Пиер Льометр
Алекс (36)

36

Алекс ясно разбира, че изпитанието в клетката здравата я е разтърсило и че живее в дирята на кошмарното събитие. Страхът, че ще умре по този начин, с плъховете… само като помисли за това, потръпва и не успява да намери собствените си устои. Да възстанови равновесието, да се държи изправена. Тялото й остава схванато, мълниеносни крампи я будят нощем, прилича на белег от рана, който не иска да избледнее. Във влака посред нощ надава писък. Казват, че за да ни позволи да оцелеем, мозъкът прогонва лошите спомени и запазва само добрите; може и да е вярно, но сигурно отнема време, защото, щом Алекс затвори очи за по-дълго, ужасът се връща и я пронизва до дъното на вътрешностите й, тези проклети плъхове…

Напуска гарата, почти обяд е. Във влака най-сетне заспа и сега, на тротоара в Париж, се чувства все едно излязла от объркан сън. Сякаш доста оглупяла.

Дърпа куфара на колелца под равномерно сиво небе. Улица „Монж“, хотел, свободна стая с изглед към двора и далечен дъх на застоял тютюнев дим. Веднага се съблича, веднага под душа, много гореща вода, след това топла, после хладка, а сетне неизбежният бял хавлиен халат, който превръща безславните хотели в бедняшки дворци. С мокра коса, вдървена, прегладняла, ето я цяла-целеничка пред огледалото. Единственото, което наистина харесва у себе си са гърдите. Суши си косите и ги гледа. Пораснаха много късно, вече бе загубила надежда, пораснаха изведнъж, на колко, на тринайсет, даже повече, на четиринайсет години. Преди „плоска като писия“, все това чуваше в училище, в колежа. Съученичките й вече имаха деколтета и слагаха прилепнали пуловери, при някои зърната бяха като от титан, а при нея нищо. Подмятаха й и „като дъска за хляб“, тя така и не узна какво е дъска за хляб, никой не знаеше, освен че служеше да излага на показ плоските й гърди пред целия свят.

Чак по-късно разцъфна, беше в колежа. На петнайсет години изведнъж всичко си дойде на мястото, съвършено, гърдите, усмивката, дупето, очите, целият силует. Походката. Преди Алекс беше откровено грозна, с онова, което хората свенливо наричат невзрачна външност, тяло, дето не се решаваше да съществува, нещо безлично, от типа, който не предизвиква нищо, без изящество, без индивидуалност, ясно беше само, че е момиче, нищо друго, даже майка й казваше „горката ми дъщеря“, изглеждаше потисната, а всъщност в невзрачността на тази външност намираше потвърждение на всичко, което мислеше за Алекс. За нищо не става. Когато се гримира за пръв път, майка й избухна в смях, нито една дума, нищо, само това, Алекс избяга в банята, изтри си лицето, погледна се в огледалото, беше я срам. Като излезе оттам, майка й не продума. Само полуусмивчица, много дискретна, тя струваше колкото всички определения. А после, когато Алекс наистина започна да се променя, майка й се престори, че нищо не забелязва.

Днес всичко това е далеч зад нея.

Слага си бикини и сутиен и рови из куфара, къде ли я е дянала, не я е изгубила, не, сигурна е, че ще я намери, обръща куфара и разстила дрехите си на леглото, бърка в страничните джобове, мъчи се да си припомни, вижда отново себе си на тротоара, добре, какво носеше нея вечер, внезапно се сеща, пъхва ръка в един джоб.

— Ето я!

Това е безспорна победа.

— Ти си свободна жена.

Визитката е порядъчно смачкана и оръфана, прегъната от едната страна, беше си такава още когато й я даде.

Набира номера. Произнася с вперен във визитката поглед:

— Ало, добър ден, Феликс Маниер?

— Да, кой се обажда?

— Добър ден, обажда се…

Дупка в паметта. Какво ли име му каза?

— Жюлия? Ало, Жюлия ли е?

Той почти го изкрещя. Алекс започва да диша, усмихва се.

— Да, Жюлия.

Гласът му изглежда някак далечен.

— Карате ли? — пита тя. — Преча ли?

— Не, да, всъщност не…

Наистина е доволен да я чуе. Чак губи почва под краката.

— Е, да или не? — изрича Алекс през смях.

Този път го бие, ала той е почтен играч.

— За вас е винаги „да“.

Тя изчаква да изтекат няколко дълги секунди, колкото да оцени случващото се и да се наслади на онова, което казаното от него означава.

