Пиер Льометр
Алекс (3)

3

Събужда се от студ. И от натъртванията, защото пътуването бе дълго. Беше вързана и не можеше да стори нищо, та тялото й да не се въргаля и блъска в стените. После, щом фургонът най-сетне спря, мъжът отвори вратата и я уви в нещо като найлоново платнище, което овърза. След това я сложи на рамо. Страшно е да си просто товар, страшна е и мисълта, че си в ръцете на човек, който може така да те метне на рамо. Веднага си представяш на какво е способен.

Не прояви никаква грижа нито като я остави на земята, нито като взе да я влачи, все едно бе чувал по стълбите. Всичките й ребра се бъхтеха в ръба на стъпалата, а нямаше как да си пази и главата; Алекс извика, но мъжът продължи. Когато главата й се прасна за втори път отзад, тя припадна.

Бе невъзможно да разбере колко време е минало.

Сега няма никакъв звук, само страшен студ сковава раменете и ръцете й. И краката й са ледени. Тиксото е толкова стегнато, че кръвта й не циркулира. Тя отваря очи. Или поне се мъчи да ги отвори, защото лявото си остава затворено. Устата й също. Широко тиксо. Това не го помни. Докато е била припаднала…

Алекс лежи на пода, свита на една страна, с вързани на гърба ръце и стегнати крака. Боли я хълбокът, който е поел цялата тежест. Изплува бавно сякаш от кома, а болката е навсякъде, като след автомобилна катастрофа. Опитва се да види къде се намира, върти таза си и успява да се обърне по гръб, раменете много я болят. Окото й най-сетне се отлепя, но не улавя образ. Окото ми е пробито, казва си, прималяла от страх. Ала няколко мига по-късно полуотвореното й око й препраща мътна картина, сякаш долитаща от планета на светлинни години оттук.

Тя подсмърча, умът й блуждае, старае се да разсъждава. Това е някакъв хангар или склад. Голямо, празно място с разсеяна светлина, идваща отгоре. Подът е корав, влажен, с мирис на мръсен дъжд, на застояла вода, затова й е толкова студено, тук всичко е подгизнало.

Първото, което се връща като спомен, е мъжът, който я притиска към себе си. Тръпчивата, силна миризма, миризма на пот и на животинско. В трагични моменти често ви минава през ум нещо незначително: той ми отскубна коса, е първото, за което се сеща. Представя си главата с обширно голо петно, цяла шепа отскубната коса, и заплаква. Всъщност кара я да плаче не толкова тази представа, колкото всичко, което й се случи, умората, болката. И страхът.

Тя плаче, а е трудно човек да плаче така, с тиксо, което държи устните затворени, дави се, кашля, ала е трудно и да кашля, задушава се, очите й се наливат със сълзи. Усеща позив за повръщане, стомахът й се преобръща. Устата й се изпълва с жлъчен сок, който е принудена да преглътне. Това й отнема адски много време. Гнусно е.

Алекс се мъчи да диша, мъчи се да проумее, да анализира. Въпреки безнадеждността на положението се опитва да възвърне малко от спокойствието си. Хладнокръвието невинаги е достатъчно, ала без него сте обречени на гибел.

Алекс се опитва да се обуздае и да забави сърдечния си ритъм.

Да разбере онова, което се случи, и какво прави тук, защо е тук.

Да помисли. Боли я, но я притеснява и пикочният й мехур, напрегнат е, пълен. Никога не е била особено държелива в това отношение. Не й трябват и двайсет секунди, за да вземе решение, отпуска се и дълго пикае под себе си. Тази липса на задръжки не е провал, защото го прави по свой избор. Иначе дълго ще страда, ще се гърчи вероятно с часове и накрая пак ще стигне дотук. А като се има предвид ситуацията, съществуват достатъчно неща, от които да се бои, и желанието да се облекчи е ненужно изпитание. Само дето няколко минути по-късно й е още по-студено, виж, за това не беше помислила. Алекс трепери и вече не знае защо — от студ или от страх. Вижда отново две картини: мъжът в метрото, в дъното на вагона, който й се усмихва, и лицето му, докато я притиска до себе си, точно преди да я блъсне във фургона. Наистина я заболя, когато падна.

