Метаданни
Данни
- Серия
- Шелтър Бей (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Summer, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоан Рос
Заглавие: Едно лято
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 23.05.2014
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-093-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3737
История
- —Добавяне
6
Четенето беше носило на Адел Дюшет огромно удоволствие вече повече от шест десетилетия — първо в детството й, когато то беше за нея вълшебно килимче, което я отнасяше в далечни земи, на хиляди километри от самотния им дом в Луизиана, а по-късно беше ярък лъч топла светлина през дългите, мрачни зими на орегонското крайбрежие. Но сега четеше една и съща страница може би от часове. Още щом свършеше с един ред текст, паметта й сякаш се спукваше като сапунено балонче и тя трябваше да почне да го чете отначало. И после пак…
Звукът на часовника от стената й се струваше изключително силен. И бавен. Тик-так. Тик-так. Тик-так.
Накрая тя се отказа и реши да се захване с плетивото си. Плетеше за „Дом Харбър“, убежище за пострадали от домашно насилие. Установи обаче, че е забравила да купи преждата, която смяташе да използва за този пуловер.
— Не е като да нямаш друга прежда — промърмори си тя, поглеждайки към кошниците, които преливаха от разноцветни кълбета върху лавиците, които съпругът й беше направил за нея в спалнята им. — Просто използвай нещо друго.
Но беше си наумила да използва цвят, наречен от производителя му „мирно розово“ — мек пастелен цвят, който според нея не само беше успокоителен, но също и подходящ, тъй като жените и децата в „Дом Харбър“ определено бяха отишли там да търсят не само безопасност, но и мир.
За лош късмет синът й и снаха й, с които живееше, бяха отишли до Тиламук, за да купят материали за магазинчето за стръв, което държаха. А съпругът й беше излязъл за риба заедно с внука им. Някаква група застрахователни агенти от Юджийн бяха спечелили риболовно пътешествие за добрата си работа и бяха наели лодката на Коул. Тъй като знаеше, че нейният Бернар все още страда по дните от младостта си, когато си изкарваше прехраната като рибар, тя почти го напъди да тръгва с останалите тази сутрин. И му обеща, че няма да излиза от дома, докато той не се прибере.
Колкото и да обичаше цялото си семейство, наистина й се искаше да може да прекара поне няколко часа сама. Освен това й беше омръзнало всички да се суетят около нея, сякаш беше малко дете. Все пак беше на седемдесет и четири! Не беше обиколила целия свят, както тримата си внуци в армията, и паметта й вече не беше толкова добра като една време, но още не беше готова да я настанят в старчески дом.
Беше живяла в Шелтър Бей петдесет и четири години. Макар че градчето се беше променяло през годините, в общи линии нещата бяха много подобни, както когато пристигна тук като млада булка, след като ураганът Одри унищожи дома им в Луизиана и сложи край на лова на скариди, от който се изхранваха. След като реши, че ловът на раци не е бог знае колко различна работа, съпругът й Бернар беше стегнал малкото им останал багаж в стария пикап и я доведе тук, в Орегон.
След пристигането Адел си намери работа като икономка при Силвия Блекуел, вдовицата на един богат търговец на дървесина. Силвия й отвори очите към големия свят. Тя не само й разказваше за различните си пътувания — богатата вдовица имаше огромна библиотека в къщата си на скалите, която Адел можеше свободно да ползва.
— Не е като да съм паднала вчера от небето — напомни си сама Адел.
От небето — не, но наистина беше паднала по стълбите в голямата къща, където сега живееше внукът й, и лошо си удари главата, стигайки чак до долната площадка. Доктор Конуей, която беше не само страхотен невролог, но и майка на жената, в която внукът й Сакс очевидно беше влюбен, й постави като диагноза някаква форма на деменция. Добрата новина беше, че не ставало дума за „нормална“ деменция, защото положението й не трябвало да се влошава, а даже можело да се подобри. Но възстановяването според д-р Конуей, щяло да отнеме време.
За съжаление — и за разлика от съпруга си — Адел не се славеше със своето търпение.
Погледна към часовника. Още не беше станало даже пладне. Имаше достатъчно време да отиде до „Плетеното кътче“ и да се върне, преди останалите от семейството да се приберат. Даже няма да разберат, че е излизала от дома.
А може и да спре в „Грабни тортата“ и да купи от онези чудесни мъфини с кокос и лимон, които толкова много й бяха харесали още когато годеницата на Коул беше донесла да ги опитат преди сватбата.
