Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Камий Верховен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2017)
Разпознаване и корекция
egesihora(2017)

Издание:

Автор: Пиер Льометр

Заглавие: Алекс

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес“

Редактор: Елена Константинова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-342-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4092

История

  1. —Добавяне

2

Дивизионен комисар Льо Ген не му остави избор по телефона:

— Не ми дреме за твоите настроения, Камий, писна ми! Нямам нито един човек, разбра ли, нито един! Пращам ти кола и заминавай!

Млъкна за миг и за капак добави:

— И спри да ми скачаш по нервите!

После затвори. Такъв му е стилът. Импулсивен. Обикновено Камий не обръща внимание. По принцип умее да преговаря с него.

Само че този път става дума за отвличане.

А Камий не желае това, винаги е казвал, че има две-три неща, по които няма да работи, и най-вече отвличанията. След смъртта на Ирен. Жена му. Паднала на улицата бременна в осмия месец. Наложило се да я заведат до клиниката, а след това била отвлечена. Така и не я видяха повече жива. Камий беше смазан. Не е възможно да се опише колко бе зашеметен. Сякаш гръм го удари. По цели дни седеше като парализиран. Когато започна да бълнува, го вкараха в болница. Запрехвърляха го по клиники и почивни домове. Същинско чудо е, че все още е жив. Никой не очакваше подобно нещо. През месеците, в които отсъства от отдела, всички се питаха дали някой ден въобще ще успее да се съвземе. И когато най-сетне се върна, беше странно, защото изглеждаше същия като преди смъртта на Ирен, само малко поостарял. Оттогава приема единствено второстепенни случаи. Занимава се с престъпления от страст, сбивания между професионалисти, убийства по съседски. Случаи, в които мъртъвците са зад вас, а не пред вас. Без отвличания. Камий иска мъртъвците да са наистина мъртви, окончателно и безвъзвратно.

— Все пак — отбелязва Льо Ген, който прави каквото може за него — да се отбягват живите, не е решение. Все едно си станал гробар.

— Ами — отвърна Камий — ние сме точно това!

Познават се от двайсет години, уважават се, не се боят един от друг. Льо Ген е един отказал се от работа на терен Камий, а Камий — един отказал се от властта Льо Ген. Онова, което ги отличава, са два чина и осемдесет килограма. И трийсет сантиметра. Казано по този начин, разликата е огромна и един до друг действително изглеждат едва ли не като карикатура. Льо Ген не е кой знае колко висок, но пък Камий е много нисък. Метър и четирийсет и пет, можете да се досетите как гледа света изотдолу, като някое тринайсетгодишно дете. Дължи го на майка си, Мод Верховен, художничка. Платната й са в каталозите на десетина международни музея. Забележителен артист и велика пушачка, живееща загърната в цигарен дим, нейният неизменен ореол, дори е невъзможно човек да си я представи без синкавия облак. Именно на това Камий дължи двете си основни качества. От художничката е наследил невероятна дарба да рисува, а от закоравялата пушачка — хипотрофията на плода, превърнала го в мъж метър и четирийсет и пет.

Почти никога не е срещал хора, които да може да погледне от високо. Но пък обратното… Подобен ръст е не само недъг. На двайсет е ужасяващо унижение, на трийсет — проклятие, ала от самото начало човек осъзнава, че е орис. Едно от онези неща, които ви карат да използвате гръмки слова.

Благодарение на Ирен ръстът на Камий се бе превърнал в сила. Той бе пораснал вътрешно. Никога преди не е бил толкова… Търси думата. Без Ирен дори думите не му идват.

За разлика от Камий, Льо Ген е същински монумент. Тежи неизвестно колко точно, никога не си казва теглото, някои разправят сто и двайсет, други — сто и трийсет, трети отиват и по-далеч, но няма значение, Льо Ген е огромен, слоноподобен, с големи, провиснали като на хамстер бузи, ала тъй като погледът му е светъл и прелива от интелект, никой не може да проумее що за човек е, мъжете не искат да го приемат, а жените са почти единодушни: дивизионният е изключително привлекателен мъж. Върви ги разбери!

Камий чу как крещи Льо Ген. Но не се стряска от изблиците му. С времето… Спокойно вдига слушалката и изрича:

— Жан, предупреждавам те, захващам се с твоята история с отвличането. Щом обаче Морел се върне, я прехвърляш на него, понеже… — набира сила и учленява сричките с търпение, доста прилично на заплаха — … няма да работя по тоя случай!

