Пиер Льометр
Алекс (44)

44

Алекс е изчакала два камиона да минат, след това и трети. Оттам, където е паркирала, може прекрасно да наблюдава маневрите на полуремаркетата, които се нижат като върволица на товарния кей. От два часа електрокаристите ги пълнят с палети, високи колкото къщи.

Предната нощ отиде да погледа. Трябваше да изкачи зида, не беше лесно, наложи се да се покатери на покрива на колата, ако някой я беше хванал, край на историята. Но не, успя да остане няколко минути горе на зида. Всеки камион има табела с пореден номер, изписан с шаблон отпред вдясно, и дестинацията. Всички заминават за Германия — Кьолн, Франкфурт, Хановер, Бремен, Дортмунд. На нея й е нужен онзи, който е за Мюнхен. Записала си е регистрационния му номер, поредния номер, пък и във всеки случай той се отличава. Точно под покрива стикер с надпис БОБИ е залепен по цялата ширина на предното стъкло. Тя се дръпна от зида, когато чу, че идва кучето пазач, което най-сетне бе надушило присъствието й.

Преди трийсетина минути бе забелязала как шофьорът се качва в кабината, за да си остави нещата и да вземе документите. Висок и сух тип в син гащеризон, около петдесетте, с много къса коса и гъсти мустаци като четка за метене. Няма значение физиката, важното е да я вземе. Поспа в колата, докато отворят фирмата към четири сутринта. Голямото раздвижване настъпи половин час по-късно и оттогава не е спирало. Алекс е напрегната, защото не може да пропусне възможността, иначе сбогом на всяка стратегия, ще бъде принудена какво — да чака полицията в хотелската си стая ли?

Най-сетне малко преди шест мъжът приближава до камиона, чийто мотор работи на бавни обороти от четвърт час и проверява документите. Алекс вижда, че разменя шеги с един от електрокаристите и с други двама шофьори, накрая се качва и това е моментът, който тя избира, за да излезе от колата, да заобиколи, да отвори багажника, да си вземе раницата, да се увери, скрита от отворения багажник, че между нея и камиона няма друго возило, и когато е сигурна, хуква към изхода за тежкотоварните автомобили.

— Никога не спирам коли на стоп. Твърде е опасно.

Боби се съгласява. Не е разумно за момиче. Той оценява начина, по който тя се оправя, и как чака търпеливо пред вратата на специализирано предприятие, вместо да вдига палец край пътя.

— И като се има предвид броят на камионите, сте убедена, че все един ще ви качи!

Очарован е и открива безброй плюсове в тактиката на Алекс. Не Алекс. За него е Клое.

— Аз съм Робер — казва и протяга ръка през седалката. — Ама ми викат Боби — допълва и посочва стикера.

И въпреки всичко е леко изненадан.

— Има евтини самолетни билети. По интернет можело да се намери за четирийсет евро. Вярно, че все в невъзможни часове, но ако човек разполага с време!

— Предпочитам да си запазя парите, за да живея там. Пък и нали пътуването е за това — да срещаш хора, не е ли така?

Мъжът е простичък и сърдечен, не се поколеба да я вземе още щом я видя долу, до кабината. Алекс дебнеше не отговора, а тона на отговора му. Боеше се от някой сладострастен поглед. Нямаше желание да се бори с часове с някакъв сервизен донжуан. Боби е закачил фигурка на Дева Мария на огледалото за обратно виждане и малко устройство на арматурното табло — екран, който показва снимки, леко размазани, на щора, която се отваря и затваря. Сменят се непрекъснато и е изтощително да ги гледа човек. Купил го е в Мюнхен. Трийсет евро. Боби често посочва цената на нещата, не толкова за да предизвика възхищение, колкото за да бъде точен и педантичен в обясненията си. А той обяснява ли, обяснява. Минава почти половин час в коментари за снимките, за семейството, къщата, кучето, най-вече много снимки на децата, три.

— Две момчета и едно момиче. Гийом, Ромен, Марион. На девет, седем и четири.

Винаги точен. Все пак знае как да се държи и не натоварва разговора със семейни случки.

— Всъщност на никого не му пука за чуждите истории, нали?

— Не, на мен ми е интересно… — възразява Алекс.

— Много сте възпитана.

— Всичко върви добре, камионът е невероятно удобен.

— Ако искате да подремнете, няма проблем.

Посочва с палец леглото зад себе си.

— Аз съм длъжен да карам, но вие…

Алекс приема и спи повече от час.

— Къде сме? — пита, докато се сресва и се връща на седалката.

— А, ето ви, значи! Май се поуспахте. В Сент Мену.

Тя се преструва на удивена… колко много път са изминали.

Сънят й беше неспокоен. Не само тревожен, както обикновено, но и скръбен. Пътуването към границата все пак е болезнен поврат. Началото на бягството. Началото на края.

