Пиер Льометр
Алекс (53)

53

В неделя сутринта Камий отваря прозореца на Дудуш, за да може да си гледа пазара, тя обожава това. Като привършва закуската, няма и осем, спал е зле и влиза в един от онези дълги периоди на колебание, каквито винаги е имал, в които всички решения сякаш се уравновесяват взаимно и когато да действаш и да не действаш изглежда еднакво важно. Ужасното в тези моменти на неувереност е, че дълбоко в себе си знае кое в крайна сметка ще надделее. Да се преструваш, че се чудиш, е просто начин да облечеш едно спорно решение в привидна рационалност.

Днес е търгът за творбите на майка му. Беше казал, че няма да иде. Сега е сигурен.

Почти сякаш събитието вече е минало, Камий проектира себе си във времето след това. Размишлява относно резултата. И относно идеята да даде тези пари. Досега е отказвал да си поставя въпроса колко ще получи. Макар да не иска да смята, мозъкът му е навързал числата и това е по-силно от него. Никога няма да е толкова богат, колкото Луи, но все пак. Близо сто и петдесет хиляди евро според него. Може би и повече, двеста. Ядосва се на себе си, че прави този род сметки, ала кой не би го сторил? При смъртта на Ирен застраховките изплатиха апартамента, дето бяха купили, и той веднага го продаде. С приходите купи този, като взе малък кредит, който продажбата на произведенията на майка му би могла да погаси. Подобна мисъл е първата пукнатина в най-добрите решения. Ще си каже: можех поне да изплатя вноските и да дам останалото. След това ще си каже: да изплатя вноските, да си сменя колата и да дам останалото. Като зъбчати колела. Докато не остане останало. Накрая ще изпрати двеста евро за изследвания срещу рака.

„Хайде — казва си Камий, като се отърсва. — Съсредоточи се върху основното.“

Към десет изоставя Дудуш, прекосява пазара и понеже времето е студено и хубаво, тръгва към Криминалната пеша, пък колкото отнеме, толкова. Камий върви бързо, но има къси крака. Тъй че щом упорството и добрите намерения се стопяват, хваща метрото.

 

 

Неделя е, ала Луи каза, че ще мине към един следобед.

Откакто е дошъл в кабинета, Камий е потънал в безмълвен разговор с подредените на голямата маса вещи. Сякаш стои пред сергията на малко момиченце в деня за разчистване на тавана.^[1]

Когато я откриха, след като братът на Алекс извърши разпознаване на тялото в Института по съдебна медицина, помолиха госпожа Прево, майката, за коментар.

Тя е дребничка, енергична жена, с ъгловато лице, което просто плаче за белите коси и овехтелите й дрехи. Всичко у нея излъчва едно съобщение: ние сме от скромна среда. Не пожела да си махне мантото, нито да остави чантата си, наистина бързаше да си тръгне.

— Доста новини ще й се наложи да осмисли наведнъж — каза Арман, който я прие пръв.

— Дъщеря ви се е самоубила тази нощ, след като е умъртвила поне шестима души, това е малко смущаващо, можем да проявим разбиране.

Камий дълго й бе говорил в коридора, за да я подготви за изпитанието: ще се озове пред лични вещи на дъщеря си от времето, когато е била малка, после девойка, онзи род не особено ценни неща, които ви причиняват безкрайна мъка в деня на смъртта на детето ви.

Госпожа Прево поема тежестта, не заплаква, казва, че разбира, ала щом застава пред масата със спомените, се свлича и й донасят стол. Тези моменти са мъчителни, когато си зрител, пристъпваш от крак на крак, обречен на търпение и на бездействие. Госпожа Прево не пуска чантата си, сякаш е на гости, остава седнала, посочва предметите, много от тях не познава или не си ги спомня. Често се стъписва, неуверена, все едно е пред китайски портрет на дъщеря си и не може да я разпознае. За нея тези неща приличат на резервни части. Да се сведе починалата й дъщеря до тази разнородна сбирщина от дреболии, е някак несправедливо, вълнението отстъпва място на възмущението, жената върти глава във всички посоки:

— Първо, защо е пазела тия боклуци? Сигурни ли сте, че е тя?

Камий разперва ръце. Слага този изблик на подозрителност в графата на отбранителните реакции пред непоносимата ситуация, известна грубост се среща нерядко при хората в шок.

— Вижте ето това — продължава госпожа Прево. — Да, то си е нейно.

Посочва малката негърска глава от черно дърво. Тръгва да разправя историята, но се отказва. После страниците от романите.

— Тя четеше много. През цялото време.

 

 

Когато Луи най-сетне пристига, часът е почти два. Започва с листовете от книгите. „За мен спомни си в утрешната битка“^[2]. „Ана Каренина“. Цели абзаци са подчертани с лилаво мастило. „Мидълмарч“, „Доктор Живаго“. Луи е чел всичките, „Орелиен“, „Буденброкови“, бяха се натъкнали на Дюрас, почти пълните съчинения, но тук откриват само страница или две от „Болката“. Той не прави връзка между заглавията, има доста романтика, очакваше се, младите сантиментални момичета и великите убийци са същества с чувствителни сърца.

Отиват да обядват. По време на обяда Камий получава обаждане от онзи приятел на майка му, който е устроил тазсутрешния търг. Нямат кой знае какво да си кажат. Камий му благодари отново, чуди се как да постъпи, дискретно му предлага пари. Може да се отгатне как от другата страна приятелят казва, че ще говорят по-късно и че е направил това най-вече заради Мод. Камий премълчава, обещават си да се видят скоро със съзнанието, че няма да го сторят. Камий затваря. Двеста и осемдесет хиляди евро. Търгът е взривил всички очаквания. Малкият автопортрет, не особено важна творба, само той осемнайсет хиляди.

Луи не е изненадан. Познава курсовете, котировките, има опит.

Двеста и осемдесет хиляди. Камий не успява да се съвземе. Би искал да пресметне колко ли заплати са това? Много. Става му неудобно, сякаш му тежат джобовете, а всъщност са плещите. Леко се привежда.

— Глупост ли направих, като продадох всичко?

— Не непременно — отвръща Луи предпазливо.

Камий все пак си задава въпроса.