Пиер Льометр
Алекс (11)

11

Алекс не яде почти нищо и е ужасно отслабнала, но най-вече умът й е зле. Клетката притиска тялото и изпраща ума ви в стратосферата. Един час в тази поза и човек започва да плаче. Един ден — и започва да мисли, че умира. Два дни и започва да превърта. Три дни и напълно полудява. А тя не знае откога е затворена и увесена. От дни. От много дни.

Дори не осъзнава как от корема й непрестанно се надигат вопли на страдание. Стене. Вече не може да плаче, блъска си главата в дъската, надясно, един път, още веднъж и пак, и пак, и пак, удря я, блъска я отново и отново, стонът й се превръща в писък, челото й е цялото в кръв, главата й кънти в умопомрачение и тя иска да умре колкото може по-бързо, защото животът е станал нетърпим.

Не стене единствено в присъствието на мъжа.

Когато е тук, Алекс говори, говори, задава въпроси, не за да й отвърне (той никога не продумва), а защото, щом си тръгне, се чувства страшно сама. Разбира какво усещат заложниците. Би го умолявала да остане, толкова се страхува да стои сама, да умре сама. Той е неин палач, ала тя сякаш не може да умре, докато е при нея.

Всъщност вярно е обратното.

Наранява се сама.

По собствено желание.

Опитва се да се умъртви, защото няма да дойде помощ отникъде. Не е в състояние повече да контролира това прекършено, вкочанено тяло, напикава се, разтърсват я спазми, вцепенена е от глава до пети. И тогава от отчаяние търка крака си в ръба на грапавата дъска, отначало става като изгорено, но Алекс продължава, продължава, продължава, понеже ненавижда тялото, в което страда, иска да го убие, търка крака си, натиска с всичка сила и изгореното скоро се превръща в рана. Очите й са втренчени във въображаема точка. Треска е влязла в прасеца, а тя отново и отново търка и очаква раната да прокърви, надява се, копнее да се обезкърви, да умре.

Светът я е изоставил. Никой няма да й дойде на помощ.

Колко ли време ще й трябва, за да умре? И колко още, за да открият тялото й? Дали той ще го унищожи, или ще го погребе? Къде? Сънува кошмари, вижда тялото си завито в някакво платнище, нощ, гора, ръце, които го хвърлят в трап, зловещ, отчайващ звук, вижда себе си мъртва. Вече е като мъртва.

Преди цяла вечност, когато все още можеше да разбере кой ден е, Алекс се замисли за брат си. За това, че ще й бъде полезно да мисли за него. Той я презира и тя е наясно. Седем години по-голям от нея, и то за цял живот. Всичко знае по-добре от нея, може всичко да си позволи. Винаги е бил по-силен от нея, от самото начало. Постоянно й чете конско. Последния път, когато го видя, тъкмо вадеше тубичка с приспивателно, а той й я грабна с думите:

— Тая пък дивотия сега каква е?

Все си дава вид, че й е баща, опекун, че има власт над живота й, все я назидава. И така е от самото начало.

— Кажи де? Какви са тия дивотии?

Очите му за малко да изскочат. Пълен холерик, ужас. Този ден, за да го успокои, бавно прокара длан през косите му, ала пръстенът й се закачи в един кичур, тя дръпна ръката си твърде бързо, той извика и я зашлеви ей тъй, пред всички.

Лесно кипва.

За него изчезването на Алекс… Несъмнено е доволен, че най-сетне е на спокойствие.

Ще изчака две-три седмици, преди да започне да си задава въпроси.

Помисли и за майка си. Не си говорят често, може цял месец да не се чуят по телефона. Пък и майка й няма да се обади първа.

Колкото до баща й… Сигурно тъкмо в такива моменти е хубаво да имаш баща. Да си въобразяваш, че ще дойде да те спаси, да вярваш в него, да храниш надежда, вероятно е много успокоително, а също и отчайващо, Алекс изобщо не знае какво е усещането да имаш баща. Никога не се е питала.

