Пиер Льометр
Алекс (18)

18

Льо Ген се изправя, разкършва се и обикаля кабинета си, докато Камий докладва, а после сяда и отново заема позата на замислен, тлъст сфинкс. Камий забелязва как сподавя нещо като доволна усмивка. Вероятно доволството, че е изпълнил ежедневната си гимнастика, казва си той. Прави това по два-три пъти на ден — става, отива до вратата и се връща. Понякога четири пъти. Тренировките му почиват на желязна дисциплина.

— В телефона на Трарийо има седем-осем интересни контакта — продължава Камий. — Звънял им е той, на някои многократно. Все едни и същи въпроси. Разследвал е изчезването на сина си. Когато се е виждал с тях, е показвал снимката, на която синът му е с момичето на селското празненство.

Самият Камий се е срещал с двама от свидетелите, с останалите — Луи и Арман. Мина през кабинета на Льо Ген, за да го държи в течение, но не заради него се върна в отдела. А заради бившата госпожа Трарийо, която е пристигнала от Орлеан. Жандармерията бе натоварена с нейното довеждане.

— Вероятно Трарийо открива координатите им в имейлите на сина си. Има по малко от всичко.

Камий поглежда записките си.

— Някоя си Валери Туке, трийсет и пет годишна, съученичка на Паскал, която отчаяно се опитвал да сваля цели петнайсет години.

— Значи е упорит.

— Бащата й звънял няколко пъти, за да я пита дали знае какво се е случило с неговото отроче. Тя казва, че момчето е истински загубеняк. „Селяндур.“ А ако изчакаш няколко минути, добавя: „Кръгла нула. Все се мъчеше да шашне момичетата с тъпи вицове“. Накратко, пълен мухльо. Но добряк. Във всеки случай няма представа какво е станало с него.

— Нещо друго?

— Някой си Патрик Жюпиан, шофьор разносвач във фирма за пране на спално бельо, приятел на Паскал Трарийо от конните залагания. И той няма никаква вест. Момичето от снимката не му говори нищо. Друг един приятел от колежа, Тома Васьор. И накрая Дидие Котар, стар колега, с когото е работил в някаква фирма за търговия по пощата, ала и там същото, бащата се обажда, досажда. И, разбира се, никой нищо не е чувал за сина от дълго време. Най-осведомените знаят само, че има набъркано момиче. Това е сензацията на годината — Паскал Трарийо с момиче. Приятелят му Васьор откровено се хили: „Един път и той да е с момиче“. Шофьорът разносвач потвърждава, че е надул главите на всички с неговата Натали, но Натали коя, никой няма понятие. Понеже не я е показал на никого.

— Виж ти…

— Не, не е чак толкова чудно. Срещнал я е в средата на юни и се е чупил с нея месец по-късно. Не е имал време да я представя на приятели.

Двамата мъже стоят замислени. Камий препрочита своите записки, смръщил вежди, току поглежда към прозореца, сякаш търси отговора на някакъв въпрос, и отново потъва в бележника си. Льо Ген го познава добре. Затова изчаква малко и после:

— Хайде, снасяй.

Камий е притеснен, а това не му се случва често.

— Ами, честно да ти призная… Някак си не го усещам това момиче. — И веднага вдига две ръце, сякаш си пази лицето: — Знам, знам! Знам, Жан. Става дума за жертвата! Жертвата не се пипа! Но ме питаш какво мисля и аз ти казвам.

Льо Ген се е надигнал в креслото, с лакти на бюрото.

— Това е тъпо, Камий.

— Знам.

— Момичето е затворено като врабче в клетка на два метра височина от седмица вече…

— Знам, Жан…

— … и от снимките ясно се вижда, че скоро ще пукне…

— Да…

— … онзи, който я е похитил, е неграмотно, брутално, алкохолизирано говедо…

Камий само въздъхва.

— … затворил я е в клетка, оставена на милостта на плъховете…

Камий кима болезнено с глава.

— … и предпочете да се метне от моста на околовръстното, вместо да ни я предаде…

Камий просто затваря очи, като човек, който не иска да види мащаба на катастрофата, която е предизвикал.

— … а ти „не го усещаш това момиче“? Заради друг ли го каза, или сензацийката е лично за мен?

Но щом Камий не възразява, не продумва, нещо повече, дори не се защитава, Льо Ген е наясно, че наистина се случва нещо. Аномалия някаква. Мълчание. А после:

— Не разбирам — изрича бавно Камий — как никой не е съобщил за изчезването на момичето.

— Хайде сега! Има хи…

— … ляди такива, знам, Жан, хиляди хора, които никой не търси. Но… този Трарийо е пълен кретен, нали така?

— Да.

— Не особено сложна натура.

— Повтаряме се.

— Тогава обясни ми защо е бесен на това момиче до такава степен? И по такъв начин?

Льо Ген вдига очи, не проумява.

— Защото все пак той разследва изчезването на сина си, сетне купува дъски, сглобява сандък, намира помещение, където да затвори момичето в продължение на много дни, след което го отвлича, натиква го там, оставя го бавно и мъчително да умира, снима го, за да е сигурен, че върви по правилния път… И ти смяташ, че иде реч за някакво хрумване, прищявка!

— Не съм казал такова нещо — отвръща Камий.

— Ама моля те, точно това казваш или поне тъй излиза! Идеята му е дошла просто така. В монтьорския си мозък си е рекъл: абе я да взема да докопам оная, дето забегна със сина ми, и да я затворя в дървена клетка! И по невероятна случайност се оказва момиче, чиято самоличност не сме в състояние да открием. А той, който е кух като градинска лейка, я открива безпроблемно, нещо, което ние не сме способни да сторим.