Пиер Льометр
Алекс (16)

16

Седем сутринта.

Дивизионният дръпва Камий настрани:

— Този път няма да се изсилваш, ясно?

Камий не обещава нищо.

— Многообещаващо… — заключава Льо Ген.

И наистина. При появата на съдия-следователя Видар Камий не успява да се въздържи, отваря вратата, посочва закачените на стената снимки на момичето и заявява:

— Господин съдия, вие, който толкова обичате жертвите, сега ще ви се напълни душата. Тази е действително страхотна.

Снимките са увеличени и увесени сякаш от воайор садист. Снимки, от които наистина ти призлява. Тук — почти налудничавият поглед на младата жена, спиращ в хоризонталната линия, образувана от две раздалечени дъски, там цялото й тяло, свито на кълбо, сковано, като че прекършено, с приведена и притисната от капака глава, тук пък ръцете й в едър план, а ноктите кървят, явно от много драскане по дървото. След това отново ръцете, бутилката вода, с която разполага, е твърде обемиста, за да мине между дъските, представяме си как пленницата пие от длан с настървението на корабокрушенец, несъмнено е постоянно в тази клетка, защото там върши всичките си нужди, цялата е омазана. И е мръсна, изпонатъртена, вижда се, че е била удряна, бита, вероятно и изнасилена. Картината е още по-страховита, понеже тя е още жива. Човек не смее да си помисли какво я чака.

Но въпреки предизвикателното държание на Камий съдия-следователят Видар остава спокоен пред това зрелище и оглежда снимките една по една.

Всички мълчат. „Всички“ значи Арман, Луи и шестимата следователи, които е довел Льо Ген. Да отделиш хора така, на юруш, не е дребна работа.

Съдия-следователят крачи покрай снимките със сериозно изражение.

Сякаш държавен секретар открива изложба.

Младо копеле с идеи на мръсно копеле, мисли си Камий, ама пък не е страхливец, защото се обръща към него.

— Комисар Верховен, вие оспорвате моето решение да претърсим дома на Трарийо, а аз оспорвам начина, по който вие водите това разследване от самото начало. — И докато Камий отваря уста, онзи продължава, като вдига високо ръка с дланта напред: — Имаме разногласия, предлагам обаче да отложим тяхното решаване за по-късно. Струва ми се, че най-спешното, каквото и да си мислите вие, е да намерим бързо… тази жертва.

Мръсно копеле, но безспорно ловко. Льо Ген изчаква две-три секунди да изтекат в тишина, след това покашля. Ала съдия-следователят обсебва отново думата и се обръща към екипа:

— Ще ми позволите, господин дивизионен комисар, да поздравя вашите хора, че откриха Трарийо толкова скоро при толкова оскъдна информация. Забележително!

Е, тук се поувлече.

— В избирателна кампания ли сте? — пита Камий. — Или при вас това е фабрична марка?

Льо Ген отново покашля. Пак мълчание. Луи пощипва със зъби устните си с наслада, Арман се усмихва на обувките си, останалите се питат в какво ли са попаднали.

— Комисар Верховен — отвръща съдия-следователят, — познавам служебното ви досие. Познавам и личната ви история, тясно свързана с вашата професия.

Усмивките на Луи и Арман застиват. Умовете на Камий и Льо Ген влизат в режим на най-висока степен на тревога.

Съдията приближава, но не прекалено, за да не изглежда, че предизвиква комисаря.

— Ако имате чувството, че това разследване… как да кажа… твърде силно отеква в личния ви живот, ще бъда първият, който ще разбере. — Предупреждението е ясно, а заплахата едва прикрита. — Сигурен съм, че дивизионен комисар Льо Ген ще може да посочи някой по-малко съпричастен. Но-но-но… — този път широко разтваря длани, сякаш иска да задържи облаците, — но оставям това на вас, комисар Верховен. С цялото си доверие.

За Камий вече няма никакво съмнение, този е дрисльо.

Хиляди пъти в живота си той е имал възможност да разбере какво усещат случайните убийци, онези, които са убили без предумисъл, в пристъп на заслепяващ гняв, арестувал е десетки. Мъже, удушили жените си, жени, наръгали мъжете си, синове, блъснали бащите си през прозореца, приятели, застреляли своите приятели, хора, премазали сина на съседи, и сега търси в паметта си случай на комисар от полицията, извадил служебното оръжие, за да гръмне съдия-следовател в челото. Вместо това си премълчава. Само поклаща глава. Коства му огромни усилия да не каже нищо заради гнусния начин, по който магистратът се позова на Ирен, ала именно поради това се насилва да не реагира — понеже една жена е отвлечена и той се е заклел, че ще я открие жива. Съдията го знае, съдията разбира и очевидно извлича предимство от мълчанието му.

— Така… — казва той с подчертано задоволство. — Сега, когато егото отстъпи пред чувството за дълг, мисля, че можете да продължите работата си.

