Пиер Льометр
Алекс (10)

10

Четири дни. Четири дни разследването тъпче на едно място. Анализите не дават резултат, свидетелските показания са безплодни. Тук видели бяла камионетка, там пък била синя. После решили, че една жена, съседка, е изчезнала, звънят й, а тя на работа.

Друга, за която вече тече разследване, се връща от гости при сестра си, мъжът й обаче не знаел, че има сестра, пълен бардак…

Прокурорът определи един съдия-следовател, припрян младок от поколението, което иска нещата да се случват бързо. Пресата пък едва спомена за отвличането, то бе отбелязано и веднага затрупано от пороя злободневни новини. Равносметката — похитителят още не е разкрит и жертвата е все така неизвестна.

Всички обявени за изчезнали са проверени и нито една не може да е жената от улица „Фалгиер“. Луи разшири издирванията, върна се доста назад във времето, прехвърли изчезналите през предните дни, през предните седмици и месеци, ала напразно. Нищо, което да прилича на младо и смятано за хубавко момиче, чийто предполагаем маршрут да минава през улица „Фалгиер“ в петнайсети район на Париж.

— Е, никой ли не го познава това момиче? Никой ли не се тревожи, че не го е виждал цели четири дни?

Наближава двайсет и два часът.

Седнали са на една пейка и гледат канала. Приличат на шишче от ченгета. Камий остави в кабинета новия стажант и заведе Луи и Арман на вечеря. По отношение на ресторантите няма нито въображение, нито памет, тъй че винаги му коства мъчително усилие да се сети за някое прилично място. Да пита Арман, е тъпо, той не е бил на ресторант от последния път, когато някой го е поканил, и заведението сигурно е отдавна закрито. Колкото до Луи, онова, което би могъл да му предложи, не му е по джоба. Вечер ходи в „Тайеван“ или „Льодоайен“^[1]. И Камий отсича — „Ла Марин“ на Ке дьо Валми, близо до неговия жилищен блок.

Вероятно имаха много неща да си кажат. Когато работеха заедно и приключваха късно, не беше рядкост първо да вечерят, преди да се приберат. По правило винаги плащаше Камий. Ако оставеше Луи да оправи сметката, щеше да бъде проява на лош вкус спрямо останалите и щеше да им напомни, че въпреки чиновническата му заплата за него парите не са проблем. Колкото до Арман, никой дори не би се замислил — предложите ли му да вечеряте заедно, значи го каните. Малвал пък беше все безпаричен и знаем докъде я докара.

Тази вечер Камий с удоволствие плати, нищо не казва, но е щастлив, че е със своите момчета. Неочаквано е. Допреди три дни дори не си го бе представял.

— Не разбирам… — подхваща той.

Вечерята е останала зад тях, пресекли са улицата, вървят покрай канала и гледат вързаните корабчета.

— Никой от службата й… Нито съпруг, нито годеник, нито гадже, нито приятелка, никой… И семейство ли няма? В такъв град и в тези времена никой да не я потърси…

Разговорът прилича на всички онези, които вече са водили, прекъсван от дълги мълчания. Всеки със своето мълчание, замислено, вглъбено, съсредоточено.

— Ти всеки ден ли се обаждаше на баща си? — пита Арман.

Разбира се, че не, дори не и на три дни, баща му би могъл внезапно да почине у дома и да си остане така цяла седмица, преди да… Имаше приятелка, с която се виждаше често, та тя го откри мъртъв и му звънна. Камий се запозна с нея два дни преди погребението, баща му я беше споменал бегло като случайна позната. Ала се наложи да направи три курса с колата, за да пренесе в дома й нещата, дето беше оставила при него.

Дребна жена, свежа като ябълка, розовееща, с бръчки, които човек за малко да нарече младежки. Миришеше на лавандула. За Камий фактът, че тази жена бе заела мястото на майка му в леглото на баща му, бе буквално невъобразим. Две жени, нямащи нищо общо. Това беше друг свят, друга планета и той даже се запита каква ли връзка може да е имало между родителите му, май никаква. Мод, художничката, се бе омъжила за аптекар, да й се чудиш.

Хиляди пъти си беше задавал въпроса. Дребната ябълка с красивите бръчки стоеше далеч по-естествено в този декор. Откъдето и да го погледне човек, това, че родителите ни са били заедно, често си остава загадка. Впрочем няколко седмици по-късно Камий си даде сметка, че дребната ябълка за броени месеци е изсмукала голяма част от спестяванията на аптекаря. Стана му забавно. Изгуби я от поглед, жалко, сигурно бе ярка личност.

— Моят баща — продължава Арман — беше в дом, различно е. Но човек, който живее сам, да умре и хората да се усетят веднага, за това си трябва късмет.

Тази мисъл стъписва Камий. В паметта му изплува нещо. Разказва го. За някой си на име Жорж. По стечение на обстоятелствата никой не се зачудил, че не е чувал нищо за него цели пет години. Изчезнал по административен път, без никой да си зададе какъвто и да било въпрос — водата му спряна, токът спрян. От 1996-а портиерката мислела, че е в болница, а той се върнал, без никой да забележи. Открили трупа в дома му през 2001-ва.

