Пиер Льометр
Алекс (24)

24

Странно се почувства от тази полудрямка в стаята на Натали. Защо му се прииска да го направи? Няма представа. Поскърцваща дървена стълба, на площадката — овехтял мокет, порцеланова дръжка на вратата, топлината на къщата, която сякаш става по-осезаема в горната част. Атмосфера на селска къща, семейна къща, със стаи, които се отварят само за гости през лятото. И са затворени през останалото време.

Стаята сега служи за килер. Тя, изглежда, никога не е притежавала силна индивидуалност, малко като хотелска стая, като стая в странноприемница. Няколко изкривени снимки по стените, скрин без един крак, на чието място е подпъхната книга. Леглото потъва дълбоко, чак плашещо.

Камий се надига, издърпва се нагоре към възглавниците и търси бележника и молива си. Докато в градината криминалистите разчистват около резервоара за дъждовна вода, той нахвърля едно лице. Своето. Когато беше млад и се готвеше за академията, бе нарисувал стотици автопортрети. Майка му твърдеше, че това е единственото истинско упражнение, единственото, което помага да откриеш „точната дистанция“. Самата тя бе направила десетки, от които е останал само един, с маслени бои, прекрасен, той не обича да мисли за това. А Мод беше права, проблемът на Камий неизменно е да уцели точната дистанция: или е твърде близо, или е твърде далеч. Или се гмурва, без да вижда нищо, и се гърчи, полуудавен, или предпазливо се отдръпва и сам себе си обрича да не схване нищо. „И тогава не мога да усетя нещата“, казва той. Лицето, което се появява в бележника, е изпито, с отнесен поглед, един опърлен от изпитанията мъж.

Таванът е скосен и да живее човек тук сигурно предполага при повечето движения да превива гръбнак.

Освен ако е някой като него. Камий драска, ала доста вяло, и чувства, че му е зле. Тежко му е на сърцето. Премисля сцената със Сандрин Бонтан, своята нервност, липсата на търпение, понякога е невъзможен.

Просто му се иска да приключи с тази работа, да приключи веднъж завинаги.

Не е добре и знае защо. Трябва да усети нещата. Преди малко подобен ефект предизвика у него портретът на Натали Гранже. Досега снимките от телефона на Трарийо показваха само една жертва. Един случай. Беше приравнил това момиче със самото разследване за отвличане. На фоторобота обаче тя се бе превърнала в личност. Снимката е просто нещо реално. Рисунката е самата реалност, вашата, пропита от вашето въображение, вашите фантазии, вашата култура, вашия живот. Когато я поднесе под носа на Сандрин Бонтан и видя лицето наопаки, като лице на плувкиня, му се стори различно под този ъгъл. Дали е убила тоя ненормалник Паскал Трарийо? Повече от вероятно е, но няма значение. На рисунката така наопаки, я намираше за вълнуваща, пленничка е и само от него зависи дали ще живее. Ужасът от провал го сграбчи за слънчевия сплит. Не успя да спаси Ирен. Какво ли ще стори с тази? Дали ще позволи и тя да умре?

От първата стъпка, от първата секунда на това разследване се опитва да блокира необузданите чувства, които се трупат зад стената, а сега стената се рони, една по една зейват пролуки и всичко ще рухне в миг, ще го събори, ще го залее, ще го върне право в моргата, право в графа „психиатрична клиника“. Онова, което е скицирал в бележника си: огромен камък, скала. Портрет на Камий като Сизиф.