Ала тези мисли й идваха в началото на нейното пленничество, днес не би могла да формулира и една ясна мисъл, умът й вече е неспособен на това, той успява само да регистрира страданието, което тялото й причинява. Преди Алекс си бе помислила и за работата си. Когато мъжът я отвлече, тъкмо бе приключила със заместването. Искаше да продължи онова, дето бе започнала — у дома, изобщо в живота си. Има малко скътани пари, може с лекота да изкара два-три месеца, нуждите й са скромни, затова и не помоли за ново назначение. Никой няма да я търси. Понякога, когато работи, се случва някой от колегите да се обади, но сега няма колеги.

Няма и съпруг, нито годеник, нито любим. На такъв хал е. Никого си няма.

Може би някой ще се разтревожи месеци след като тя умре тук, изтощена и луда. Ако мозъкът й функционираше все още, Алекс нямаше да знае какъв въпрос да си зададе: Колко дни има преди смъртта? Как ще страда в момента на смъртта? Как ли точно гние един труп между небето и земята?

Засега той чака смъртта ми, нали така каза: „Ще гледам как ще пукнеш“. И тъкмо това се случва. Пронизителното „защо“ внезапно се пукна като мехур и Алекс отвори широко очи. Тази мисъл отдавна й се въртеше в главата несъзнателно, неволно, и ето, семето покълна, без тя да си даде сметка, като мръсен, вироглав бурен. Получи се прищракване, съвсем незнайно как, в ума й е такава каша. Сякаш електрическа искра.

Няма значение, сега е наясно.

Това е бащата на Паскал Трарийо.

Двамата мъже не си приличат, никак даже, човек дори би казал, че не се познават, до такава степен са различни. Е, може би носът, трябваше да се сети по-рано. Той е, несъмнено, и това е твърде лоша вест за нея, понеже вече е убедена, че казва истината, довел я е тук, за да я умъртви.

Иска я мъртва.

Досега бе отказвала да повярва. Увереността се надига в съзнанието й непокътната, като в първите мигове, и залоства всички врати, издухва и сетните прашинки надежда.

— А, ясно…

Цяла потънала в страха си, не го бе чула кога е дошъл. Извива врат, за да го види, но преди да успее, клетката започва леко да се полюлява, после да се върти около оста си.

Скоро той влиза в нейното полезрение. Стои до стената и смъква клетката. След това завързва въжето и приближава. Алекс смръщва вежди, защото не се държи както обикновено. Не гледа нея, а сякаш през нея, и върви много бавно, като че се бои да не настъпи мина. Сега, наблюдавайки го по-отблизо, да, наистина, има прилика със сина, с това тъпо лице.

Спрял е на два метра от клетката и не мърда.

Вижда го как вади мобилния и усеща поредица от търкания над себе си. Опитва да се обърне, ала няма как, вече е пробвала хиляди пъти, напълно невъзможно е.

На Алекс наистина й е зле.

Мъжът държи телефона с изпъната ръка и се усмихва, тя познава тази гримаса, която не предвещава нищо добро. Отново чува над главата си търкането, а после щракването на фотоапарата. Той поклаща глава и дава своето съгласие за незнайно какво, след това се връща в ъгъла на помещението и вдига клетката.

В този миг погледът на Алекс е привлечен от кошницата, пълна с гранули, точно до нея. Тя се полюлява някак странно и потрепва, почти като жива.

Внезапно Алекс разбира. Това не са гранули за куче или котка, както си е мислела. Проумява го, когато съзира огромен плъх да се показва над ръба на кошницата. В полезрението й, върху капака на клетката, два други тъмни силуета преминават бързешком с онзи звук, който вече бе доловила. Двата силуета спират и провират глави между дъските, точно над нея. Два плъха, още по-големи, с черни, блестящи очи.

Алекс не може да се сдържи и така пищи, че ще й се спукат дробовете.

Защото мъжът оставя гранулите именно по тази причина. Не за да я храни. А за да ги примами.

Няма да я убие той.

А плъховете.