Когато разговорът затихва, слушат радио, новините, разни песни. Алекс дебне спирките, задължителните почивки, моментите, когато Боби ще поиска да иде да пие кафе. Носи си термос, храна, всичко необходимо за из път, ама човек има нужда да спира, тази работа е толкова затъпяваща, дори не можете да си представите. Щом се зададе спирка, Алекс застава нащрек. Ако е отбивка за отдих, се прави на заспала, твърде малко хора, следователно голям риск да я забележат. Ако е бензиностанция, не е прекалено опасно, слиза да се поразтъпче, предлага кафе на Боби, двамата са станали добри приятели. Тъкмо докато пият кафе, той зачеква темата за причината за пътуването й:

— Студентка ли сте?

Сам не си вярва, че може да е студентка. Изглежда млада, ала все пак към трийсетте, пък и толкова уморена, навярно не й е лесно. Тя избира да се засмее.

— Не, медицинска сестра съм, ще се опитам да поработя там.

— Защо Германия, ако не е недискретно?

— Защото не говоря немски — отвръща Алекс с цялата убедителност, на която е способна.

Робер се майтапи, без да е сигурен, че разбира.

— Бихте могли да идете и в Китай тогава. Освен ако не говорите китайски. Знаете ли китайски?

— Не. Всъщност гаджето ми е от Мюнхен.

— Аха…

Прави се на човек, който е разбрал всичко. Големите му мустаци мърдат, главата му се поклаща насам-натам.

— И какво работи гаджето ви?

— Информатика.

— Германец ли е?

Алекс кимва утвърдително, не знае докъде ще стигнат така, има само две дължини преднина в разговора и това не й харесва.

— А жена ви работи ли?

Боби хвърля чашката в едно кошче. Въпросът за жена му не го е обидил, потопил го е в мъка. Отново са на път и той е намерил снимка на съпругата си, невзрачна жена на около четирийсет с права коса. Изглежда болнава.

— Множествена склероза — казва Боби. — С децата, представяте ли си? Сега сме в ръцете на Провидението.

И посочва статуетката на Дева Мария, която кротко се поклаща под огледалото за обратно виждане.

— Вярвате, че тя ще стори нещо за вас, тъй ли?

Алекс не искаше да каже това. Той се обръща към нея, в погледа му няма и следа от неприязън, та то е очевидно:

— Отплатата за изкуплението, това е прошката. Вие не мислите ли така?

Алекс не разбира много добре религията. Не е забелязала, че от другата страна на таблото е залепил надпис: „Той се връща. Готови ли сте?“.

— Не вярвате в Бога — казва Боби през смях, — веднага се вижда.

В тази констатация не прозира укор.

— Ако и това нямах… — добавя той.

— Но — отвръща Алекс — Дядо Боже хубаво ви е подредил. Не сте злопаметен.

Боби махва с ръка: да, знам, вече са ми го сервирали.

— Бог ни праща изпитания.

— По този въпрос — признава Алекс — няма как да се каже обратното…

Разговорът замира от само себе си, двамата гледат пътя.

Малко по-късно Боби заявява, че трябва да си почине. Някаква бензиностанция, голяма колкото цял град.

— Тук съм си свикнал — казва с усмивка. — За около час.

Намират се на двайсетина километра от изхода за Мец. Отначало Боби слиза да се поизпъне, да подиша, той не пуши. Алекс гледа как снове по паркинга, разкършва се и тя си мисли, че е вероятно и защото го гледа. Всъщност дали прави така, когато е сам? После се връща в камиона.

— Ако позволите — казва и се покатерва на леглото. — Не се притеснявайте, тук си имам будилник.

И сочи челото си.

— Ще се възползвам да се поразтъпча — подхвърля Алекс. — И да звънна по телефона.

Той смята, че е много забавно да добави: „Целунете го от мен!…“, и дръпва перденцето на леглото.

Алекс е на паркинга, между безброй камиони.

Изпитва нужда да повърви.

Колкото повече времето минава, толкова по-тежко й става на сърцето. Резултат от нощта е, казва си, а много добре знае, че това няма нищо общо. От пътуването е.

Присъствието й на тази магистрала има само един смисъл — да подчертае до каква степен играта е на път да приключи.

Преструва се, но всъщност се бои от истинския край. Утре, сега…

Алекс заплаква тихо, сплела ръце на гърдите си, изправена между огромните камиони, строени един до друг като едри застинали насекоми. Животът винаги успява да ни докопа, нищо не можем да направим и не сме в състояние да се измъкнем, никога.

Повтаря си тези думи, подсмърча, секне се, опитва се да диша дълбоко, за да изтласка буцата в гърдите, да накара отново да тръгне натежалото, уморено сърце, ала е трудно. Трябва да зареже всичко това, ето какво си повтаря, за да си даде кураж. После ще спре да мисли за него, всичко ще бъде изчистено. Затова е тук, на тази магистрала, защото е на път да изостави всичко това. Малко й олеква при тази мисъл. Тя крачи, свежият въздух я ободрява, успокоява я, оживява я. Още няколко дълги вдишвания и нещата потръгват.