Камий Верховен никога не крещи. Рядко. Той е човек с авторитет. Дребен, плешив и лек, но всички знаят, че е като кама. Всъщност Льо Ген не отговаря. Злите езици разправят, че между тях двамата Камий е този, дето му пее петелът. Без да се подсмиват. Камий затваря:

— По дяволите!

Това наистина е върхът. Още повече че не всеки ден стават отвличания, да не сме в Мексико, можеше да се случи, когато е по задачи или пък почива примерно! Той стоварва юмрук на масата. В забавен каданс, защото е сдържан. Не харесва изстъпленията дори у другите.

Времето припира. Става, сграбчва шлифера и шапката и бързо слиза по стълбите. Дребен е, но стъпва тежко. До смъртта на Ирен стъпките му бяха по-скоро леки, даже тя често му повтаряше: „Ходиш като птиче. Все си мисля, че ще полетиш“. Ирен почина преди четири години.

Колата спира пред тях. Камий се качва.

— Ти как се казваше?

— Александър, ше…

И си прехапва езика. Всички знаят, че Камий мрази това „шефе“. Твърди, че му намирисва на болница или на телевизионен сериал. Подобни резки оценки са точно в неговия стил. Той е миролюбив човек с пориви на грубост. Понякога кипва. И преди си беше доста неотстъпчив, а с възрастта и вдовството стана малко мнителен и сприхав. Всъщност му липсва търпение. Ирен често питаше: „Обич моя, защо си все ядосан?“. От висотата, ако можем да се изразим така, на своите метър и четирийсет и пет Камий отговаряше, като преиграваше изненадата: „Ами да, вярно… Няма за какво да се ядосвам…“. Холеричен и сдържан, груб и манипулативен, хората рядко го разбират отведнъж. Ценят го. И заради това, че не е особено весел. Камий не обича кой знае колко себе си.

Откак се върна на работа, вече близо три години, приема всички стажанти, за огромен късмет на останалите началник-отдели, които не искат да се товарят с тях. Онова, което той пък не иска, е да сформира нов постоянен екип, след като неговият се разпадна.

Хвърля едно око на Александър. Глава, на която това име Александър хич не върви. Няма значение, стига му, за да го надвишава с четири глави, което не е никакъв подвиг, и потегля, преди още Камий да му е наредил, което поне показва енергичност.

Александър лети като стрела, обича да шофира и то е видно. Човек би казал, че на джипиеса му е трудно да навакса закъснението при тръгването. Александър държи да покаже на началството, че кара добре, сирената вие, колата властно прекосява улици, кръстовища и булеварди, краката на Камий се полюшват на двайсет сантиметра над пода и той стиска предпазния колан с дясната си ръка. Стигат за по-малко от петнайсет минути. Двайсет и един и петдесет. Макар да не е много късно, Париж изглежда потънал в тиха дрямка и съвсем не като град, в който отвличат жени. „Една жена — бе казал свидетелят, обадил се в полицията. Той осезаемо беше в шок. — Отвлякоха я пред очите ми!“ Още не можеше да се съвземе. Трябва да признаем, това не е често срещано изживяване.

— Спри и ме остави тук — отсича Камий.

Слиза и си намества шапката, а момчето потегля. Намира се в края на улицата, на петдесетина метра от първите заграждения. Продължава пешком. Когато има време, винаги се старае да подхване проблема отдалеч, такъв си му е методът. Първият поглед е много важен и най-добре да е панорамен, защото после човек навлиза в детайлите и в неизброимите факти и няма как вече да се върне назад. Това е официалната причина, поради която слиза на стотина метра от мястото, където го чакат. Другата, истинската, е, че му се иска да не е тук.

Докато приближава до полицейските коли, които мятат пръски от въртящите се буркани към фасадите наоколо, се опитва да разбере какво усеща.

Сърцето му бумти.

Наистина не се чувства добре. Би дал десет години от живота си, за да е другаде.

Но колкото и бавно да крачи, ето че все пак пристига.

Приблизително така се бе случило и преди четири години.

На улицата, където живее и която прилича на тази. Ирен я нямаше, след няколко дни трябваше да роди момченце. Сигурно беше в родилното, Камий забърза, затича се, втурна се да я търси, какво не бе сторил онази нощ, за да я открие… Беше като обезумял, ала всичко бе напразно… Беше мъртва. Кошмарът в живота на Камий бе започнал с един миг, подобен на този.