Камий ще го убие този. Без колебание. Ще му трябва известно време, но ще го умъртви със собствените си ръце.

Съдията се обръща към Льо Ген и внимателно подготвя своето оттегляне:

— Естествено, господин дивизионен комисар — изрича с изкусно премерен глас, — ще ме държите плътно в течение.

 

 

— Има две неотложни задачи — обяснява Камий на своя екип, — най-напред да направим портрет на Трарийо, да разберем какъв живот е водил. Някъде в житейския му път ще открием следа от това момиче и вероятно нейната самоличност. Защото първият ни проблем е този — все още нищо не знаем за нея, нито коя е, нито пък защо я е отвлякъл. Което води до втора точка — единствената нишка, която можем да дръпнем, са контактите на Трарийо от телефона му и в компютъра на сина му, който е ползвал и той. Ясно е, че това са стари неща, минали са седмици, ако вярваме на историята на разговорите, но то е всичко, с което разполагаме.

Малко е. И е обезпокоително. Никой не би могъл да каже какви намерения е имал Трарийо по отношение на увесеното в клетката момиче, ала сега, когато е мъртъв, е сигурно, че не й остава много живот. Никой не изрича на глас опасностите, а те са дехидратация и глад, и всеки знае, че това е мъчителна, безконечна агония. Без да броим плъховете. Пръв взема думата Марсан. Това е човекът, който ще служи за връзка между екипа на Верховен и криминалистите, които работят по случая.

— Дори да я открием жива — подхваща той, — обезводняването може да предизвика необратими неврологични поражения. Съществува риск да я намерим в състояние на будна кома, превърнала се, образно казано, в зеленчук.

Не си прави труда да увърта. Прав е, мисли си Камий. Аз не смея, защото ме е страх, а не със страх ще избавя момичето. След това тръсва глава.

— Камионетката? — пита той.

— Претърсихме я основно снощи — отвръща Марсан, гледайки в записките си. — Открихме косми и кръв, тъй че имаме ДНК на жертвата, но понеже няма досие, все още не знаем коя е.

— Фоторобот?

Трарийо носеше във вътрешния джоб снимка на сина си от някакво селско празненство. С него е едно момиче, което той държи за врата, ала снимката е цялата в кръв, пък и е снимано доста отдалеч. Момичето е пълничко, не е сигурно, че е същото. Снимките от телефона са по-надеждни.

— Би трябвало да се получи удовлетворителен резултат — казва Марсан. — Телефонът е от най-евтините, но има добри снимки на лицето под различен ъгъл, а то е почти всичко, което ни е нужно. Следобед ще сме готови.

Проучването на мястото ще бъде от значение. Тъй като снимките са в близък план, се вижда твърде малко от помещението, където е затворено момичето. Криминалистите са ги сканирали, направили са измервания, анализи, предположения, издирвания…

— Предназначението на сградата остава неизвестно — продължава Марсан. — На базата на часа, в който е снимано, и качеството на светлината сме сигурни, че е обърната на североизток. Това е често срещано. Снимките не съдържат никаква перспектива, никаква дълбочина, следователно е невъзможно да се определят размерите на помещението. Светлината идва отгоре и допускаме, че височината на таваните е най-малко четири метра. Може би и повече, не знаем. Подът е бетонен, навярно има течове. Всички снимки са правени на естествена светлина, вероятно липсва електрическо захранване. Колкото до инструментите, използвани от похитителя, предвид малкото, което можем да видим, няма нищо за отбелязване. Клетката е от най-обикновено необработено дърво, монтирана е само с винтове, иноксовата халка, на която се държи, е стандартна, както и въжето, класически коноп. Плъховете априори не са развъдни животни. Тъй че сме склонни да мислим, че сградата е празна и изоставена.

— Датата и часът на снимките доказват, че Трарийо е ходел поне по два пъти дневно — вметва Камий. — Следователно периметърът се ограничава до парижките предградия.

Колегите му кимат с глава и одобряват, Камий вижда, че онова, което казва, вече е било ясно на всички. Бегло си се представя у дома с Дудуш, няма желание да е тук, защо не се съгласи да предаде щафетата, когато Морел се върна? Затваря очи. Трябва да се вземе в ръце.

Луи предлага да възложат на Арман сбито описание на мястото въз основа на наличните данни и да се разпространи в целия парижки регион, като се наблегне на неотложността на случая. Камий заявява, че е съгласен, да, разбира се. Никой не си прави илюзии. Сведенията са толкова оскъдни, че може да се отнасят за всеки три от пет сгради, още повече че в района на Париж според информацията, събрана от Арман от префектурите, има шейсет и четири зони, определяни като „изоставени промишлени обекти“, без да броим няколкостотинте запустели постройки.

— Нищо ли няма в пресата? — пита Камий, гледайки Льо Ген.

— Шегуваш ли се?