— Ето, виждаш ли? — сама се успокояваше Адел. — Паметта ти не е чак толкова лоша. Нали си спомни за мъфините.
Разбира се, това вероятно беше така, защото едва ли беше опитвала по-вкусен десерт в живота си.
Макар че слънцето пробиваше през облаците, навън ръмеше онзи лек, сребрист дъжд, който по тези места наричаха „течна слънчева светлина“. Като облече суичъра с качулка, който сама беше плела от мека и пухкава дебела вълна в лилав цвят, за да подчертава тъмните й очи, тя си взе портфейла и излезе от къщата.
Лекият дъждец не беше попречил на никого да излезе. Все пак това беше крайбрежието на Орегон, където дъждът беше нещо съвсем обичайно. Туристите се тълпяха по тротоарите, много от тях носеха кутии с варен рак от магазинчетата за готова храна, хапваха сладолед във фунийка или ядяха от чудесните местни карамелени бонбони. Освен от рибарство, Шелтър Бей се издържаше основно с туризъм, затова беше хубаво, че месните магазини имат толкова много клиенти.
Пристанището се оживяваше всяка сутрин още при изгрев-слънце — лодките потегляха да ловят тихоокеанска треска, едра сьомга, халибут, риба тон и раци през сезона. Имаше и лодки, които откарваха туристите да наблюдават стадото китове, които живееха в океана съвсем недалеч от брега.
Въздухът беше изпълнен с мириса на сол и далечни земи, по пристаните се излежаваха морски лъвове, които лаеха един срещу друг, една чайка се спусна внезапно и грабна рак, който беше почти наполовина на собствената й големина. Тъй като не можа да го задържи, птицата го пусна върху скалите, където върху него се нахвърлиха други чайки.
Понеже беше пораснала в жегата и влагата на южните щати, на Адел наистина й бе трябвало доста време, за да свикне с живота по северозападното тихоокеанско крайбрежие, но сега, след толкова десетилетия, не можеше и да си представи да живее на друго място.
„Плетеното кътче“ беше на не повече от километър разстояние от дома й. Беше ходила там много пъти, затова сигурно можеше да стигне и със затворени очи. Тя спокойно мина по булевард „Харбър“, зави надясно по „Морски път“, после наляво по „Дарксайд“ и тръгна нагоре към хълма, където бронзовата статуя на млада жена, загледана в морето в очакване мъжът й да се върне, беше най-красивото украшение сред огромно пространство блестяща зелена трева. Градините бяха разцъфтели, азалиите с лъскави листа бяха отрупани с невероятно разнообразие от червено и розово.
Група деца играеха на катерушките, боядисани във весели цветове, докато майките им, облечени в леки якета с качулки, си бъбреха, седнали на една пейка. Една от майките, до която имаше спряна детска количка, видя Адел и й помаха. Макар да не я разпозна, Адел също помаха в отговор.
След това продължи пътешествието си.
Но накъде?
Тя се спря на място.
Не е чак толкова трудно. Пое си дълбоко въздух, уж да се успокои и да си прочисти мислите. Но не подейства. Добре де, върни се към онова, което правеше, когато реши да излизаш от къщата.
Но съзнанието й, постепенно завладяно от паника, беше съвсем празно.
Разбира се, не се беше бавила много. Шелтър Бей не е никак голям град. А през годините, прекарани тук, тя познаваше всеки сантиметър. Така че ако знаеше накъде е тръгнала, ще разбере и защо е излязла.
Но дори и да знаеше за какво беше излязла от дома, това нямаше да помогне. Понеже, като се огледа бавно наоколо, взирайки се в спретнатите редици магазини и къщи с цветни ветропоказатели, които се движеха от морския бриз, блестящата бяла кула на фара, който проблясваше на интервали и денем, и нощем, железния мост над залива, който свързваше градчето с брега, тя нямаше и представа къде точно се намира.
Успокой се.
Важното е да не изпада в паника. Но това ставаше все по-трудно, докато сърцето й препускаше разтуптяно, а кръвта шумеше в ушите й.
Още веднъж си пое дълбоко дъх. После пак. Вдишай. Звукът на сигнала за падаща мъгла от фара на Шелтър Бей прозвуча. Издишай.