И сега сърцето му бумти, подскача, ушите му бучат. Чувството за вина, което смяташе за заспало, се пробужда. Гади му се. Някакъв глас му вика да бяга, а друг да се изправи лице в лице, някой сякаш е стегнал гърдите му в менгеме. Камий си мисли, че ще падне. Вместо това отмества едно заграждение, за да влезе в охраняемата зона. Полицаят на пост му махва бегло отдалеч. Не всички познават комисар Верховен, но всички го разпознават. Няма как, и да не беше се превърнал в легенда, с този ръст… И с тази история…

 

 

— А, вие ли сте?

— Разочарован си…

Луи веднага започва да пърха изплашено с криле.

— Не, не, не, не, съвсем не!

Камий се усмихва. Винаги го е бивало да го изкарва из релси. Луи Мариани дълго време му беше заместник, познава го, като да го е скроил сам.

В началото след убийството на Ирен често го посещаваше в клиниката. Камий не говореше много. Онова, което дотогава беше само занимание за свободното време, рисуването, бе прераснало в основна и дори в единствена дейност. По цял ден само това правеше. Рисунки, ескизи и скици се трупаха в стаята, чийто безличен вид Камий продължаваше да поддържа. Луи си избираше някое местенце, единият гледаше парка, другият — краката си. В това безмълвие си бяха казали куп неща, но все пак не можеше да се мери с думите. Не намираха такива. А един ден Камий без предисловия заяви, че предпочита да бъде сам и не иска да завлича и Луи в своята мъка. „Не е кой знае колко интересно да ходиш при тъжно ченге“, подхвърли той. И на двамата им дотежа, че се разделиха по този начин. Времето течеше. Нещата постепенно се пооправиха, ала беше вече твърде късно. Когато жалейката отмине, оставащото след нея наподобява пустиня.

Отдавна не се бяха виждали, само се бяха разминавали по събрания, брифинги и други от тоя род. Луи не се е променил особено. Ще си умре младолик, има такива хора. И все така елегантен. Един ден Камий му рече: „И като за сватба да се облека, до теб все ще изглеждам като клошар“. Трябва да отбележим, че Луи е богат, много богат. Състоянието му е като килограмите на Льо Ген — никой не знае числото, но всички знаят, че е внушително и вероятно непрестанно нараства. Луи би могъл да живее от рентите и да осигури стабилност на четири-пет поколения напред. Наместо това е ченге в Криминалната полиция. Учил бе сумата ненужни за него неща и от тях му бе останала култура, която Камий никога не бе забелязал да го подвежда. Луи наистина е любопитен екземпляр.

Той се усмихва, странно му е отново да види Камий просто така, как пристига без предупреждение.

— Ей там е — казва и сочи загражденията.

Камий тръгва след младия мъж. Не чак толкова млад всъщност.

— На колко стана, Луи?

Луи се обръща.

— На трийсет и четири, защо?

— Не, нищо.

Камий осъзнава, че са на две крачки от музея „Бурдел“. Ясно вижда лицето на „Херкулес стрелец“. Победата на героя над чудовищата. Никога не е опитвал да скулптира, няма подходящата физика, и отдавна вече не се занимава с живопис, но продължава да прави рисунки, дори и след дългата депресия, то е по-силно от него, част е от същността му и не може да се сдържа, винаги с молив в ръка — това е неговият начин да гледа света.

— Познаваш ли „Херкулес стрелец“ от музея „Бурдел“?

— Да — отвръща Луи.

Изглежда отегчен.

— Само се чудя дали не беше в музея „Орсе“.

— Досаден, както винаги.

Луи се усмихва. Подобни забележки у Камий означават: много те харесвам. Означават: времето минава тъй бързо, откога сме заедно с теб? Значат също: и почти не сме се виждали, откакто убих Ирен, нали? Затова е странно, че се оказваме двамата на местопрестъпление. Внезапно Камий се чувства длъжен да добави:

— Замествам Морел. Льо Ген няма друг под ръка. Той ме помоли.

Луи прави знак, че разбира, ала не му се вярва много. Комисар Верховен да минава транзит през подобен случай, направо не е за вярване.

— Звънни на Льо Ген — продължава Камий. — Трябват ми екипи. Веднага. Заради късния час няма да смогнем да свършим кой знае какво, ала поне да опитаме…

Луи кимва и взема мобилния. Вижданията им съвпадат. Едно такова престъпление би могло да се подхване по два начина. Похитителят или жертвата. Първият несъмнено е далеч. Но пък жертвата вероятно живее в квартала, може да е била отвлечена близо до дома си, и не само историята с Ирен кара двамата мъже да мислят така, а и статистиката.