Внезапно в далечината щраква и изкънтява метална врата. Алекс моментално спира да плаче, застава нащрек, напряга се и едва не изпада в нервна криза. След това с извъртане на хълбоците отново ляга настрани и затваря очи, готова да поеме първия удар, защото той ще я бие, затова я е отвлякъл. Престава да диша. Чува как мъжът се приближава със спокойна, тежка стъпка. Най-сетне спира пред нея.

През миглите различава обувките му, груби, добре лъснати. Не казва нищо. Стои надвесен над нея, без дума да изрече, и дълго остава така, сякаш бди над съня й. Тя най-сетне се решава, отваря очи и ги вдига към него. Ръцете му са на гърба, главата наклонена, по лицето му не пробягва никакво изражение, просто стои наведен над нея, като над… нещо си. Гледана отдолу, главата му е впечатляваща, черните гъсти вежди хвърлят сянка и отчасти закриват очите му, но най-вече изпъква челото, широко, сякаш е втасало. Това му придава вид на умствено изостанал, примитивен. Опърничав. Търси думата. Не я намира.

Алекс би искала да каже нещо. Тиксото й пречи. Във всеки случай единственото, което щеше да й дойде, е: „Умолявам ви…“. Чуди се какво ли би могла да му каже, ако я отвърже. Би желала наистина да е нещо друго, не само хленч, ала нищо не й минава през главата, нищичко, нито въпрос, нито молба, нищо освен циврене. Думите й убягват, умът на Алекс се е вцепенил. В съзнанието й смътно пулсира единствено това: той я отвлече, върза я, хвърли я тук, какво ли се кани да прави с нея?

Тя се разплаква, не успява да се сдържи. Мъжът се отдалечава, без да продума. Отива до единия ъгъл на помещението. С широк жест отгръща някакво платнище, но не й е възможно да види какво има под него. И все това несъзнателно заклинание: направи така, че да не ме убие.

Мъжът стои с гръб, приведен, и дърпа заднешком нещо тежко с две ръце, дали е някаква щайга, която стърже по бетонния под. Той е с тъмносив брезентов панталон и широк, раздърпан раиран пуловер, който сякаш носи от години.

След няколко метра спира да дърпа, вдига очи към тавана, все едно се цели, застива така, с ръце на кръста, като че ли се чуди откъде да започне. Накрая се обръща.

Гледа я. Приближава, навежда се, опира коляно в лицето й, протяга ръка и рязко срязва тиксото, което сковава глезените й. После голямата му ръка хваща края на тиксото до крайчето на устните и тегли грубо. Алекс изкрещява от болка. Той я изправя с една ръка. Наистина не е кой знае колко тежка, но с една ръка! Обзема я отмала, която залива цялото й тяло, кръвта й се качва в главата и тя отново започва да се олюлява.

Челото й стига до гърдите на мъжа. Държи я здраво за рамото, обръща я. Няма време да поеме дъх, когато той с рязко движение срязва вървите на китките й.

Тогава Алекс събира цялата си смелост и без да разсъждава, произнася думите, които й идват:

— Много ви… м… моля…

Не разпознава собствения си глас. А и пелтечи като дете, като девойче.

Стоят лице в лице и това е мигът на истината. Алекс е толкова ужасена от мисълта какво би могъл да й стори, че внезапно й се приисква да умре, веднага, без да моли за нищо, нека я убие, хайде, сега. Плаши я очакването, в което въображението й пропада, мисли за онова, дето би могъл да й стори, затваря очи и вижда тялото си, сякаш не й принадлежи, проснато, в позата отпреди малко, с рани по него и обилно кървящо, болезнено, като да не е тя, но е тя. Вижда се умряла.

Студът, миризмата на пикня, срамува се и се страхува, какво ли ще се случи, само да не ме убие, направи така, че да не ме убие.

— Съблечи се — казва мъжът.

Сериозен, спокоен глас. Нареждането му също е сериозно и спокойно.

