Пиер Льометр
Алекс (27)

27

Когато, както тази сутрин, има много желязо за коване и е трудно да се подредят приоритетите, Камий смята, че „най-спешно е да не правиш нищо“. Своеобразен вариант на неговия метод, който се състои в това да подхождаш към случаите от възможно най-голяма дистанция. Едно време, като вземаше думата в полицейското училище, говореше за този метод на прелитане над нещата, наричайки го „въздушна техника“. Произнесено от мъж метър и четирийсет и пет, подобно наименование би могло да предизвика смях, но никой никога не посмя да се засмее.

Шест сутринта е, Камий се е събудил и е взел душ, закусил е, чантата му е до вратата и той стои прав с Дудуш на единия лакът. С едната ръка я чеше по гърба и двамата гледат през прозореца.

Погледът му пада върху плика с бланката на оценителя, който снощи най-сетне се реши да отвори.

Този търг е последният акт от унаследяването на баща му. Смъртта му не причини истинска болка, не, Камий беше разтърсен, объркан, след това му домъчня, натъжи се, но кончината не беше катаклизъм. Тя нанесе умерени щети. С баща му всичко винаги беше ужасно предвидимо и краят му не бе кой знае какво изключение.

Ако Камий довчера не успяваше да отвори плика, то е, защото съдържанието му бележи последното действие от цял един отрязък от живота му. Скоро ще стане на петдесет. Всички около него са мъртви — майка му, жена му, сега и баща му, а и деца няма да има. Никога не си беше представял, че ще остане единственият жив в своя живот. Ето това го смущава, смъртта на баща му слага край на една история, която все пак не е завършена. Камий още е тук, доста обрулен, ала на крак. Само дето животът му сега принадлежи единствено на него, той е единствен ползвател и бенефициент. Когато човек се превърне в основно действащо лице в собствения си живот, вече не е особено интересно. Страданието на Камий идва не само от глупавия комплекс на оцелелия, а от факта, че е закрепостен към подобно принудително ползване на живота.

Апартаментът на баща му беше продаден. Остават само петнайсетина платна на Мод, които господин Верховен е запазил.

Също и ателието. Камий не е в състояние да иде там, това е кръстопътят на всички болки, майка му, Ирен… Не, не е в състояние, не би могъл дори да изкачи четирите стъпала, да бутне вратата и да влезе, не, никога.

Заради платната събра смелост. Обади се на един от приятелите на майка си, заедно са учили в академията, и той се съгласи да направи опис на творбите. Търгът ще бъде на 7 октомври, всичко е уредено. Щом отвори плика, Камий видя списъка с предлаганите платна, мястото, часа и програмата на вечерта, посветена изцяло на Мод, със спомени и подходящите за случая речи.

В началото си съчини цял роман за това, че не си е оставил нито една нейна картина, чак и теории си изгради. Най-впечатляващата бе, че да разпръсне творчеството на майка си, означава да й отдаде почит. „Самият аз трябва да ида в музея, за да видя някое от платната й“, обясняваше той важно и със задоволство. Разбира се, това е пълна глупост. Истината е, че обожаваше майка си безмерно и че откакто е сам, в него изригна двойствеността на тази обич, примесена с възхищение и горчивина, със злоба и язвителност. Тази белязана с враждебност обич е стара колкото него, ала за да живее в мир днес, има нужда да се откъсне от всичко това. Живописта бе несравнимата с нищо кауза на майка му, за нея тя пожертва живота си, а заедно със своя и този на Камий. Не целият, не, но онази част, която пожертва, се превърна в съдбовна за сина й. Сякаш бе решила да създаде дете, без да й дойде наум, че то ще бъде личност. Камий няма да свали от плещите си никакъв товар, иска само да се отърве от една тежест.

