Пиер Льометр
Алекс (12)

12

Бивш медицински център, целият ограден от стени, до Порт дьо Клиши. Голяма порутена сграда от деветнайсети век, съвсем овехтяла и заменена с университетската болница, изникнала в другия край на предградието.

Всичко е празно от две години, истински пущинак. Фирмата, която ръководи проекта, осигурява охрана на комплекса, за да избегне самонастаняване от страна на бездомници и хора без документи. Натрапници и нежелани индивиди. Пазачът разполага с малко жилище на партера и получава заплата, за да наглежда обекта до началото на строителните работи, предвидени за след четири месеца.

Жан-Пиер Трарийо, петдесет и три годишен, бивш санитар в болницата. Разведен. Без съдебно досие.

Именно Арман откри неговата камионетка по едно от имената в списъка на експертите. Лагранж, специалист по монтирането на ПВЦ дограма, който при пенсионирането си преди две години продал цялото си оборудване. Трарийо купил камионетката и само отгоре-отгоре със спрей покрил рекламните надписи, поставени от Лагранж. Арман пуснал по мейл снимката на долната част на каросерията до кварталния участък и оттам изпратили един полицай. Симоне наминал на място след края на дежурството и за пръв път през живота си съжалил, че винаги е отказвал да си купи мобилен телефон. Вместо да се прибере, той тичешком се върнал в участъка, съвършено убеден, че следата от зелена боя по колата на Трарийо, паркирана пред някогашната болница, напълно съответства на тази от снимката. Камий все пак искаше да му е чиста съвестта. Човек не започва битката при Аламо^[1], без да вземе някои предпазни мерки.

Изпрати един полицай дискретно да се прехвърли през стената. Тук нощем е твърде тъмно, за да се правят опознавателни снимки, но едно е сигурно — камионетка няма.

По всяка вероятност Трарийо не си е вкъщи.

Нищо не свети в дома му, няма следи от присъствие.

Изчакват връщането му, за да го заловят, клопката е заложена, всичко е готово.

Всички са на поста си и дебнат.

Поне до появата на съдия-следователя и на дивизионния комисар.

Срещата на върха се провежда в една от колите без отличителни знаци, паркирани на няколкостотин метра от главния вход.

Съдия-следователят е трийсетинагодишен мъж, който носи името на бивш държавен секретар при Жискар д’Естен или при Митеран: Видар, вероятно негов дядо.

Строен и суховат, той е с костюм на тънко райе, мокасини и златни бутонели. Тези малки подробности казват много. Сякаш е роден с костюм и вратовръзка. Колкото и да се мъчи човек, няма да успее да си го представи гол. Изправен е като свещ, с претенции за прелъстител, защото косата му е гъста, с път отстрани като на застрахователите, които си мечтаят да влязат в политиката. Личи му, че ще бъде хубав старец. Щом видеше мъж от този тип, Ирен избухваше в смях с ръка на устата и казваше на Камий: „Боже, колко е красив! Аз защо си нямам такъв красив съпруг?“. А и изглеждаше порядъчно тъп. От произхода е, помисли си Камий. Бърза, иска да пришпори нещата. Сигурно в родословното си дърво има и генерал от пехотата, та му се ще да изкорми Трарийо на мига.

— Не можем да направим това, глупаво е.

Камий би трябвало да вземе още предпазни мерки и да изпълни процедурите, но онова, което този гъз се кани да проиграе, е ни повече, ни по-малко живота на отвлечена преди пет дни жена. Льо Ген си върши работата:

— Господин съдия, комисар Верховен понякога е малко… рязък. Той иска просто да каже, че вероятно е по-разумно да изчакаме връщането на Трарийо.

Резкият характер на Камий Верховен изобщо не смущава съдията. Дори желае да покаже, че не се бои от противопоставяне, че е решителен мъж. Нещо повече — стратег.

— Предлагам да претърсим мястото, да освободим жертвата и да изчакаме похитителя вътре.

И сред безмълвието, което подчертава блестящото му предложение:

— Ще му поставим капан.

Всички са зашеметени. Съдията явно тълкува това като възхищение. Камий се оказва най-бърз.

— Откъде знаете, че заложникът е вътре?

— Сигурен ли сте поне, че е именно той?

— Сигурни сме, че колата му е стояла в засада в часа и на мястото, където е била отвлечена тази жена.

— Е, значи е той.

Мълчание. Льо Ген търси решение как да потуши конфликта, ала съдия-следователят го изпреварва.

— Разбирам вашата позиция, господа, само че вижте, нещата се промениха…

— Целият съм слух — отсича Камий.

— Извинете, че ви го казвам по този начин, но вече сме извън полето на виновника. Днес сме в полето на жертвата.

Гледа поред двете ченгета и накрая величествено заключава:

— Много е похвално да се преследват виновниците, дори е един вид дълг. Но нас ни интересуват преди всичко жертвите. Тук сме заради тях.

