Пиер Льометр
Алекс (25)

25

Аутопсията е в сряда сутринта в първия възможен час.

Камий е тук, Луи също. Льо Ген закъснява, както винаги, когато идва в Института по съдебна медицина. Основното вече е ясно. По всяка вероятност става дума за Паскал Трарийо. Всичко съответства. Възрастта, ръстът, косата, предполагаемата дата на смъртта, без да броим съквартирантката, която се кълне във всички богове, че е разпознала обувките му, макар че от този модел сигурно има половин милион.

Ще направят ДНК тест, за да се уверят, че това наистина е изчезналото момче, но вече могат да работят по версията, че е той и че Натали Гранже го е убила, като първо му е нанесла силен удар в тила с нещо като мотика (иззеха всички намерени в бараката градински инструменти), а после му е размазала главата с права лопата.

— Което показва, че действително му е била набрала много — казва Камий.

— Да, трийсетина удара най-малко — отбелязва съдебният лекар. — Ще мога да ви дам по-точна цифра по-късно.

Някои от ударите са били нанесени с острието на мотиката, изглежда, сякаш е бил удрян с тъпа брадва.

Камий е удовлетворен. Не доволен, а удовлетворен. Общата картина отговаря на онова, което е усещал. С онзи глупак съдията би изкоментирал, ала на стария си приятел Льо Ген само намигва и подхвърля съвсем тихо:

— Казах ти, не го усещах това момиче…

— Ще бъдат направени анализи, но явно е киселина — заявява съдебният лекар.

Мъжът е получил трийсетина удара с лопата, след това неговата убийца, нарицаемата Натали Гранже, му е изсипала цял литър киселина в гърлото.

При вида на пораженията съдебният лекар се осмелява да изкаже хипотеза: концентрирана сярна киселина.

— Силно концентрирана.

Вярно, че тези продукти причиняват големи поразии. Плътта се разтваря бурно и шупва, сякаш завира, със скорост, пропорционална на концентрацията.

Камий поставя въпроса, който мъчи всички от предния ден, откакто откриха тялото:

— В този миг Трарийо бил ли е още жив?

Знае вечния отговор, ще трябва да изчака резултатите от изследванията.

Но този път съдебният лекар реагира като послушно дете.

— Ако съдя по белезите по останалата плът и най-вече по ръцете, мъжът е бил вързан.

Кратък миг на вглъбяване.

— Искате ли моето мнение? — пита съдебният лекар.

Никой не му иска мнението. Това, естествено, го насърчава:

— Според мен подир няколкото удара с лопата е бил вързан и после събуден с киселината. Което не пречи да е бил доумъртвен с лопатата, щом един инструмент върши работа… Накратко, по мое скромно мнение, мъжът е усетил всичко.

Трудно е да си го представи човек, но за разследващите, поне на първо време, това не променя кой знае какво. Виж, за жертвата обаче разликата в метода е била от огромно значение.

— Ще бъде от значение и за съдебните заседатели — подхвърля Камий.

Проблемът при Камий е, че не се отказва. Никога. Влезе ли му някоя мисъл… Един ден Льо Ген му рече:

— Наистина си глупак! Дори фокстериерите знаят да отстъпват!

— Много изискано — бе отвърнал Камий. — Защо не ме сравниш по-скоро с басет? Или пък с пудел джудже?

С когото и да било, няма значение, все щеше да завърши със свистене на саби.

И ето, в този миг Камий демонстрира, че не се отказва. От предния ден Льо Ген го вижда притеснен, понякога пък обратното, сякаш вътрешно ликува. Засичат се по коридорите, Камий едва-едва отронва „добър ден“, а два часа по-късно се влачи в кабинета на дивизионния, изглежда, че има нещо да му казва, но не успява, в крайна сметка си тръгва, видимо със съжаление, и гледа Льо Ген, все едно е засегнат. Льо Ген притежава нужното търпение. Тъкмо са излезли от тоалетната (би трябвало да се види картинката двамата заедно пред писоарите) и Льо Ген изрича простичко: „Когато пожелаеш“, в превод: „Събрал съм сили, мога да издържа“.