Осемнайсет платна на Мод Верховен, предимно от последните десет години, ще бъдат продадени. Всичките са пълна абстракция. Пред някои от тях Камий изпитва същото усещане като пред творбите на Ротко^[1], сякаш цветът трепти, тупти, човек трябва да е почувствал това, за да разбере какво е жива живопис. Две картини са предварително откупени и ще идат в музеи — две платна от самия край на живота й, които пищят от болка, рисувани в последната фаза от раковата болест на Мод, истински апогей на изкуството й. Онова, което Камий евентуално би запазил, е един автопортрет, датиращ от времето, когато е била на трийсетина години. На него е изобразено детинско и загрижено, почти сурово лице. Погледът е зареян отвъд вас, в позата прозира някаква безучастност, той е изкусна смесица от зряла женственост и детинска наивност, каквато се долавя в лицата на онези някога младолики и жадни за нежност, а днес разяждани от алкохола жени.

Ирен много обичаше този автопортрет. Един ден го снима за Камий и снимката, формат 10×13, все още стои на бюрото му заедно със стъклена чаша за моливи, която Ирен, пак тя, му бе подарила, единствената наистина лична вещ в професионалната му среда. Арман винаги е съзерцавал тази снимка с влюбен поглед, единствената картина на Мод Верховен, която той разбира, понеже е достатъчно реалистична. Камий си беше обещал да му подари снимката, ала така и не го направи. Дори и това платно даде за търга. Когато творчеството на майка му най-сетне бъде разпръснато, той може би отново ще намери покой и вероятно ще успее да продаде последната брънка от веригата, защото вече не го свързва с нищо — ателието в Монфор.

 

 

Сънят дойде с други образи, много по-неотложни и актуални, тези на младата затворена жена, която се бе освободила. Пак образи на смърт, ала на бъдеща смърт. Не можеше да определи откъде идват те и пред гледката на изтърбушената клетка, на мъртвите плъхове, на следите от бягството го обзе дълбока увереност, че това прикрива нещо друго и че зад него се таи още смърт.

Долу улицата вече се оживява. На човек като него, който спи малко, му е все едно, но Ирен например не би могла да живее тук. Ама пък е страхотно зрелище за Дудуш, която може с часове да наблюдава през прозореца движението на корабчетата, които маневрират при шлюза. Когато времето позволява, тя се настанява на перваза.

Камий няма да излезе, докато не проясни ума си. А засега главата му гъмжи от въпроси.

Складът в Пантен. Как ли го е открил Трарийо? Това важно ли е, или не? Огромният хангар е празен от години, а не е бил незаконно обитаван, зает от бездомници. Нездравословната среда сигурно е възпряла подобни желания, ала най-вече единственият вход през ламарината почти на нивото на земята принуждава да се извърви дълъг път, което затруднява пренасянето на нещата, нужни за евентуално настаняване. Навярно затова Трарийо е сглобил толкова малка клетка — според дължината на дъските, които е могъл да провре оттам. Можеше да си представи и как е пренесъл момичето. Трябва да е бил зверски мотивиран. Бил е готов да я омаломощи напълно, за да я накара да си признае къде е дянала синът му.

Натали Гранже. Знаят, че това не е нейното име, но продължават да я наричат така по липса на друго. Камий предпочита да казва „момичето“, ала невинаги успява. Между фалшиво име и никакво име кое да избере?

Съдията прие да назначи разследване. Но до доказване на противното онази, която най-вероятно е размазала сина на Трарийо с лопата и почти му е стопила главата със сярна киселина, е издирвана единствено като свидетел. Съквартирантката й от Шампини категорично я разпозна на фоторобота, само че прокуратурата има нужда от материални доказателства.

В склада в Пантен взеха проби от кръв, косми и всякаква органична материя, които бързо ще потвърдят, че става дума именно за момичето, следи от което откриха в камионетката на Трарийо. Това поне ще бъде сигурно. Но не е кой знае какво, казва си Камий.

Единственият начин да се запази горещата следа е да се отворят отново досиетата за двете убийства с концентрирана сярна киселина, намерени в неотдавнашните архиви, и да се види дали злодеянията може да бъдат приписани на един и същ убиец. Въпреки неверието на дивизионния Камий е абсолютно убеден, че убиецът е един и същ и че това е убийца. Досиетата трябва вече да са извадени, ще ги прегледа, щом пристигне.