Улица „Фалгиер“[1]. Тази вечер май са обречени на скулптори. Влизат в уличката, чиито изходи са завардени. Камий вдига очи към етажите — прозорците светят, обичайна вечерна гледка.

— Има един свидетел, само един — казва Луи, докато затваря мобилния. — И мястото на колата, която е послужила за отвличането. Криминалистите трябва вече да пристигнат.

И действително пристигат. Припряно дърпат загражденията, Луи им сочи празното място до тротоара, между две коли. Слизат четирима души с цялото оборудване.

— Къде е? — пита Камий.

Комисарят май няма търпение. Усеща се, че не му се стои повече тук. Мобилният му вибрира.

— Не, господин прокурор — отвръща той, — докато информацията стигне до нас през участъка на петнайсети район, вече беше твърде късно за блокади.

Като за разговор с прокурор тонът е сух, на ръба на учтивостта. Луи стеснително се отдръпва. Разбира напълно раздразнението на Камий. За малолетно дете вече да бяха задействали сигнала за отвличане, но става дума за зряла жена. Ще се справят и сами.

— Това, което искате, ще стане трудно, господин прокурор — заявява Камий.

Гласът му се е снижил с още един тон. И говори твърде бавно. Хората, които го познават, знаят, че при него подобно поведение често е знак предвестник.

— Вижте, господине, в мига, в който говоря с вас, има… — вдига очи — бих казал… стотина души по прозорците. Екипите, които работят в околността, ще предупредят още двеста или триста. Ако вие знаете начин при такива условия да се избегне разпространяването на новината, дайте го насам.

Луи се усмихва мълчаливо. Чиста проба Верховен. Обожава това. Защото отново го вижда какъвто винаги е бил. За четири години остаря, ала си остана неукротим. Понякога дори обществен враг на йерархията.

— Естествено, господин прокурор.

По тона му се отгатва ясно, че каквото и да е току-що даденото обещание, той няма никакво намерение да го спазва. Затваря. Този разговор му е докарал още по-лошо настроение, отколкото обстоятелствата.

— Пък и, дявол да го вземе, къде е твоят Морел?

Луи не очакваше това. „Твоят Морел.“ Камий е несправедлив, но Луи проявява разбиране. Да натрапиш подобен случай на човек като Верховен, който вече има известно предразположение към тревожност…

— В Лион — отговаря спокойно. — За европейския семинар. Връща се вдругиден.

Запътват се към свидетеля, пазен от униформен полицай.

— Досадници! — промърморва Камий.

Луи премълчава. Камий спира.

— Извинявай, Луи.

Но докато изрича това, не го поглежда, забил е очи в краката си, след това ги вдига отново към прозорците на жилищния блок с всичките онези глави, обърнати в една и съща посока, като във влак, потеглящ на война. Луи би искал да каже нещо, ала какво, няма смисъл. Камий взема решение. Най-сетне поглежда Луи.

— Хайде, да се престорим ли, че…?

Луи оправя един кичур. С дясната ръка. При него оправянето на кичура е цял език. В този миг дясната ръка казва: разбира се, нека да се престорим, че…

Луи посочва един силует зад Камий.

Мъжът е на около четирийсет. Разхождал кучето си — нещо, седнало в краката му, дето Господ сигурно е измайсторил грохнал от умора някой ден. Камий и кучето се поглеждат и се намразват на мига. Животното изръмжава, а после с джафкане се дърпа назад, докато се блъсва в краката на стопанина си. Но от двамата май стопанинът е по-изумен при вида на застаналия пред него Камий. Поглежда и Луи, изненадан, че човек може да стане полицейски началник с подобен ръст.

— Комисар Верховен — произнася отчетливо Камий. — Да си покажа ли картата, или вярвате на честната ми дума?

Луи наблюдава с наслада. Знае продължението.

Свидетелят ще каже:

— Не, не, няма нужда… Просто…

Камий ще го прекъсне и ще попита:

— Просто какво?

Другият ще се заплете:

— Ами не очаквах, вижте… по-скоро…

От този момент нататък имаше два варианта. Или Камий да приклещи човека, докато сам се наведе, и да натиска главата му, та да започне да моли за милост, а той понякога е безмилостен. Или да се откаже. Този път Камий се отказва. Става дума за отвличане. Спешен случай.

И тъй, свидетелят разхождал кучето си. Видял как отвличат жена. Пред очите му.

— Двайсет и един часа — отбелязва Камий. — Сигурен ли сте?