Луи е тръгнал по коридора към изхода, но се връща. Притеснен.

— И все пак… — казва на Камий. — Доста сложно начинание е да се конструира „девойче“, не смятате ли? Дали пък не е и твърде интелигентно за такъв като Трарийо?

— Не, Луи, ти си твърде интелигентен за Трарийо! Изобщо не е конструирал „девойче“, това си е твое тълкуване, историческа препратка, която показва, че си ерудиран, а той просто е сглобил клетка. И тя е твърде малка.

Льо Ген се е разположил в началническия стол. Слуша Камий със затворени очи, сякаш спи. Това е неговият начин да се съсредоточава.

— Жан-Пиер Трарийо — подхваща Камий, — роден на 11 октомври 1953 г., преди петдесет и три години. Професионално свидетелство за монтьор, двайсет и седем години в самолетостроенето (започнал в „Сюд Авиасион“ през 1970-а). Съкратен през 1997-а, две години на борсата, след това намира работа в болницата „Рьоне Понтибио“, две години по-късно отново безработен, пак съкратен, пак безработен, но ето че през 2002-ра е назначен за пазач на изоставения обект. Напуска апартамента си и се премества да живее там.

— Сприхав ли е?

— Брутален. В служебното му досие фигурират сбивания, такива неща, барутлия. Или поне жена му вероятно мисли така. Розлин. Оженил се е за нея през 1970-а. Имат един син, Паскал, роден същата година. И тук става интересно, ще се върна по-късно.

— Не, давай веднага.

— Синът, изчезнал. През юли миналата година.

— Разказвай.

— Чакам допълнителна информация, но в общи линии Паскал се провалил във всичко — в училище, в колежа, в техническия лицей, в чиракуването, в работата. Откъм провали е пълен отличник. Бил е общ работник, хамалин, все от този род. Нестабилен. Бащата успява да го уреди в болницата, където работи (говорим за 2000 година), и са си другари по бачкане. Работническа солидарност, стават си и другари по изхвърчане и са уволнени заедно на следващата година. Щом бащата получава мястото на пазач през 2002-ра, синът идва да живее при него. Да уточня отново, наш Паскал е вече на трийсет и шест! Видяхме стаята му в жилището на баща му. Конзола за видеоигри, постери с футболисти по стените, порнографски сайтове. Ако изключим десетките бирени кутии под леглото, стаята е съвсем юношеска. В такива случаи в романите, когато авторът се бои, че не ще бъде добре разбран, към „юноша“ добавя „бавноразвиващ се“. И бум-тряс, през юли 2006-а бащата обявява сина си за изчезнал.

— Разследване?

— И така може да се каже. Бащата се тревожи. Колкото до полицията, предвид обстоятелствата, по-скоро тупа топката. Синът е избягал с някакво момиче, вземайки дрехите, личните си вещи и съдържанието на бащината банкова сметка, шестстотин двайсет и три евро, ясна ти е картинката… Тъй че препращат бащата към префектурата. Претърсват района, нищо. През март разширяват издирването до общодържавно. Отново нищо. Трарийо крещи като ненормален и иска резултати. И в началото на август, година след изчезването на сина, му издават „удостоверение за безрезултатно издирване“. И досега го няма. Предполагам, че щом научи за смъртта на баща си, ще се появи.

— А майката?

— Трарийо се развежда през 1984-та. Всъщност жена му се развежда: домашно насилие, бруталност, алкохолизъм. Синът остава с баща си. Тези двамата май добре са се разбирали. Или поне докато Паскал не решава да си вдигне чукалата. Майката е повторно омъжена и живее в Орлеан. Госпожа… — рови в бележника, не открива, — както и да е, няма значение, така или иначе, наредих да я търсят и скоро ще я доведат.

— Още нещо?

— Да, мобилният на Трарийо е в бизнес група. Работодателят му държи да може да се свързва с него, дори да е на другия край на обекта. Анализът показва, че почти не си служи с телефона, разговорите са предимно с работодателя или за „служебни нужди“, както се казва. И ненадейно се втурва да звъни. Не много, но е нещо ново. Появяват се десетина-дванайсет номера, хора, на които се обажда по веднъж, два, три пъти…

— И после?

— Ами тази внезапна вълна от повиквания започва две седмици след издаването на „удостоверението за безрезултатно издирване“, касаещо сина му, и секва три седмици преди отвличането на момичето.

Льо Ген смръщва вежди. Камий предлага своя извод:

— Трарийо смята, че полицията не върши нищо, и прави собствено разследване.

— Допускаш, че нашето момиче, онова от клетката, е същото, с което синът се е омел?

— Така мисля, да.

— Ти каза, че на снимката е някаква дебелана. А тази не е дебелана.

— Дебелана, дебелана… Може да е загубила някой и друг килограм, знам ли. Във всеки случай мисля, че е тя. Да ти кажа къде е Паскал, е, това не мога…