Известно време Камий разсъждава върху тази двойка. Натали Гранже и Паскал Трарийо. Престъпление от ревност? Ако е така, той си го представя другояче — Паскал Трарийо, обзет от необуздана криза на ревност или пък не можещ да приеме да бъде изоставен, убива Натали, мигновен порив, внезапна лудост, ала обратното… Нещастен случай? Трудно е да се повярва, като се има предвид как са се развили нещата. Мисълта му не успява истински да се съсредоточи върху тези хипотези, нещо друго му се върти в главата, докато Дудуш започва да си точи ноктите в сакото му. Начинът, по който момичето се е измъкнало от склада. Как ли точно е станало?

Анализите ще покажат как е съумяла да откачи висящата клетка, но после, след като е излязла, какво ли е направила?

Камий се опитва да си представи сцената. И в неговия филм липсва един кадър.

Знаят, че момичето е взело дрехите си. Откриха следи от обувките й при изхода. Сигурно са същите, с които е била, когато Трарийо я е отвлякъл, не могат да допуснат, че тъмничарят й би й донесъл нови. А и той я е бил, тя се е съпротивлявала, хвърлил я е вързана в камионетката. В какво ли състояние са дрехите й? Смачкани, разкъсани, мръсни. Във всеки случай не особено спретнати, заключава Камий. По улицата момиче, облечено по този начин, привлича вниманието, нали?

Камий трудно може да си представи Трарийо да се е погрижил за вещите й, ала все едно, казва си. Да оставим дрехите и да разгледаме самото момиче.

Знаят колко е мръсна. Една седмица гола, както я е майка родила, в клетка на два метра от пода. На снимките е отпаднала, почти умира, намериха гранули за животни, за домашни мишки и плъхове, с това я е хранил Трарийо. И е вършила нуждите си под себе си в продължение на седмица.

— Тя е немощна — изрича Камий на глас. — И мръсна като прасе.

Дудуш вдига глава, сякаш си дава сметка, че стопанинът й пак си говори сам.

Следи от вода по пода и по някакви парцали, отпечатъците й по няколко бутилки минерална вода — преди да напусне склада, се е поизмила.

— Все пак… след като е вършила всичко под себе си цяла седмица, как може да се измие с три литра студена вода и два мръсни парцала?

И се връща на основния въпрос — как е успяла да се прибере у дома, без да привлече внимание?

 

 

— Кой ти е казал, че никой не я е видял? — пита Арман.

Седем и четирийсет и пет. Службата. Дори когато на човек умът му е другаде, е странно да види Арман и Луи един до друг. Луи със стоманеносив костюм „Китън“, вратовръзка „Стефано Ричи“, обувки „Уестън“, а Арман изцяло екипиран от разпродажбите. По дяволите, процежда Камий, след като го оглежда, сякаш за да спести още, е купил един номер по-малки дрехи!

Отново отпива глътка кафе. Вярно е, кой е казал, че никой не я е видял?

— Ще поровим — заявява Камий.

Излязла е от склада и се е разтворила в природата. Изпарила се е. Трудно е да се приеме.

— Може да е тръгнала на стоп? — подхвърля Луи.

Самият той не вярва на своето предположение. Момиче на двайсет и пет — трийсет години, което в колко, в един-два през нощта тръгва на стоп? Ами ако нито една кола не спре и тя си остане там, на бордюра, с вдигнат палец? Или, още по-зле, върви покрай тротоара и прави знаци на колите като проститутка?

— Автобусът…

Възможно е. Но пък през нощта сигурно няма много автобуси по тази линия, имала е нужда от доста късмет. Иначе ще виси на спирката половин час, четирийсет и пет минути, изнемощяла и несъмнено в дрипи. Не особено правдоподобно. Дали въобще е можела да стои права без помощ?

Луи си отбелязва да провери разписанието на автобусите и да разпита шофьорите.

— Такси?

Луи си добавя да провери и тази следа, ала и тук нещо… Дали е имала пари да плати? И достатъчно порядъчен вид, за да не събуди подозрения у шофьора?

Вероятно някой я е видял да върви по тротоара. Могат да се обзаложат, че е тръгнала в посока Париж. Ще поразпитат наоколо. Дали с такси, или с автобус, би трябвало да се разбере до няколко часа.

По обяд Луи и Арман поемат. Камий ги гледа как излизат, какъв тандем.

Минава зад бюрото си и хвърля поглед на двете досиета, които го чакат — Бернар Гатеньо и Стефан Масиак.