Свидетелят е като всички други — когато говори за нещо, всъщност говори за себе си.

— Убеден съм, защото в и половина винаги гледам автомобилните катастрофи в „Ноу Лимит“!… Извеждам кучето точно преди това.

Започват с физиката на нападателя.

— Мярнах го до коленете, нали разбирате. Но едър мъж, здравеняк.

И сериозно си мисли, че е оказал ценна помощ.

Камий го гледа, вече уморен. Луи задава въпросите. Коса? Възраст? Дрехи? Не видях съвсем ясно, трудно е да се определи, нормални. С такива сведения…

— Добре. А колата? — подава Луи с насърчителен вид.

— Бял товарен микробус. Като на някакъв фирмаджия, нали разбирате?

— Какъв фирмаджия? — срязва го Камий.

— Ами че не знам какъв… не знам, фирмаджия някакъв!

— И какво ви кара да мислите така?

Усеща се, че Верховен едва се сдържа. Мъжът застива с полуотворена уста.

— Е, всички фирмаджии имат такива, нали?

— Да — потвърждава Камий, — и дори ги използват, за да изпишат името, телефона и адреса си. Нещо като безплатна и подвижна реклама, нали разбирате? А вашият какво беше написал?

— Ами именно, нямаше нищо написано. Във всеки случай аз не видях.

Камий е извадил бележник.

— Така. Значи, казахме… непозната жена… отвлечена от анонимен фирмаджия с кола без отличителни белези, забравям ли нещо?

Паника у стопанина на кучето. Устните му треперят. Обръща се към Луи: пак да правя услуга ли, ще ме хванеш, ама друг път!

Камий затваря бележника, капнал от умора, и се извръща. Луи поема щафетата. В единствените показания има малко неща, ала ще трябва да се оправят и с тях. Камий очаква продължението на разпита. Марката на колата („Може би форд… Знаете ли, не познавам много-много марките, отдавна нямам ко…“), но жертвата е жена („Това е сигурно“). Описанието на похитителя обаче е все така мъгляво („Във всеки случай беше сам, не видях друг…“). Остава начинът. Насилственият начин.

— Тя пищеше и се дърпаше… Тогава той я фрасна с юмрук в корема. Хич не си поплюваше! В този момент изкрещях. За да се опитам да го сплаша, нали разбирате…

Камий приемаше тези уточнения с цялата си душа, сякаш всеки удар го уцелваше лично. Един продавач беше видял и Ирен в деня на отвличането й и беше същото, нямал какво да каже, не забелязал нищо или почти нищо. Никаква разлика. Да проверим. Обръща се.

— Къде точно стояхте вие? — пита той.

— Ей там…

Луи гледа към земята. Мъжът простира ръка с насочен показалец.

— Покажете ми.

Луи затваря очи. Помислил е за същото като Камий, ала онова, което Верховен ще направи, той не би го сторил. Свидетелят дърпа кучето, тръгва по тротоара с двамата полицаи и спира.

— Горе-долу тук…

Преценява, обръща се на едната страна, после на другата, издува устни: ами да, горе-долу. Камий иска потвърждение.

— Тук ли? Не по-нататък?

— Не, не — отвръща победоносно свидетелят.

Луи стига до същия извод като Камий.

— И я риташе, да знаете… — казва мъжът.

— Ясно — заключава Камий. — И тъй, бяхте тук, на какво разстояние?

Пита го с поглед.

— … четирийсет метра?

Да, онзи е доволен от изчислението.

— Виждате как бият и отвличат жена на четирийсет метра и смело започвате да крещите.

Вдига очи към свидетеля, който бързо пърха с клепки, като под напора на силно вълнение.

Без нито дума повече Камий въздъхва и си тръгва, отправяйки последен поглед към псето, което изглежда също толкова смело, колкото и стопанина му. Долавя се, че изпитва желание да го гръмне.

Той чувства, как да го нарече, търси думата, някаква мъка, едно малко… електрическо усещане. Заради Ирен. Обръща се и гледа пустата улица. И сякаш го разтърсва ток. В миг разбира. До момента вършеше работата си технично, методично, организирано, поемаше инициативите, които се очакваха от него, ала чак сега, за първи път, откакто е дошъл, осъзнава, че на това място преди по-малко от час една жена от плът и кръв е била отвлечена, една жена е пищяла, била е бита, натъпкана в камионетка, че тя е похитена, обезумяла от страх, вероятно измъчвана, че всяка минута е важна и че той не участва в преследването, защото иска да стои на разстояние, да се предпази, не желае да си свърши работата, работата, дето си е избрал. И на която е останал и след смъртта на Ирен. Можеше да постъпиш другояче, казва си, но не го стори. Сега си тук, точно в този миг, и присъствието ти има само едно основание: да откриеш току-що отвлечената жена.