И ето, сега е моментът. На масата отвън, точно преди обяда. Камий изключва мобилния си телефон, за да покаже, че изисква всички да се съсредоточат. Тук са четиримата: Камий, Льо Ген, Арман и Луи. Откакто бурята изчисти небето, времето отново е приятно. Арман гаврътва бирата си почти на екс, човек никога не знае, и веднага поръчва пакет чипс и маслини за сметка на онзи, който ще плаща.

— Момичето е убиец, Жан — казва Камий.

— Убиец, да, вероятно — отвръща Льо Ген. — Ще можем да го потвърдим, след като получим резултатите от изследванията. Засега са предположения, знаеш го не по-зле от мен.

— И все пак предположенията са тежки.

— Навярно си прав, но… какво променя това?

Льо Ген търси подкрепата на Луи.

Ситуацията е възможно най-трудната, ала Луи е момче от знатен род. Обучен е в най-добрите колежи, има вуйчо архиепископ и друг, който е депутат от крайната десница, тоест от най-ранна възраст се е научил да разграничава морала от прагматизма. Освен това е ходил в начално училище при йезуитите. По отношение на двуличието е трениран като за световно.

— Въпросът на дивизионния ми се струва уместен — произнася той спокойно, — какво променя това?

— Луи, мислех, че си по-проницателен — реагира Камий. — Променя се… подходът!

Всички са като подкосени. Дори Арман, който е зает да проси цигара от съседната маса, се обръща изненадан.

— Подходът ли? — пита Льо Ген. — По дяволите, Камий, каква е пък тази глупост?

— Май наистина не разбирате — поклаща глава Камий.

Обикновено се шегуват и се подкачат, ала този път в гласа на Камий се долавя определена интонация, някакъв оттенък.

— Явно не разбирате.

Изважда бележника. Онзи, в който непрекъснато рисува. Когато си води записки (той го прави рядко, доверява се на паметта си), го обръща и пише на гърба на изрисуваните страници. Малко като Арман. С тази разлика, че Арман би писал и по ръбовете на листовете. Луи бегло зърва екипирани плъхове, Камий винаги рисува адски добре.

— Това момиче ме интересува истински — казва кротко Камий. — Истински. Историята със сярната киселина също много ме интересува. Вас не ви ли интересува?

И понеже въпросът му не получава открито потвърждение:

— Тъй че проведох едно незначително разследване. Трябва да се доизпипа, но мисля, че знам основното.

— Хайде, изплюй камъчето — подканва го Льо Ген, леко изнервен. След което взема халбата, пресушава я на един дъх и вдига ръка по посока на келнера, за да поиска същото. Арман прави знак: и за мен.

— На 13 март миналата година — подхваща Камий — откриваме някой си Бернар Гатеньо, четирийсет и девет годишен, в стая на хотел „Формула 1“^[1] близо до Етамп. Погълнал сярна киселина с концентрация 80 %.

— О, не… — промърморва Льо Ген, смазан.

— Поради семейното му положение се приема хипотезата за самоубийство.

— Зарежи, Камий.

— Не, не, чакай, удивително е, ще видиш. Осем месеца по-късно, на 28 ноември, убийство на Стефан Масиак, собственик на кафене от Реймс. Намират тялото му сутринта в заведението. Заключението: бит и довършен със сярна киселина със същата концентрация. И пак в гърлото. Открадната сума — малко повече от две хиляди евро.

— Представяш ли си, че момиче може да извърши подобно нещо? — пита Льо Ген.

— А ти би ли се самоубил със сярна киселина?

— Но какво общо има това с нашето разследване? — прогърмява Льо Ген и удря с юмрук по масата.