Минава самолет, долавя се по мигащите светлини във формата на триъгълник.

Дори се спира да го погледа, а той пори небето прекалено бавно, но все пак се движи и накрая изчезва.

Самолетите често предизвикват размишления.

Бензиностанцията е до широк мост, обкрачил магистралата, в двата края на който са струпани закусвални, павилиони за вестници, малки супермаркети и всевъзможни магазинчета. От другата страна на моста е обратната посока, връщането към Париж. Алекс се качва в кабината и внимателно затваря вратата, за да не събуди Боби. Завръщането й е прекъснало съня му, ала няколко секунди по-късно отново чува тежкото му дишане със свистене в края на всеки цикъл.

Тя придърпва раницата си, нахлузва якето, проверява да не е забравила нещо, да не е изтървала нещо от джобовете си, не, всичко е тук, всичко е наред. Застава на колене на седалката и тихо дръпва перденцето.

— Боби… — повиква го шепнешком.

Не иска да го събуди внезапно. Но той спи дълбоко. Обръща се, отваря жабката — нищо, затваря я. Бърника под седалката — нищо. Под седалката на шофьора — пластмасов несесер с инструменти, примъква го към себе си.

— Боби… — произнася пак, наведена напред.

Този път има повече успех.

— Какво?

Не е съвсем буден. Задал е въпроса рефлекторно, умът му още не е изплувал на повърхността. Толкова по-зле. Алекс държи отвертката като кама и само с един удар я забива в дясното му око. Движението е съвършено точно. Естествено, медицинска сестра е… И тъй като е вложила много сила, отвертката е изминала невероятен път в главата, все едно е потънала чак до мозъка.

Разбира се, не е така, ала все пак е проникнала достатъчно дълбоко, за да забави реакцията на Боби, който се опитва да се надигне, а краката му започват да ритат във всички посоки. Крещи. Тогава Алекс му забива втората отвертка в гърлото. Безпогрешно, но и този път не е кой знае какво постижение, разполагаше с много време да се прицели. Точно под адамовата ябълка. Крясъкът се превръща в нещо като шумна гаргара. Алекс навежда леко глава и смръщва вежди: не му разбирам нищо на тоя тип. Все пак се варди от хаотичните движения на ръцете на Боби, може да убие бик с един замах на лапата, животното му с животно. Той започва сериозно да се задушава. Въпреки безредната ситуация Алекс следва своята идея. Издърпва със сила отвертката под адамовата ябълка, пази се и я забива отстрани в гърлото; веднага плисва кръв. След това без бързане се протяга за раницата. Във всеки случай къде според вас би могъл да се дене Боби с отвертка в гърлото? Той е полуумрял, когато тя се обръща към него. Даже няма нужда да го връзва, диша, но едва-едва, а мускулите му изглеждат вдървени и вече хърка. Най-трудно е да му отвори устата, ако не използва чук, ще й е нужен цял ден. Значи, чук. В несесера има всичко необходимо, тия джаджи са направо страхотни. Алекс чупи горните и долните зъби, та да може да вкара гърлото на флакона със сярна киселина в устата на Боби. Мъчно е да се разбере какво усеща мъжът, в такова състояние е, че как да знае човек какво му причинява това, киселината се излива в устата му, никой никога не ще разбере какво е изпитал наистина, впрочем няма и значение. Както казваше някой, важно е намерението.

Алекс само си събира нещата и е готова да потегли. Последен поглед към Боби, тръгнал да благодари на Господ за всичките Му добрини. Ама че гледка. Проснат мъж с отвертка, забита в окото чак до дръжката, все едно е паднал на земята циклоп. Прекъсването на вратната вена е източило половината му кръв за няколко минути, той е блед като платно, поне горната част на лицето, защото долната е някаква каша, няма друга дума. Цялото легло е просмукано с алена кръв. Когато се съсири, ще бъде чудно зрелище.

Невъзможно е да убиеш човек по този начин и да не се нацапаш. Вратната вена здравата пръска. Алекс рови из раницата и си сменя тениската. С останалата част от шишето с минерална вода бързо си измива ръцете до лактите и ги изтрива в старата тениска, която зарязва на седалката.

След което с раница на гърба минава по моста и отива от другата страна на бензиностанцията, откъм магистралата, водеща към Париж.

Избира една бърза кола, понеже не иска да се влачи. С регистрационен номер от О дьо Сен. Не познава марките, но предполага, че е бърза. Шофьорката е млада жена, трийсетгодишна, елегантна, слаба, тъмнокоса, която силно мирише на пари, дори угнетяващо. Тя веднага казва „да“, грейнала в усмивка. Като по вода.

Алекс хвърля раницата си на задната седалка и сяда.

Младата жена е вече на волана:

— Тръгваме ли?

Алекс се усмихва и подава ръка:

— Аз съм Алекс.