На Камий му се завива свят. С едната ръка се подпира на каросерията на някаква кола, а с другата разхлабва възела на вратовръзката си. Да се окаже в подобна ситуация, вероятно не е най-доброто за мъж, когото бедата толкова бързо смазва. Луи тъкмо стига до него. Който и да било друг би попитал: „Как си?“. Не и Луи. Стои до Камий и гледа встрани, като човек, който чака присъда, търпеливо, развълнувано, тревожно.

Камий се съвзема от моментното прилошаване и сякаш се отърсва. Обръща се към стоящите на три метра от него криминалисти:

— Какво открихте?

Пристъпва и си прочиства гърлото. Проблемът на местопрестъплението на улицата е, че събирате каквото ви падне и сетне идете разберете кое се отнася до вашия случай.

Един от тях, най-високият, вдига глава към него:

— Фасове, монета… — навежда се към найлоново пликче, поставено върху куфарчето — чуждестранна, билет за метрото, и малко по-нататък мога да ти предложа хартиена носна кърпичка (използвана) и пластмасова капачка за химикалка.

Камий поглежда прозрачното пликче с билета за метрото и го вдига срещу светлината.

— И очевидно — продължава мъжът — здравата са я раздрусали.

В канавката следи от повръщано, които колегата му внимателно събира със стерилна лъжичка.

Раздвижване откъм загражденията. Няколко униформени полицаи идват на групичка. Камий брои. Льо Ген му изпраща петима.

Луи знае какво трябва да направи. Три екипа. Ще разделят района на зони, но няма да стигнат кой знае колко далеч, като се има предвид часът, с Камий тези неща са отдавна проиграни.

А един полицай ще остане с Луи, за да разпитат живеещите наоколо, ще свалят долу зяпащите през прозорците, които се оказват най-близо до сцената на отвличането.

 

 

Към двайсет и три часа Луи Омайни открива единствения жилищен блок на улицата, който все още има портиерка на партера, истинска рядкост в Париж. Тя е зашеметена от елегантността на Луи. Благодарение на което стаичката й се превръща в генерален щаб на полицията. Щом съзира ръста на комисаря, на горката портиерка тутакси й се свива сърцето. Недъгът на този мъж я пронизва, също като изоставените животинки. Мигом слага юмрук пред устата си: господи, господи, господи! При тази гледка се изпълва с жалост, олюлява се, прималява й, ох, каква зла участ! Скришом го наблюдава, присвила очи в болезнена гримаса, сякаш по него има зейнала рана и тя споделя болката му.

Тихичко пита Луи:

— Да донеса ли малко столче за шефа ви?

Все едно Камий се е смалил току-що и трябва да се вземат мерки.

— Не, благодаря — отвръща Луи Милостиви и притваря очи. — Всичко си е наред и така, безкрайно ви благодаря, госпожо.

И й отправя прелестна усмивка. А въплъщението на Нравствеността приготвя цяла кафеварка, да има.

В чашата на Камий добавя и лъжичка мока.

Всички екипи работят, докато Камий посръбва кафе под милозливия поглед на портиерката. Луи мисли. Това е по неговата част, Луи е интелектуалец и все мисли. Мъчи се да разбере.

— Откуп… — подхвърля той предпазливо.

— Секс… — казва Камий. — Лудост…

Биха могли да изброят всички човешки страсти: желание за разрушение, притежание, бунт, завоевание. И единият, и другият са виждали смъртоносни страсти, а ето ги сега, сякаш заковани в тази стаичка… Почти бездейни.

 

 

Обиколиха околността, караха хората да слизат, сравняваха показания, слухове, мненията на този и онзи, звъняха по вратите, повярвали на веднага опровергавани уж сигурни свидетелства, и така до късно през нощта.

Но в крайна сметка нищо. Вероятно отвлечената жена не живее в квартала, или поне не в непосредствена близост до мястото на нападението. Тук май никой не я познава. Имат три сигнала, дето могат да се отнасят до нея, жени, които са на пътешествие, в командировка, които ги няма…

За Камий всичко това не предвещава нищо добро.

Бележки

[1] Александър Фалгиер — френски скулптор, учител на Антоан Бурдел. — Б.пр.