Пиер Льометр
Алекс (23)

23

Въжето е стар модел, не е като синтетичните гладки въжета на корабите, а от коноп, с голям диаметър. Естествено, щом държи такава клетка.

Плъховете са десетина. Онези, които Алекс познава и които са тук от началото, и новите, тя не знае откъде идват и как са били предупредени. Възприели са стратегията на групата. Обсада.

Три или четири заемат позиция върху капака откъм краката й, два или три клечат от другата страна. Според нея, щом преценят, че моментът е подходящ, ще й се нахвърлят всички заедно, ала засега нещо ги възпира, енергията на Алекс. Тя не престава да ги ругае, да ги предизвиква, да пищи, усещат, че в тази клетка има живот, съпротива, че ще се наложи да се бият. А долу вече са проснати два мъртви плъха. Това ги кара да се замислят.

Непрекъснато душат кръвта изправени, с муцуни, вдигнати към въжето. Възбудени и трескави, те са се изредили да го стържат със зъби, Алекс не знае как се организират кой точно да иде да плюска кръв.

Няма значение. Направи си нова рана, този път ниско долу на прасеца, до глезена. Открила е чиста вена с изобилна кръв. Най-трудното е да ги отдалечи, докато маже въжето.

А то е наполовина изтъняло. Между Алекс и въжето се е завързала борба срещу стрелката на часовника. Кой ли ще отстъпи пръв?

Тя се люлее непрестанно, клетката се клатушка насам-натам и това прави задачата на плъховете сложна, в случай че решат да дойдат да й търсят сметка, а се надява и че така ще помогне на въжето да поддаде.

Пък и ако стратегията й проработи, клетката трябва да падне на ъгъл, не хоризонтално, за да се строшат дъските. Тъй че клати колкото може повече, отблъсква плъховете, пои въжето с кръв. Когато някой от тях идва да го гризе, държи останалите на разстояние. Алекс е изтощена до крайност и умира от жажда. След онези бури, които продължиха повече от ден, вече съвсем не усеща някои части от тялото си, сякаш са под упойка.

Едрият сив плъх става нетърпелив.

Цял час вече оставя другите да се тъпчат с кръв от въжето. Той не ходи, пропуска реда си.

Явно не това го интересува сега.

Втренчил се е в Алекс и надава пронизителни писъци. И за пръв път провира глава между дъските и съска.

Съвсем като змия и оголва зъби.

Онова, което минава при останалите, не минава при него. Алекс може да пищи, да пищи, да го ругае, той не помръдва, забил нокти в дървото, за да не се плъзга при полюшването на клетката.

Вкопчил се е и е приковал поглед в нея.

Алекс също е приковала поглед в него.

Приличат на двама влюбени, които обикалят в кръг и се гледат дълбоко в очите.

Ела, шепне Алекс с усмивка. Извърта колкото може таза си, придава на клетката цялото ускорение, на което е способна, и се усмихва на едрия, дебнещ над нея плъх, ела, татенце, ела да видиш, мама има нещо за теб…