Пиер Льометр
Алекс (21)

21

Най-настървен е не черно рижавият, а един едър сив плъх. Той обича кръвта. Бие се с другите, за да бъде пръв. Брутален е, необуздан.

От часове вече Алекс води битка всеки миг. Наложи се да убие два. За да ги вбеси, да ги възбуди. Да ги накара да я зачитат.

Първия го прободе с голямата треска, единственото й оръжие, и го държа под босия си крак, натискайки го с цялата останала й сила, докато пукне, той се мяташе като обречен, квичеше като прасе, което колят, и се опитваше да хапе. Алекс пищеше по-силно от него, цялата колония беше сякаш наелектризирана, плъхът бе обхванат от неистови гърчове и се блъскаше подобно огромна риба, стават много силни, когато ще мрат, гадините мръсни. Последните му мигове бяха мъчителни, спря да мърда, пикаеше кръв и стенеше, хъркаше с изхвръкнали очи и туптящи бърни, надиплени над все така готови да хапят зъби. След което го изхвърли над ръба. Това беше обявяване на война и всички го разбраха.

Втория плъх го изчака да дойде съвсем близо, той душеше кръвта, мустаците му трептяха с невероятна скорост, беше силно възбуден, но в същото време се вардеше. Алекс го остави да приближи, даже го извика: ела, ела по-близо, лайнар такъв, ела при мама… И когато беше на една ръка разстояние и можеше да го притисне до дъската, му заби треската във врата, плъхът се изви на обратно от удара, сякаш се опитваше да направи опасен скок, тя веднага го изхвърли през дъските и той се размаза долу и пищя повече от час, с клечката, стърчаща от тялото му.

Алекс вече няма оръжие, ала те не знаят това и се боят от нея.

И ги храни.

Смесила е кръвта, която тече от ръката й, с оставащата й вода, за да я разреди, промушила е ръка над себе си и е напоила въжето, което държи клетката. И понеже водата свърши, напоява въжето с чиста кръв. Разбира се, на плъховете така им харесва повече. И щом спре да кърви, се убожда на друго място с друга треска, по-малка, с нея не може да довърши останалите, особено пък едрите, но е достатъчна да пробие някоя вена на прасеца или на ръката, за да прокърви, и единствено това има значение. Понякога болката е такава… Не знае дали си въобразява, или наистина губи много кръв, ала сякаш я заслепява светлина. Естествено, умората също я зашеметява.

Щом потече кръв, тя провира ръка през дъските на капака и отново хваща въжето. Цялото е просмукано.

Наоколо едрите плъхове дебнат и не знаят дали да се нахвърлят върху нея, или… Тогава Алекс дърпа ръката си и те се избиват да поглъщат прясна кръв и да гризат въжето, за да я докопат, обожават я.

Но сега, когато са добили вкус към кръвта, когато тя им е дала да вкусят от нейната, вече нищо не е в състояние да ги спре.

Кръвта ги влудява.