— Прочетох го в…

Заглавието му убягва.

— Едгар Морен^[2], „Мисълта“… нещо такова.

— „За цивилизационна политика“ — вметва лаконично Луи.

И отмята перчема с лявата ръка. Да се превежда: съжалявам…

Камий се усмихва.

— Хубаво е, че пак сме заедно, а? — казва.

— Сещам се за Алис — подхвърля Арман.

Естествено. Алис Хеджес, момиче от Арканзас, открито мъртво в самосвал на брега на Уркския канал, чиято самоличност остава неизяснена в продължение на три години. Оказва се, че да изчезнеш безследно не е чак толкова рядко срещано явление, колкото смятаме. И навежда на разни мисли. Стоите пред зелената вода на канала Сен Мартен, знаете, че след няколко дни разследването ще бъде прекратено, казвате си, че изчезването на неизвестното момиче никого с нищо не е трогнало. А животът й: само няколко кръга във водата.

Никой не мисли за факта, че Камий е част от това разследване, което изобщо не е желал. Завчера Льо Ген го извика, за да му съобщи, че Морел се е върнал.

— Не ме занимавай с твоя Морел — отвърна Камий.

Щом го каза, си даде сметка как от самото начало е съзнавал, че да приеме временно подобно разследване е значело да го доведе до края. Не знае дали трябва да бъде признателен на Льо Ген, че го хвърли в тази история.

В очите на висшата йерархия случаят всъщност вече не е с приоритет. Анонимен похитител отвлича неизвестна жена и като се изключат показанията на един свидетел, разпитван безброй пъти, нищо не „доказва“ престъплението. Има следи от повръщано в канавката, стърженето на гумите на камионетката, което мнозина са чули, един живеещ наблизо, който паркирал и забелязал колата, докато се качвала напряко на тротоара, ала всичко това не струва колкото едно хубавичко, напълно мъртво тяло, колкото един хубавичък, напълно реален труп. Ето защо Камий се сблъска с куп спънки в стремежа си да задържи Луи и Арман, та да продължат издирването, но всъщност Льо Ген, а и всички останали, е доволен да види как екипът „Верховен“ отново се събира. Няма да изкара дълго, вероятно ден или два, засега си затварят очите. За Льо Ген това, макар вече да не е разследване, си остава инвестиция.

Тримата мъже повървяха след вечеря, после намериха тази пейка, откъдето да наблюдават разхождащите се по кея, предимно влюбени и хора с кучета. Като в провинцията.

Какъв причудлив екип, казва си Камий. От една страна, едно много богато момче. От друга, един неизлечим пинтия. „Дали пък и аз нямам някакъв проблем с парите?“ Впрочем забавно е да си го помисли. Преди няколко дни получи документация със сведения за търг с творби на майка му, а не успява да отвори плика.

— Ами — подхвърля Арман, — значи, не искаш да ги продаваш. Според мен така е по-добре.

— Естествено, според теб човек трябва всичко да си стиска.

Особено творбите на Мод. Арман усеща как нещо му засяда в гърлото.

— Не, не. Съвсем не — казва той. — Но все пак картините на майка ти…

— Сякаш говориш за скъпоценностите на Короната!

— Е, все пак са скъпоценностите на семейството, не е ли така?

Луи не продумва. Щом нещата станат твърде лични…

Камий се връща към похищението:

— Докъде стигна със собствениците на камионетки? — пита той Арман.

— Чоплим ли, чоплим…

Единствената следа засега си остава снимката на колата. Моделът е известен благодарение на охранителната камера на аптеката „Бертиняк“. В движение са няколко десетки хиляди такива. Експертите анализираха покрития с боя надпис и им дадоха първоначален списък с предполагаеми лични имена. От A до Z — от Абаджиан до Зердун. Триста трийсет и четири на брой. Арман и Луи ги пресяват едно по едно. Щом открият името на някой, който е притежавал или дори само наемал подобна камионетка, проверяват, евентуално установяват кому е била препродадена и ако има вероятност за съвпадение с онзи, когото търсят, изпращат човек да види колата.

— Да, бе, много е лесно, няма що, ако е и в провинцията…

Камионетките непрестанно се продават и препродават и е пъклено препускане, докато издириш хората и успееш да говориш с тях… Колкото по-малко откриват, толкова по-трудно става и Арман цъфти. Макар че „цъфти“ не е думата, която му подхожда особено. Сутринта Камий го погледа как работи: навлечен с дебел пуловер, дето не си знае годините, с използван лист хартия пред себе си и рекламна химикалка с емблемата на химическо чистене „Сент Андре“.

— Така ще са ни нужни седмици — заключава Камий.

Но не.

Телефонът му започва да вибрира.

Обажда се превъзбуденият стажант. Чак пелтечи и забравя какво го е посъветвал Камий.

— Шефе? Похитителят се нарича Трарийо, идентифицирахме го. Дивизионният ви моли да дойдете веднага.