Пиер Льометр
Алекс (51)

51

Съдия Видар е много доволен. Това самоубийство е логичен резултат от неговия анализ, от неговата ловкост, от неговото упорство. Както винаги при суетните хора, онова, което дължи на късмета и на обстоятелствата, приписва на своите дарби. За разлика от Камий, той ликува. Но спокойно. Колкото е по-сдържан, толкова повече другите усещат какъв уверен победител се чувства. Камий долавя това по устните му, по раменете, по съсредоточения начин, по който нахлузва защитните средства, а хирургическата шапка и сините калцуни придават на Видар нещо странно.

Би могъл да се задоволи да гледа от коридора, тъй като криминалистите вече работят, ала не, една трийсетгодишна серийна убийца, особено пък мъртва, е като ловен трофей, трябва да се гледа отблизо. Той е удовлетворен. Когато влиза в стаята, сякаш е римски император. Над леглото размърдва устни в стил: така, така, така, а когато излиза, изражението му казва: случаят е приключен. Посочва на Камий криминалистите:

— Заключенията ми трябват бързо, нали разбирате…

Което означава, че желае да разпространи комюнике. Бързо. Камий е съгласен. Бързо.

— И все пак всичко да е напълно изяснено, нали? — добавя.

— Естествено — отвръща Камий, — всичко да е изяснено.

Съдията се кани да си тръгва. Камий чува как куршумът щраква в цевта.

— Крайно време беше да се приключи — заявява Видар. — За всички.

— Искате да кажете, за мен?

— Ако трябва да бъда искрен, да.

Изричайки това, той маха защитните средства. Шапката и калцуните не подхождат на извисеността на думите му.

— Особено много ви липсваше прозорливост, комисар Верховен. Тичахте на няколко дължини след събитията. Давате си сметка, че дори самоличността на жертвата дължим не на вас, а на нея. Бяхте спасен от последния гонг, но наистина бяхте далеч и без това… „щастливо произшествие“ — посочва стаята, — не съм убеден, че щяхте да продължите да работите по случая. Мисля, че не бяхте…

— На висота ли? — подсказва Камий. — Да, да, кажете го, господин съдия, беше ви на езика.

Засегнат, съдията прави няколко крачки в коридора.

— Типично във ваш стил — коментира Камий. — Нямате достатъчно смелост да кажете каквото мислите, нямате достатъчно искреност да мислите онова, което говорите.

— Тогава ще ви кажа същината на мисълта си…

— Направо треперя.

— Боя се, че вече не ставате за тежки случаи.

Млъква за миг, за да подчертае, че размишлява и че като интелигентен човек, осъзнаващ своята важност, не изрича нищо прибързано.

— Връщането ви на работа не е никак убедително, комисар Верховен. Може би трябва да се пооткъснете малко.