Пиер Льометр
Алекс (31)

31

Жандармеристът пита дали присъствието му е необходимо.

— Да, бих искал… — отвръща Камий. — Ако имате време, разбира се.

Обикновено сътрудничеството между полицията и жандармерията не е особено гладко, но Камий харесва жандармеристите. Усеща ги някак близки. Те са упорити, борбени и хванат ли следа, не я пускат, дори да е студена. Жандармеристът оценява предложението на Камий. Той е старши подофицер. Камий го нарича „старшина“, защото познава порядките, а жандармеристът се чувства уважаван и е прав. На четирийсет е, с тънки мустаци като от миналия век, тип мускетар, у него се долавя нещо старовремско, също и особена елегантност, малко скована, неестествена, ала човек бързо си дава сметка, че мъжът е наистина изряден. Има високо мнение за своята мисия. Да му видите само обувките, същинско огледало.

Времето е сиво, морско.

Феньоа ле Реймс, осемстотин жители, две главни улици, площад с несъразмерен паметник на загиналите воини, мястото е тъжно като неделя в рая. Отиват в ресторантчето, затова са дошли. Старшина Ланглоа паркира колата на жандармерията точно пред входа.

Още с влизането ги удря миризма на супа, на тапи и на почистващ препарат. Камий се чуди дали не става свръхчувствителен към миризми. И в автосервиза — госпожа Жорис с нейния ванилов парфюм…

Стефан Масиак е починал през ноември 2005-а. Новият собственик е пристигнал веднага след това.

— Така е, дойдох през януари.

Знае единствено онова, което са му разказвали като на всички други. Дори се е колебал, преди да поеме заведението, понеже случката била вдигнала голям шум тук. Кой не е чувал за кражби, въоръжени обири, такива неща, даже и убийства (мъжът се опитва да призове старшина Ланглоа за свидетел, ала без успех), ама подобно чудо… Всъщност Камий не е дошъл, за да слуша това, дори не е дошъл да слуша, а да види мястото, да усети историята, да проясни мислите си. Беше чел досието и старшина Ланглоа само потвърди онова, което вече знаеше. Масиак е бил на петдесет и седем, от полски произход, ерген. Доста пълен и толкова алкохолизиран, колкото може да бъде човек, който от трийсет години държи заведение, без да спазва никаква житейска дисциплина.

В живота му — нищо особено, като изключим ресторантчето.

По отношение на секса — ходел при Жермен Малиние и дъщеря й, тук ги наричат „двете дупета“. Иначе спокоен, симпатичен мъж.

— Сметките бяха точни.

За новия собственик, който чак притваря очи със сериозен вид, това е направо картбланш за вечността.

И тъй, една ноемврийска вечер… (Разказва старшина Ланглоа. Двамата с Камий са излезли от заведението, след като любезно са отказали почерпка, вървят към паметника на загиналите воини, представляващ пиедестал, на върха на който космат мъжага, устремен срещу вятъра, се готви да набучи на щика си невидим шваба.) Един 28 ноември Масиак затваря ресторантчето, както обикновено, към двайсет и два часа, спуска ролетките, започва да разтребва кухненското помещение и навярно се кани да вечеря пред телевизора, включен още от седем сутринта. Ала тази вечер не вечеря, не е имал време, смята се, че е отворил задната врата и се е върнал в салона с някого. Никой не знае какво точно се е случило, единственото сигурно е, че малко по-късно получава удар с чук в тила. Зашеметен е, зле му е, но не е мъртъв, показват резултатите от аутопсията. После е вързан с няколко парцала от бара, което изключва предумисъл. Проснат е на плочките в салона на заведението, вероятно се опитват да го накарат да каже къде са спестяванията му, той обаче се съпротивлява. Изглежда, нападателят отива до гаража, за да вземе сярната киселина, която служи за зареждане на акумулатора на камионетката, връща се и му излива половин литър в гърлото, с което разговорът набързо приключва. Прибира оборота от деня, сто трийсет и седем евро, разпердушинва горния етаж, изтърбушва матрака, опразва шкафовете, задига две хиляди евро, скрити в тоалетната, и си тръгва, без никой нищо да види или чуе, като отнася със себе си тубата с киселината, несъмнено заради отпечатъците.

Камий машинално чете имената на загиналите в Първата световна война и открива трима Малиние — фамилията, спомената преди малко. Гастон, Йожен, Реймон. Машинално търси роднинска връзка с двете дупета.

— Дали няма жена в цялата история?

— Има, но не знаем дали е свързана със случая.

Камий усеща лека тръпка по гръбнака.

— Добре, според вас как е станало? Масиак затваря в двайсет и два часа…

— Двайсет и един и четирийсет и пет — поправя го старшина Ланглоа.

Това не променя особено нещата. Старшина Ланглоа се мръщи — не, променя ги.

— Виждате ли, комисар Верховен — подхваща той, — този тип търговци са склонни по-скоро да затварят малко по-късно от указаното в разрешителното, да хлопне кепенците петнайсет минути по-рано, не е толкова обичайно.