Камий понечва да отвърне, ала не успява, съдията е отворил вратата на колата, излиза и се обръща. Държи мобилния в ръка, навежда се и през спуснатия прозорец поглежда Льо Ген в очите.

— Ще викна отряда за бързо реагиране. Незабавно.

Камий на Льо Ген:

— Този е пълен малоумник!

Съдия-следователят не е достатъчно далеч от колата, но се прави, че нищо не е чул. Генът си е ген.

Льо Ген вдига очи към небето и също грабва телефона. Трябват му подкрепления, за да обхванат широк периметър, в случай че Трарийо се върне тъкмо в момента на нападението.

За по-малко от час всички са готови.

 

 

Един и половина през нощта е.

По спешност са донесли шперцове, за да бъдат отворени всички изходи. Камий не познава началника на отряда за бързо реагиране Норберт. Заради фамилията никой така и не е научил първото му име; бръсната глава, котешка походка, Камий има чувството, че го е срещал поне сто пъти.

След проучване на картите и сателитните снимки отрядът е разположен на четири места — една групичка за покривите, една за главния вход и две откъм прозорците. Криминалната полиция поема обсадата на района. Камий изпраща три екипа в коли без отличителни знаци на всеки от подстъпите. Четвърти екип дискретно стои в засада при изхода на канализацията, който е единственият спасителен, ако мъжът реши да избяга оттам.

На Камий някак си тази операция му убягва.

Норберт пък е предпазлив. Между един дивизионен комисар, един колега и един съдия-следовател твърдо се придържа към своята специалност. На въпроса: „Можете ли да претърсите това място и да освободите затворената тук жена“ (рече съдията), той прегледа картите, обиколи сградата и за по-малко от осем минути отвърна, че биха могли. Сгодният случай и неотложността са друг въпрос, по който не е компетентен да се произнесе. То се усеща по мълчанието му. Камий му се възхищава.

Разбира се, мъчително е да стоят и да чакат завръщането на Трарийо, когато знаят, че вътре има затворена жена в условия, които никой не смее да си представи, но според него така все пак е по-добре.

Норберт отстъпва крачка назад, съдията пристъпва напред.

— Какво ни коства да изчакаме? — пита Камий.

— Време — отвръща съдията.

— А какво ни коства да бъдем предпазливи?

— Вероятно един живот.

Дори Льо Ген се колебае дали да се намеси. Внезапно Камий се оказва сам. Ще атакуват.

Нахлуването на отряда е предвидено за след десет минути, всички тичешком заемат местата си, последни уточнения.

Камий дръпва настрани полицая, който се бе изкатерил на стената:

— Кажи ми отново, как беше вътре?

Полицаят не знае какво точно да отговори.

— Искам да кажа — Камий леко се изнервя, — какво видя вътре?

— Ми нищо, разни строителни работи, един контейнер, преносима барака, машини за събаряне. Всъщност една машина…

Тази история с машината кара Камий да се замисли.

Норберт и екипите му са разставени и изпращат сигнал.

Льо Ген ги следва. Камий е решен да остане при входа.

Отбелязва точния час, в който Норберт подава сигнала за акцията: 1:57 ч. Над спящата сграда проблясват светлини, чува се тропот от тичане.

Камий премисля. Строителни машини, „разни строителни работи“…

— Тук има движение — казва той на Луи.

Луи се смръщва и се опитва да си изясни ситуацията.

— Работници, техници, знам ли, карат се машини за предстоящия строеж, може би се правят и работни съвещания. Следователно…

— … тя не е тук.

Камий няма време да отвърне, защото тъкмо в този миг бялата камионетка на Трарийо се показва на края на улицата.

Оттук насетне нещата ще се развият твърде бързо.

Камий ще се качи стремглаво в шофираната от Луи кола и ще се обади на четирите екипа, които са завардили района. Ловът започва. Камий жонглира с радиостанцията, информира за маршрута на камионетката, която се измъква към предградието. Не е бърза, много пуши, твърде стар, издухан модел, колкото и чевръсто да му се ще да кара, Трарийо не ще може да вдигне повече от седемдесет километра в час. Да не говорим, че на волана не седи пилот изтребител. Той се колебае, губи ценни секунди, описвайки абсурдни траектории, и това позволява на Камий да затегне примката. От своя страна Луи не изпитва никакво затруднение да се лепне за него.

С пуснати буркани и биещи сирени скоро всички коли обграждат камионетката, залавянето й е въпрос на секунди.

Камий продължава да съобщава местоположението, Луи приближава отзад със запалени фарове, за да го стресне и да го накара още повече да изгуби контрол, две коли идват, едната от ляво, другата от дясно, четвъртата пък е прекосила околовръстното по успореден път и пристига от обратната посока. Играта приключва. Льо Ген се обажда на Камий, който вдига, държейки се здраво за предпазния колан.

