Пиер Льометр
Алекс (46)

46

Решенията понякога са загадъчно нещо. Това например Камий не би могъл да го обясни.

В началото на вечерта размишляваше върху разследването, върху многото престъпления, които това момиче щеше да извърши, преди да го обезвредят. Ала преди всичко дълго мисли за самото момиче, за лицето, което хиляди пъти бе рисувал, за онова, което тя бе съживила в неговия живот. Тази вечер е наясно къде греши. Това момиче няма нищо общо с Ирен, просто е смесил личността и ситуацията. Разбира се, похищението веднага породи асоциация с Ирен и после Камий все ги свързваше, понеже преоткриваше подобен ужас и емоции, които предизвикваха у него едно доста прилично на някогашното чувство за вина. Тъкмо от това се страхуват, когато казват, че един полицай не бива да разследва случай, който го засяга емоционално. Но Камий съзнава, че всъщност не е попаднал в клопка, а я е предизвикал сам. Приятелят му Льо Ген му предложи най-сетне да се изправи пред реалността. Камий би могъл да предаде щафетата, ала не го стори. Сам пожела това, което му се случва. Имаше нужда от него.

Той нахлузва обувките, облича якето, взема ключовете на колата и час по-късно кара бавно по притихналите улици край гората на Кламар. Улица вдясно, друга вляво, след това права линия, която потъва между високите дървета. Последния път, когато бе идвал тук, държеше служебното оръжие между бедрата си.

Сградата изниква след петдесетина метра. Светлината на фаровете се отразява в мръсните прозорци. Това са малки вертикални стъкла, плътно едно до друго, като при остъклените покриви на някои заводи. Камий спира колата и двигателя и оставя фаровете да светят.

Гложди го едно съмнение. Ами ако е сгрешил?

Слиза. Тук нощта е по-хладна, отколкото в Париж, а може би само на него му е студено. Оставя вратата отворена и тръгва към постройката. Трябва да е бил тук някъде, когато хеликоптерът внезапно прониза върхарите на дърветата. Камий почти падна, шум, вятър, той се затича. Не помни дали още държеше оръжието в ръка. Вероятно да, отдавна беше, трудно му е да възкреси подробностите.

Ателието е едноетажна сграда, жилище за пазача на вече изчезнало имение, и отдалеч прилича на руска дървена къща с парапет на верандата, на която човек очаква да види люлеещ се стол.

Камий следва пътеката, по която е вървял стотици пъти като дете, като юноша, когато идваше при майка си да я погледа как работи, да поработи при нея. Гората не го привличаше, правеше няколко крачки и заявяваше, че предпочита да си стои вътре. Беше самотно момче. Неизбежното посрещаше като желано, защото му бе трудно да си намери другарчета за игра заради ръста си. Не искаше да бъде вечен обект на закачки. И избираше да не си играе с никого. Всъщност се боеше от гората. Дори и днес тези високи дървета… Камий вече наближава петдесет. Тъй че е прехвърлил възрастта да се страхува от коварството на Горския цар^[1]. Но е висок колкото на тринайсет и макар с всички сили да се държи тази нощ, гората и уединеното ателие го плашат. Не бива да се забравя, че тук работеше майка му и пак тук умря Ирен.