„Любовна среща“ са думите на старшина Ланглоа и това е неговата хипотеза. В края на деня постоянните посетители на заведението съзрели жена. Тъй като били там от средата на следобеда, сигурно са се позамаяли от няколкото грама алкохол в кръвта, тъй че едни я видели млада, други възрастна, едни дребна, други едра, някои твърдели, че не била сама, други пък обратното, споменали за чужд акцент, ала между онези, дето смятали, че са го доловили, нито един не успял да уточни за какъв акцент иде реч, всъщност никой нищо не знае, освен че дълго разговаряла на бара с Масиак, който изглеждал силно възбуден, че било към двайсет и един часа и че четирийсет и пет минути по-късно затворил, като обяснил на клиентите, че бил много уморен. Останалото е известно. Никаква следа нито от млада, нито от възрастна, нито от дребна, нито от едра жена в близките хотели. Призовали хората да дадат показания, ала без полза.

— Трябваше да разширим периметъра на издирване — добавя жандармеристът, но избягва вечния рефрен за липсата на средства. — Засега можем да твърдим, че е имало жена, нищо повече…

Старшина Ланглоа винаги изглежда, като че изпълнява команда „Мирно!“. Изпънат, сякаш колосан.

— Нещо ви притеснява, а, старшина? — пита Камий, все така втренчен в списъка на загиналите във войната.

— Ами…

Камий се обръща към него и продължава, без да чака отговор:

— Онова, което ме изненадва, е, че човек може да иска да застави някого да му каже нещо, като му излива киселина в гърлото. Да желае да му запуши устата, разбирам, ама да го накара да говори…

Това сякаш връща свободата на старшина Ланглоа. Той се отпуска, като че ли за миг е забравил стойката „мирно“, и стига дотам да си позволи едно млясване с уста, съвсем не по устав. Камий се чуди дали да не го прикани към ред, но в кариерния си план старшината със сигурност не е включил опцията хумор.

— И аз си помислих същото — изрича той най-сетне. — Странно е… На пръв поглед престъпление на скитник. Фактът, че Масиак отваря задната врата, не доказва, че е познавал особата, доказва единствено, че е била достатъчно убедителна, за да й отвори, което не е било толкова трудно. Значи скитник. Заведението е празно, никой не го е видял да влиза, хваща чука — Масиак държал малка кутия с инструменти под плота, — удря Масиак и го връзва, това е отбелязано в рапорта.

— Ала тъй като не вярвате истински в хипотезата за киселината, която да го накара да каже къде са спестяванията му, явно предпочитате друга версия…

Отдалечават се от паметника и се връщат при колата, вятърът се е поусилил, а с него и студът в края на сезона, Камий нахлупва по-ниско шапката и придърпва пешовете на шлифера си.

— Да кажем, че не откривам логика. Не знам защо му сипват киселина в устата, обаче усещам, че няма нищо общо с кражбата. Обикновено крадците, когато са и убийци, действат по-просто, убиват, после ровят и си тръгват. Като побеснеят, изтезават по класически начин, може много да боли, но това са известни похвати. Докато тук…

— Тогава какво мислите за киселината?

Лека гримаса. Най-сетне се решава.

— Мисля, че е някакъв ритуал. Всъщност искам да кажа…

Камий много добре разбира какво иска да каже.

— Какъв ритуал?

— Сексуален… — осмелява се Ланглоа.

Старшината май е доста проницателен.

Седнали един до друг, двамата мъже гледат през предното стъкло на колата как дъждът се лее по косматия мъжага от паметника на загиналите воини. Камий разказва за последователността, която са установили: Бернар Гатеньо на 13 март 2005-а, Масиак на 28 ноември същата година, Паскал Трарийо на 14 юли 2006-а.

Ланглоа поклаща глава.

— Връзката е, че всичките са мъже.

И мнението на Камий е същото. Ритуалът е сексуален. Това момиче, ако е то, ненавижда мъжете. Прелъстява онези, които срещне, вероятно дори сама ги избира, и при първа възможност ги умъртвява. А ще разберат защо именно със сярна киселина, когато я арестуват.

— Това прави по едно престъпление на половин година — заключава старшина Ланглоа. — Страхотни ловни трофеи, няма що.

Камий е съгласен. Старшината не само изказва напълно правдоподобни хипотези, но и задава точните въпроси. Не, не, доколкото Камий е запознат, няма връзка между тях — Гатеньо има автосервиз в Етамп, Масиак е собственик на ресторантче в Реймс, Трарийо е безработен от северните предградия на Париж. Освен че са умрели по приблизително еднакъв начин и навярно от една и съща ръка.

— Не знаем коя е — подхвърля Камий, докато Ланглоа пали колата, за да го закара на гарата, — ала това, в което сме сигурни, е, че ако си мъж, по-добре да не й се изпречваш на пътя.