— Пипна ли го? — пита той.

— Почти! — крещи Камий. — А при теб как е?

— Не го изпускай! Защото момичето не е тук!

— Знам!

— Какво?

— Нищо!

— Тук е празно, чуваш ли! — вика Льо Ген. — Няма никой.

Този случай ще се окаже богат на образи, скоро Камий ще разбере това. Първият, встъпителният, така да се каже, е мостът, който минава над околовръстното, където камионетката на Трарийо забива спирачки напряко на шосето. Зад него две полицейски коли, пред него трета, която му прегражда пътя. Полицаите са слезли и са заредили оръжията, заслонени зад отворените врати на автомобилите. Камий също слиза с извадено оръжие и тъкмо се кани да извика предупредително, когато съзира как мъжът излиза от камионетката и тежко се затичва към парапета на моста, където, колкото и странно да изглежда, сяда с лице към тях, сякаш им отправя покана.

Като го виждат така, седнал на бетонния парапет с гръб към околовръстното и увиснали във въздуха крака, вторачен в пристъпващите бавно с насочени към него оръжия полицаи, всички моментално разбират. Точно този пръв образ ще остане. Мъжът гледа приближаващите полицаи.

Разтваря ръце, като че иска да направи някакво историческо изявление.

После вдига крака много високо.

И пада назад.

Преди да стигнат до парапета, полицаите чуват удара на тялото му, което се размазва на скоростното платно, шума от камиона, който веднага го помита, спирачките, клаксоните, смачканите ламарини на колите, които не успяват да се избегнат една друга.

Камий поглежда. Под него — спрели автомобили със запалени фарове, той се обръща, прекосява моста на бегом и се надвесва над другия парапет, мъжът е под едно полуремарке и може да се види половината от тялото му, или по-скоро смазаната глава и кръвта, която бавно се разстила по асфалта.

За Камий вторият образ се появява след около двайсет минути. Околовръстното е затворено, целият отрязък е феерия от буркани, светлини, сирени, предупредителни сигнали, линейки, пожарникари, полицаи, шофьори, зяпачи. Случва се на моста, в колата. Луи отбелязва в телефона си под диктовката на Арман обобщената информация за Трарийо. До него Камий е нахлузил латексови ръкавици и държи в ръка мобилния, взет от мъртвеца, който по чудо е оцелял.

Снимки. Шест на брой. Показват някаква увесена дървена клетка с широки пролуки между дъските. Затворена в нея — една жена, млада, може да е и на трийсет, с права коса, мазна и мръсна, съвършено гола и сгърчена в това очевидно твърде тясно за нея пространство. На всяка снимка тя гледа към фотографа. Очи с черни кръгове, налудничав поглед. Въпреки това изящни черти, красив тъмен поглед, силно изнемощяла, но все пак си личи, че при нормални обстоятелства сигурно е доста хубава. Ала засега всички снимки потвърждават едно и също — хубаво или не, момичето умира.

— Това е девойче — казва Луи.

— Ти добре ли си? Тя е поне на трийсет!

— Не, не момичето. Клетката. Нарича се „девойче“. — И понеже Камий бърчи вежди въпросително: — Клетка, в която не можеш нито да седиш, нито да се изправиш.

Луи млъква. Не обича да показва знания, уверил се е, че с Камий… Но този път Камий прави сприхав жест: давай, по-чевръсто.

— Мъчението е било измислено при Луи XI, за епископа на Вердюн, струва ми се. Прекарал в такава клетка повече от десет години. Много ефикасно пасивно изтезание. Ставите се втвърдяват, мускулите атрофират… А това води до лудост.

Виждат се вкопчените в дъската ръце на младата жена. От тези снимки на човек му се обръща стомахът, а на последната са запечатани само горната част на лицето и три огромни плъха, които се разхождат по капака на клетката.

— Мамицата му…

Камий подхвърля телефона на Луи, сякаш се бои да не се опари.

— Открий датата и часа.

Камий с тия ужасии… На Луи са му нужни четири секунди.

— Последната е отпреди три часа.

— Ами обажданията? Обажданията?

Луи чатка с пълна скорост. Сигурно има начин да се установи мястото, откъдето се е обаждал.

— Последното е отпреди десет дни…

Откакто е отвлякъл момичето, няма нито едно обаждане.

Мълчание.

Никой не знае нито кое е момичето, нито къде се намира.

Единственият, който го знае, току-що е загинал размазан под едно полуремарке.

От телефона на Трарийо Камий избира две снимки на младата жена, едната е онази с трите огромни плъха.

Изпраща емемес на съдия-следователя с копие до Льо Ген: „Сега, когато «виновният» е мъртъв, как точно смятате да спасим жертвата?“.