Пиер Льометр
Алекс (52)

52

Всички вещи първо минават през лабораторията. После ги носят в кабинета на Камий. Не си дават сметка на пръв поглед, но това е доста нещо. Наложи се да поръчат две големи маси, на които Арман сложи покривка, избутаха бюрото, закачалката, столовете, креслата и подредиха всичко. Странно е човек да вижда пред себе си толкова детински джунджурии и да знае, че са били притежание на трийсетгодишна жена. Впечатлението е, че не е пораснала. Иначе защо да пази изтъркана, евтина кичозна шнола, розова, с изкуствени камъни, или пък билет за кино?

Прибраха тези неща от хотела преди четири дни.

След като излезе от стаята на младата покойница, Камий слезе на партера, където Арман вземаше показания от служителя на рецепцията, млад мъж с гелосана и сплескана настрани коса, все едно някой току-що го е зашлевил. По, изглежда, съвсем практични причини Арман се е настанил в залата на ресторанта, в която клиентите закусват. Казва:

— Ще позволите ли?

Без да изчака отговор, си сервира каничка кафе, четири кроасана, чаша портокалов сок, купичка със зърнена закуска, едно твърдо сварено яйце, два резена шунка и няколко топени сиренца. Докато яде, задава своите въпроси и изслушва внимателно отговорите, понеже дори с пълна уста може да коригира:

— Преди малко казахте двайсет и два и трийсет.

— Да — кимва служителят, слисан от апетита на такъв мършав полицай, — но не мога да твърдя чак с такава точност…

Арман прави знак, че разбира. Накрая на разпита ще каже:

— Да ви се намира кутия или нещо подобно?

Ала без да изчака отговор, ще разстеле три хартиени салфетки, ще изсипе в тях цял панер кроасани и кифлички и чистичко и старателно ще събере четирите крайчета, ще направи красив възел, все едно е малка бохча като за подарък. Обяснява на мъжа от рецепцията със загрижен тон:

— За обяд… С това разследване няма да имаме време да хапнем.

 

 

Седем и половина сутринта е.

Камий влиза в залата за семинари, която Луи е реквизирал за снемането на показания. В момента разпитва камериерката, открила Алекс, петдесетгодишна бледа и похабена от работа жена. Тя разчиства след вечерята и се прибира, но понякога поради липса на персонал трябва да идва сутрин в шест за закуската. Тежка работа е, боли я гърбът.

Обикновено влизала в стаите чак към обяд и само след като дълго е чукала и слушала на вратата, защото е виждала такива сцени… Би могла да разкаже, ала присъствието на дребния полицай, който се е появил и ги наблюдава леко я вледенява. Той нищо не казва, стои си с ръце в джобовете на палтото, което все още не е свалил, сигурно е болен или зиморничав тоя човек. Само че тази сутрин се объркала. На листчето й били написали „317“, клиентът трябвало да е заминал, това е зелена светлина за почистване.

— Не беше ясно написано. Прочетох „314“ — обяснява.

Доста е приказлива, не иска цялата тая история да излезе, че е по нейна вина. Тя няма нищо общо.

— Ако бяха написали добре номера на стаята, нямаше да се случи.

За да я успокои, да я утеши, Луи слага красивата си ръка с маникюр на лакътя й и притваря очи; понякога наистина се държи като кардинал. За пръв път след злощастното си влизане в стая 314 жената осъзнава, че отвъд тази жалка грешка, която не спира да предъвква, стои преди всичко една млада, трийсетгодишна самоубийца.

— Веднага разбрах, че е мъртва.

Млъква, търси думите, не е като да не е виждала трупове в живота си. И пак всеки път е неочаквано и краката ви се подкосяват.

— Такъв удар беше за мен!

Поставя ръка пред устата само като си спомни. Луи мълчаливо съчувства, Камий не казва нищо, гледа, чака.

— Такава красива, млада жена. А изглеждаше толкова жива…

— Смятате, че имаше вид на жива, така ли?

Въпроса го задава Камий.

— А, в стаята не, разбира се… Не исках да кажа това…

И тъй като двамата мъже не се обаждат, тя допълва, иска да е в ред и в крайна сметка желае да помогне. Заради тази история с номера на стаята не може да се отърве от мисълта, че ще я упрекнат в нещо. И се мъчи да се защити.

— Когато я видях снощи, имаше много жив вид! Това искам да кажа! Вървеше решително, какво, ами не знам как да го кажа…

Започва да се изнервя. Луи подхваща спокойно:

— Къде я видяхте да върви снощи?

— Ами че долу по улицата! Излизаше с чували за смет…

Няма време да довърши изречението, мъжете вече са изчезнали. Зърва ги да тичат към изхода.

Пътьом Камий е забрал Арман и трима полицаи и всички се втурват към изхода. Наляво и надясно, на около петдесет метра разстояние, от двете страни на улицата, един боклукчийски камион гълта контейнерите, които служителите зареждат. Полицаите крещят, но отдалеч никой не схваща какво искат. Камий върви нагоре по улицата заедно с Арман и жестикулира енергично, Луи поема в обратна посока, размахват полицейски карти, с всичка сила надуват свирките, това сякаш парализира чистачите и движенията им застиват. Полицаите пристигат, останали без дъх. Ченгета, които арестуват кофи за боклук, никой в боклукчийския занаят още не беше виждал такова нещо.

Отвеждат сащисаната камериерка на място, като начеваща знаменитост, заобиколена от репортери и почитатели. Тя посочва къде се е разминала с младата жена предната вечер.

— Идвах със скутер. Видях я ей тук. Горе-долу, нали, не мога да кажа с точност.

Дотъркалват двайсетина контейнера до паркинга на хотела. Управителят веднага изпада в ужас.

— Не можете… — започва той.

Камий го прекъсва.

— Какво не мога?

Управителят се отказва, наистина отвратителен ден, обърнати на паркинга контейнери, сякаш самоубийството не е достатъчно.

Трите чувала ги открива Арман.

Нюх. Опит.