Камий вдига ръце в знак на отстъпление.

— Окей, Жан, окей.

Келнерът сервира бирата на Льо Ген, тази на Арман, забърсва масата и прибира останалите чаши сред гробно мълчание.

Луи прекрасно знае какво ще се случи, би могъл да го напише в един плик и да го скрие някъде из заведението, като кабаретен номер. Камий отново ще мине в настъпление. Арман допушва с наслада цигарата си, никога не си е купувал цигари.

— Само едно нещо, Жан…

Льо Ген затваря очи. Луи се усмихва, но вътрешно. В присъствието на дивизионния се усмихва само вътрешно, това е правило. Арман изчаква, той винаги е готов да заложи на Верховен трийсет към едно.

— Моля да ми изясниш — продължава Камий. — Според теб не сме имали нито един случай на убийство със сярна киселина от… От? — Оставя на Льо Ген да отгатне, ала началникът в момента не е настроен за игрички. — От единайсет години, татенце! Говоря ти за неразкрити случаи. От време на време се намира по някой шегаджия, който прибягва до нея, но само като допълнение, нещо като артистичен щрих. Тези ги откриваме, арестуваме ги, повдигаме им обвинения, съдим ги, накратко, бдителната и отмъстителна нация препречва пътя им с гърди. По отношение на концентрираната сярна киселина ние, демократичната полиция, от единайсет години сме безпогрешни и безпощадни.

— Лазиш ми по нервите, Камий — въздиша Льо Ген.

— Е, да, господин дивизионен комисар, разбирам те. Но какво да правим, както казва Дантон: „Фактите са упорито нещо!“. А те са налице!

— Ленин — вметва Луи.

Камий се обръща раздразнен.

— Какво Ленин?

Луи отмята перчема си с дясната ръка.

— „Фактите са упорито нещо“ — осмелява се притеснен, — са думи на Ленин, не на Дантон.

— И какво променя това?

Луи се изчервява. Кани се да скочи на стремето, ала не успява, Льо Ген е по-бърз:

— Именно, Камий! Какво се променя от твоите истории за сярна киселина отпреди десет години?

Наистина е бесен и гласът му гърми пред заведението, но шекспировският му гняв стряска единствено останалите клиенти. Камий смирено и сдържано гледа как краката му се полюшват на петнайсет сантиметра от асфалта.

— Не десет, господин дивизионен комисар, единайсет.

Това е една от многото забележки, които човек би могъл от време на време да отправи към Камий — сдържаността му е леко театрална, малко ала Расин, ако щете.

— А сега имаме две за няма и осем месеца. Само мъже. Забележи, че със случая Трарийо стават три.

— Но…

Луи би казал, че дивизионният ще започне да бълва, това момче действително притежава богат речник.

Само че в този миг бълва за кратко. Защото няма кой знае какво за казване.

— И каква е връзката с момичето, Камий?

Камий се усмихва.

— Най-сетне един добър въпрос.

Дивизионният се задоволява с няколко думи:

— Наистина ми лазиш по нервите…

За да покаже колко е уморен, той става: друг път ще говорим за това; с вяли жестове: може и да си прав, ала по-късно, по-късно. Който не познава Льо Ген, ще си каже, че направо е обезсърчен. Хвърля шепа монети на масата и вдига ръка като съдебните заседатели, полагащи клетва, чао на всички, виждат го в гръб, широк е като камион, как се отдалечава с тежка стъпка.

Камий въздъхва, човек винаги греши, когато е прав твърде рано. „Но не греша.“ Казвайки това, се потупва по носа с показалец, все едно пред Луи и Арман е нужно да уточнява, че обикновено по-скоро има нюх. Само че не уцелва момента. Засега момичето е жертва, толкоз. И ако не я открият, след като им плащат за това, би било повече от грешка, тъй че да поддържа тезата, че тя е убиец рецидивист, не е особено ефикасна защита.