Алекс отваря уста, ала не успява да произнесе и сричка, той я зашлевява толкова силно, че тя залита встрани, губи равновесие, прави крачка, след това още една и пада, главата й се блъсва в пода. Мъжът бавно приближава и я сграбчва за косата. Ужасно боли. Повдига я и тя усеща как целият й скалп ще се откъсне от главата, с две ръце се вкопчва в неговата, краката й намират сили въпреки волята й и Алекс се изправя. Когато я зашлевява повторно, все още я държи за косата и тялото й само потреперва, а главата й се извърта на деветдесет градуса. Изкънтява ужасяващо, но тя вече не усеща почти нищо, замаяна от болката.

— Съблечи се — повтаря мъжът. — Напълно.

И я пуска. Алекс пристъпва, зашеметена, мъчи се да се задържи, пада на колене и едва се възпира да не изскимти от болка. Той се приближава и се навежда. Надвиснали над нея едрото му лице, тежката несъразмерна глава и сивите очи…

— Разбираш ли?

И чака отговора й, вдига широко разтворена ръка и Алекс припряно казва „да“, няколко пъти „да, да, да“, мигом се изправя; всичко, каквото пожелае, само да не я удря повече. Много бързо, за да му покаже, че е напълно, изцяло готова да се подчинява, тя сваля фланелката, издърпва сутиена, трескаво започва да рови из копчетата на дънките, сякаш дрехите й внезапно са се подпалили и иска да остане гола колкото може по-скоро, за да не я удари пак.

Алекс се извива, маха всичко, дето е на нея, всичко, всичко и застава изправена, с ръце покрай тялото, и чак тогава осъзнава онова, което е загубила и повече няма да си върне. Провалът й е пълен, бързото й събличане значи, че всичко вече е приела, на всичко е казала „да“. В известен смисъл Алекс току-що е умряла. Припомня си останали далеч в миналото усещания. Сякаш е вън от собственото си тяло. Вероятно затова намира сили да попита:

— Какво ис… искате?

Той действително почти няма устни. Дори когато се усмихва, се вижда, че това е всичко друго, само не и усмивка. В този миг е израз на въпрос.

— А какво можеш да предложиш ти, мръсна курво?

Опитва се да изглежда лаком, все едно наистина иска да я съблазни. За Алекс тези думи имат смисъл. За всички жени тези думи имат смисъл. Тя преглъща слюнката си. Мисли си: няма да ме убие. Умът й се навива около тази убеденост и силно се стяга, за да не допусне никакво противоречие. Нещо в нея й казва, че все пак ще я убие, след това, но възелът около ума й се стяга, стяга, стяга.

— Можете да ме… ч… чукате — казва тя. Не, не така, усеща го, не така… — Можете да ме… из… изнасилите — добавя. — Можете да пр… правите всичко…

Усмивката на мъжа е застинала. Той отстъпва назад, отдалечава се, за да я разгледа.

От глава до пети. Алекс разтваря ръце, иска да се покаже отдадена, на разположение, да покаже, че е захвърлила всяка воля, принадлежи му, негова е, трябва да печели време, само време. При тези обстоятелства времето е живот.

Мъжът спокойно я оглежда, погледът му бавно се плъзга от горе надолу и най-сетне спира задълго върху вулвата й. Тя не помръдва, а той леко накланя глава с насмешлив въпрос в очите. Алекс се срамува от онова, което е, от онова, което му показва. Ами ако не му се хареса, ако малкото, което може да му даде, не е достатъчно, какво ли ще направи? Тогава той поклаща глава, сякаш е разочарован, разколебан — не, не става. И за да я накара да го разбере по-добре, протяга ръка, хваща дясното й зърно между палеца и показалеца и го завърта толкова бързо и толкова силно, че младата жена мигновено се превива на две и изпищява.

Пуска я. Алекс се държи за гърдата с изхвръкнали очи и без дъх се поклаща от крак на крак, болката я е ослепила. Сълзите се стичат въпреки волята й, когато задава въпроса:

— Какво… ще правите?

Мъжът се усмихва, сякаш да й припомни нещо очевидно:

— Ами… ще гледам как ще пукнеш, курво мръсна.

После прави крачка встрани, като актьор.

И тогава тя вижда. Зад него. На пода електрическа бормашина, до дървен сандък, не много голям. Колкото за едно тяло.