоумен, за да бъдем точни.

Иска да каже — не особено умен. Обожавал своята Натали. Тя го довела два-три пъти тук, ала не оставал през нощта. Сандрин дори се запитала дали спят заедно. Когато идвал, забелязвала, че е възбуден като пръч и пускал лиги, гледайки своята Натали. Въртял очи и чакал разрешение, за да й скочи.

— Само веднъж остана. Помня, беше през юли, тъкмо преди да замина при леля ми.

Но Сандрин не чула боричкане.

— А пък спях точно отдолу.

Прехапва устни, понеже това означава, че е подслушвала. Изчервява се, млъква и те разбират. Нищо не е чула, а много би желала. Натали и нейният Паскал сигурно са го направили, ама не знам как… Вероятно прави. Или пък нищо не са правили, защото тя не е искала. Всъщност Сандрин разбира много добре, тоя Паскал…

— Ако зависеше от мен… — подхваща, присвила устни.

Дребното ченге сглобява цялата история на глас; не е висок, но не е и глупав, същински живак е. Натали и Паскал си тръгнали, като оставили наема за два месеца на кухненската маса. Плюс нейните неща, които тя не взела със себе си.

— Неща ли, какви неща? — пита той на мига.

Внезапно става доста припрян. Сандрин нищо не е задържала. Натали била по-едра, носела дрехи с два номера по-големи, пък и такива смотани… А, да, увеличителното огледало в банята, ала това не го казва на полицаите, то е за черните точки, за космите по носа и не е тяхна работа. Все пак изрежда останалите неща — електрическата кафеварка, чайника с форма на крава, резервоара, книгите на Маргьорит Дюрас, като че само това четяла, имала почти всичките й произведения.

Младият вметва:

— Натали Гранже… Име на героиня на Дюрас, мисля.

— Така ли? — възкликва другият. — От коя книга?

Младият отвръща притеснено:

— От филм със заглавие… „Натали Гранже“^[1].

Джуджето се плесва по челото, сякаш да каже: „Колко съм тъп!“, но по мнението на Сандрин преиграва.

— За дъждовната вода — уточнява тя.

Понеже пигмеят се е върнал на резервоара. Сандрин отдавна си мислела за такъв, увличала се по екологията, и всичкият този дъжд от покрива на къщата, който е няколко десетки квадратни метра, жалко, жалко, говорила за това с агенцията, със собственика, нямало начин да ги убеди, обаче явно и екологията изнервя дребното ченге, да се чудиш какво ли пък го интересува.

— Купила го е точно преди да си тръгне, открих го, като се върнах, беше оставила бележка, извиняваше се за внезапното заминаване, а резервоарът бил един вид компенсация или, ако предпочитате, изненада.

На дребосъка номерът с изненадата му харесва.

Ето го застанал при прозореца, гледащ към градината, дръпва пердето. Вярно, че големият резервоар от зелена пластмаса не е особено красив на онзи ъгъл на къщата, където се събират цинковите водосточни тръби. Личи си, че е несръчно наместен. Ала не това гледа ченгето. Нито слуша какво му говори тя, защото е на средата на едно изречение, когато той съобщава по телефона:

— Жан? Мисля, че открих сина на Трарийо.

 

 

Беше минал час, наложи се Сандрин пак да се обади на шефа си и отново младият полицай му обясни ситуацията. Този път не каза нищо за приоритетно разследване, а: „Вземаме проби“. Доста двусмислено, понеже самата Сандрин работи в лаборатория. Като Натали. И двете бяха биоложки, но Натали изобщо не желаеше да говори за своята работа. Заявяваше: „Щом изляза, забравям!“.

А двайсет минути по-късно сякаш бе обявена бойна тревога. Блокираха улицата, криминалистите влязоха с гащеризони като на космонавти, донесоха цялото си оборудване — куфарчета, прожектори, брезенти, — изпотъпкаха цветята, измериха резервоара и го изпразниха с невъобразими предпазни мерки. Не искаха водата да се излее по земята.

— Знам какво ще открият — каза дребосъкът, — убеден съм. Мога да ида да подремна.

Попита Сандрин къде е стаята, която е обитавала Натали. Полегна облечен, дори не си махна обувките, напълно е сигурна.

— Младият остана с тях в градината.

Наистина си го бива момчето и наистина дрехите, обувките му… А и обноските му! Сандрин се помъчи да завърже личен разговор, къщата е твърде голяма за само момиче, такива работи, ала не се получи.

Убедена е, че това ченге е хомосексуалист.

Криминалистите изпразниха резервоара, преместиха го, започнаха да копаят, не много дълбоко, и в миг се натъкнаха на тяло. Завито в найлоново платнище, каквито продават в магазините за домашни майстори.

Беше голям удар за Сандрин, полицаите я избутаха: не стойте тук, госпожице, тя се прибра в къщата и застана да гледа през прозореца, това поне никой не би могъл да й забрани, все пак си бе у дома.

Онова, което я разтърси, беше, когато неколцина вдигнаха платнището, за да го сложат настрани: Сандрин моментално изпита увереност, че това е Паскал.

Позна гуменките му.

Като разгънаха краищата на платнището, няколко души се наведоха над него, започнаха да се викат един друг и да си показват нещо, което не можеше да види. Отвори прозореца, за да чува.

Един от тях рече:

— Не, това няма как да нанесе такива поражения.

Тъкмо в този момент джуджето слезе от стаята.

Отиде в градината с подрипваща походка и веднага се заинтересува какво се случва.

Поклати глава, стъписан от онова, което съзря. И каза:

— Съгласен съм с Бришо, не виждам какво друго може да го причини освен киселина.