Стават и тръгват обратно към местопрестъплението. Арман е свил малка пура, съседът му по маса нямаше нищо друго. Тримата се отправят към метрото.

— Прегрупирах екипите. Първият…

Камий го спира, като бързо слага ръка на лакътя му, сякаш е зърнал кобра в краката си. Луи вдига глава и се ослушва, Арман също слуша, наострил ухо. Камий е прав, все едно са в джунглата, тримата мъже се споглеждат и усещат как асфалтът трепери в ритъма на глухи, дълбоки удари. Обръщат се едновременно, готови за всякаква случайност. Пред тях, на двайсетина метра, една монументална маса се носи с невероятна скорост. Слоноподобният Льо Ген тича насреща им, пешовете на сакото му разширяват още повече и без това огромното му телосложение, ръката му е високо вдигната, а в нея е мобилният телефон. Камий инстинктивно търси своя, сеща се, че го е изключил. Няма време нито да направи някакво движение, нито да се отмести, Льо Ген вече е при тях, сякаш са му нужни още няколко крачки, за да успее да спре, ала траекторията е добре изчислена и той се заковава точно пред Камий. Странно, но не е задъхан. Сочи мобилния си телефон.

— Открили са момичето. В Пантен. Мърдай!

 

 

Дивизионният се е върнал в службата, има хиляда неща да върши, а трябва и да се обади на съдията.

Луи спокойно шофира с бясна скорост. Стигат до мястото за няколко минути.

Старият склад стърчи на брега на канала като гигантски промишлен бункер, приличен едновременно на кораб и на завод. Боядисано в охра квадратно здание, от кораба са заимствани широките външни коридори, които на всеки етаж обточват четирите фасади, а от завода — грамадните отвори с тесни високи стъкла, нагъсто едно до друго. Шедьовър на бетонната архитектура от 30-те години на XX век. Царствена постройка, чиято доста избледняла табела все още указва: ГЛАВНА ЛЕЯРНА.

Наоколо всичко е сринато. Само тази сграда си стои, вероятно ще бъде възстановена. Изрисувана от горе до долу с огромни бели, сини, оранжеви букви и неподаваща се на опитите за разрушаване, тя продължава да се мъдри на брега невъзмутима, като онези индийски слонове, които хората гиздят за празници и които под серпентини и знаменца следват своя тежък и загадъчен ход.

Предната нощ двама млади художници на графити се покатерили до коридора на първия етаж, задача, която се считала за невъзможна, откак всички входове били зазидани, но тези момчета нищо не успяло да ги спре. Призори тъкмо привършвали работата си, когато единият хвърлил поглед през пробитите стъкла и ясно видял опасно люлееща се клетка, увесена във въздуха, с някакво тяло в нея. Те цяла сутрин преценявали рисковете, преди да се решат да се обадят анонимно в участъка. Били достатъчни по-малко от два часа, за да бъдат издирени и да им се потърси сметка за техните нощни занимания.

Извикали Криминалната и пожарникарите. Сградата е затворена от години, предприятието, което я купило, зазидало всичко. Докато един екип насочва голямата стълба към външния коридор, друг разбива с чукове една тухлена преградна стена.

Освен пожарникарите отвън вече има доста народ — униформени полицаи, други пък цивилни, коли, полицейски буркани и публика, дошла незнайно откъде и заинтригувана от случващото се, която започват да възпират със строителните заграждения, открити на място.

Камий припряно слиза от колата, дори не е нужно да си вади картата, подхлъзва се на парчетата от строшени тухли и за малко да падне, успява да се задържи, няколко мига гледа пожарникарите, които събарят, и казва:

— Чакайте!

Приближава се. Един капитан от пожарникарите на свой ред пристъпва напред, за да му препречи пътя. Камий не му оставя време да препречи каквото и да било, дупката е достатъчна, за да мине човек с неговия ръст, и той се вмъква в зданието. За да могат и другите да влязат, ще са нужни още няколко удара с чуковете.