— Много сте мил.

— Къде сте? У вас ли?

Алекс сяда на леглото и залюлява крака пред себе си.

— Да, а вие?

— На работа…

Краткото мълчание, което следва, е от колебанието, всеки очаква другият да се реши. Алекс е уверена в себе си. И това проработва.

— Много ми е приятно, че се обаждате, Жюлия — казва накрая Феликс. — Много ми е приятно.

Че как! И колко само му е приятно. Алекс го вижда още по-ясно сега, когато чува гласа му, външността на мъж, който е малко обезсърчен от усилието и започва да натежава, силуета с късите крака и лицето… щом помисли за него, се вълнува, лицето му, което й въздейства така силно, и някак тъжните му, сякаш отсъстващи очи.

— А какво правите в работата?

Докато изрича това, Алекс се изпъва на леглото с поглед, зареян през отворения прозорец.

— Оправям сметките, защото утре заминавам, а ако не наблюдавам всичко, след седмица, нали разбирате…

Изведнъж млъква. Алекс продължава да се усмихва. Странно, достатъчно е да трепне с мигли или да замълчи, за да го спре или да го задвижи. Ако беше срещу него, щеше да бъде достатъчно да се усмихне по определен начин, да го погледне с леко извъртане на главата, за да прекъсне той изречението или да го довърши другояче. Всъщност тя и сега стори същото. Млъкна и той сам спря, усетил, че това не е верният отговор.

— Е, няма значение — добавя. — А вие какво правите?

Първия път, когато излязоха от ресторанта, му оказа такова въздействие, каквото умее да предизвиква у мъжете. Знае рецептата. Походка, издаваща едва доловима скръб, слабо поклащане на раменете, поглед с леко наведена глава и широко отворени, почти наивни очи, устни, които сякаш се разтапят, и това се забелязва с просто око… Тя отново вижда Феликс на тротоара, обезумял при мисълта да я притежава. Сексуалната му ненаситност се процежда през всичките му пори. Тъй че не е трудно:

— Излежавам се — отвръща Алекс. — На леглото.

Не преигра, никакъв дълбок или сластен глас, никакъв ненужен фолклор, само нужното, за да посее съмнение и смут. Тонът е чисто информативен, а съдържанието — истинска бездна. Мълчание. Сякаш чува лавината от неврони, отприщила се в ума на Феликс, който не е в състояние да произнесе ни една дума. Тогава започва да се смее глуповато и тъй като тя не реагира, дори тъкмо обратното, влага в мълчанието си цялото напрежение, на което е способна, смехът на Феликс се задавя и угасва:

— На леглото…

Излязъл е от релси. Само за една секунда се е превърнал в мобилния си телефон и се е слял с вълните, които се разпространяват през града, от него към нея, той е въздухът, който тя диша и който постепенно издува стегнатия й корем, увенчан с тези малки бели бикини, тъй малки, той е самите бикини, той е материята на бикините, той е атмосферата на стаята, микрочастиците прах, които я заобикалят и я обвиват, не може да каже нищо повече, не е в състояние. Алекс се усмихва кротко. Той я чува.

— Защо се усмихвате?

— Защото ме разсмивате, Феликс.

Беше ли го нарекла вече по име?

— А…

Не е сигурен как трябва да приеме това.

— Какво ще правите тази вечер? — продължава Алекс.

Той на два пъти се опитва да преглътне слюнката си.

— Нищо…

— Ще ме поканите ли на вечеря?

— Тази вечер ли?

— Ясно — казва Алекс с твърд глас, — не съм уцелила момента, съжалявам…

И усмивката й се разширява, като чува необуздания порой от извинения, оправдания, обещания, обяснения, уточнения, причини и мотиви, по време на който хвърля поглед на часовника си, седем и половина е, и го прекъсва с една дума:

— В осем?

— Да, в осем.

— Къде?

Алекс затваря очи. Кръстосва крака на леглото, наистина е твърде лесно. На Феликс му е нужна повече от минута, за да предложи ресторант. Тя се навежда към нощното шкафче и записва адреса.

— Много е добър — уверява я той. — Е, добър е… Сама ще видите. Ако не ви хареса, може да идем другаде.

— Щом е добър, защо да ходим другаде?

— Ами… въпрос на вкус…

— Именно, Феликс, интересно ми е да разбера какъв е вашият вкус.

Алекс затваря и се протяга като котка.