 

 

Вътре е напълно празно, огромните помещения са облени от разсеяна зеленикава светлина, която прониква през стъкления покрив и избитите прозорци и се стеле като прахоляк. Чува се течаща нейде вода и звънкият шум от зле закрепени ламарини по етажите, който ехото разнася из грамадните празни пространства. Между краката криволичат вади, наистина място, където човек не се чувства у дома си. Впечатляващо е като изоставена катедрала, цари тъжната атмосфера на края на промишленото господство, а обстановката и светлината много приличат на тези от снимките на момичето.

Зад Камий чуковете продължават да блъскат и да събарят тухли, като тревожен камбанен звън. Той веднага извиква силно:

— Има ли някой?

Изчаква за миг, после се затичва. Първото помещение е много голямо, петнайсет или двайсет метра на дължина, с висок таван, вероятно четири или пет метра. Подът е залят с вода, вода се стича по стените, навсякъде властва тежка, ледена влага. Помещения, предназначени за складове, които Камий прекосява тичешком и още преди да стигне до отвора към следващото, знае, че е тук.

— Има ли някой?

Долавя, че гласът му не е същият.

Това е част от занаята: когато човек се озове на местопрестъплението, го обзема някакво специално напрежение, то се усеща в корема и се проявява в гласа. А онова, което е породило напрегнатото състояние на духа, е една миризма, удавена в студените въздушни течения, които се вихрят наоколо. Вони на разлагаща се плът, на пикня, на лайна.

— Има ли някой?

Той тича. Далеч зад него се чуват бързи стъпки, екипите също са проникнали в сградата. Камий нахлува в следващото помещение и се заковава с отпуснати ръце.

Луи го е настигнал. Първото, което чува от устата му, е следното възклицание:

— Мамицата му…

Дървената клетка се е разбила на пода, две от дъските са били изтръгнати. Вероятно са се строшили по време на падането и момичето е довършило работата със сила. Миризмата на разложение идва от плъховете, три на брой, два, от които са били размазани от клетката. Целите са накацани от мухи. Няколко метра по-нататък — полуизсъхнали изпражнения на купчина. Камий и Луи вдигат очи, въжето е било разкъсано, неясно с какво, и единият край е останал заклещен в прикрепената към тавана макара.

Има кръв почти навсякъде по пода.

И нито следа от момичето.

Полицаите, които току-що са пристигнали, тръгват да я търсят.

Камий поклаща глава със съмнение, смята, че е излишно.

Все едно се е изпарила.

В състоянието, в което е била…

Как ли е успяла да се освободи? Анализите ще покажат. Накъде и как е тръгнала? Криминалистите ще открият. Но резултатът е налице — момичето, което мислеха, че спасяват, се е спасило само.

Камий и Луи мълчат и докато грамадното помещение кънти от заповеди и инструкции, дадени от този или онзи, и от ехтежа на бързи стъпки, те гледат като вкаменени странния край на действието.

Жертвата е изчезнала и не е отишла в полицията, както би сторил всеки внезапно освободен заложник.

Преди няколко месеца е убила с лопата един мъж и е изгорила половината му глава със сярна киселина, преди да го погребе в градина в предградията.

Само едно стечение на обстоятелствата позволи да бъде открито тялото, което поставя въпроса дали има и други. И колко.

А съществуват сигнали и за още двама мъже, починали от подобна смърт, и Камий би заложил ризата на гърба си, че имат връзка със случая „Паскал Трарийо“.

По начина, по който е успяла да се измъкне от това безнадеждно положение, се разбира, че не е коя да е.

Трябва да я открият.

А не знаят коя е.

— Убеден съм — коментира мрачно Камий, — че сега дивизионен комисар Льо Ген ще схване най-сетне мащабите на проблема ни.