Краката й започнаха да се подкосяват. Тъй като се уплаши да не падне, тя тръгна бързо, с препъване, убедена, че ако не се спира на едно място, ако върви само напред, все нещо или някой ще й се стори познато и светът отново ще се върне в обичайните си спокойни граници.
Облаците покриха слънцето и макар да беше юни месец, температурата започна да пада. Това беше една от особеностите на тези места — ако времето в момента не ти харесва, трябва да почакаш само десет минути, и то ще се промени.
Ето, виждаш ли? Адел видя лъч на оптимизъм. Значи си спомняш старата поговорка. Нямаше как да не си спомни къде се намира. И как да се върна обратно у дома. Вече не й се струваше толкова важно да се сети за какво беше излязла.
Отпусна се на една синя пейка и здраво стисна дланите си със сплетени пръсти. Въпреки хладния въздух по челото й избиха капки пот, както и по врата. Ако вече не беше преминала тази промяна, можеше да си помисли, че има горещи вълни.
След една синя рибарска лодка се носеха ято чайки и крясъците им й се сториха неестествено силни. Железният мост над залива започна да се накланя пред очите й.
Тъй като се притесни, че ще стресне околните, ако вземе да припадне, тя затвори очи. Усети болката, когато ноктите се впиха в дланите й, но това й се стори дори приятно усещане, тъй като я свързваше поне малко с реалността.
— Госпожо Дюшет?
Нежният глас я накара да подскочи. Отвори веднага очи. Стресната, тя погледна нагоре и видя хубава млада жена, която стоеше пред пейката. Косата й беше прибрана на опашка, носеше червена бейзболна шапка, а очите й издаваха загриженост.
— Извинявам се. — Адел изтри влажното си чело и се опита да се сети как се казва жената. Лицето й беше донякъде познато. — Боя се, че не мога.
— Аз съм Чарити[1] Тиернан — каза момичето.
Когато Адел беше малка, всеки ден започваше задължително с молитва за вяра, надежда и любов. А и нали в Коринтяни 13:13 пишеше точно това: „А дотогава остават тези три неща: вяра, надежда и любов; и най-велика от тях е любовта“.
А след като си спомняше всичко това, защо нямаше никаква представа кое е това момиче?
— Доктор Тиернан. — С мек глас поясни непознатата. — Аз съм ветеринарен лекар.
Адел изпита огромно облекчение, тъй като най-после направи връзката.
— Вие сте момичето, от което Морийн и Люсиен взеха новото си куче!
Синът й и снаха й бяха взели новата хрътка Лафит от приюта на ветеринарката, след като предишното им куче умря.
— Точно така, това съм аз.
— И вие приспахте стария Лафит, нали?
— Отново сте права. — Нежните й очи станаха малко тъжни при тези думи, което пък накара Адел да си спомни думите на сина си и снаха си, как ветеринарната лекарка успяла да направи това болезнено и тежко събитие някак спокойно и дори изпълнено с достойнство. — Добре ли се чувствате? — попита тя. — Имате ли нужда от помощ?
Беше й трудно да признае слабостта си пред когото и да било, особено пък пред човек, когото почти не познава. Но Адел се чувстваше в безопасност с Чарити, Освен това нямаше и представа колко време вече отсъства у дома. Съвсем не искаше Бернар да се върне вкъщи и да открие, че нея я няма. Толкова много щеше да се притесни.
— Боя се, че се загубих — призна тя. Пое дълбоко въздух и реши да каже всичко. — И съм малко объркана.
Обикновено лицата на хората ставаха сериозни и притеснени при тези думи, когато й се беше налагало в миналото с неохота да признае състоянието си. Но ветеринарката я изненада, като посрещна думите със смях.
— На всички ни се случва от време на време.
Младата жена премести чантата, която носеше, от дясната ръка в лявата. Чантата беше бяла, с надпис: Книжарница „Приливна вълна“, който беше украсен с голяма синя вълна.
— Да не би да сте дошли дотук, за да купите книга? — попита Чарити.
Адел се замисли по въпроса. Разбира се, беше купувала много книги от тази книжарница през годините. Но…
— Не, не мисля. — Усети как очите й започват да се пълнят със сълзи. — Не мога да си спомня.
Харесваше й, че ветеринарката не се засуети около нея, а само спокойно каза:
— И аз нищо нямаше да помня, ако не си правех списъци. При това често забравям и самите списъци у дома, тоест и с тях невинаги става. И така, понеже приключих с пазаруването, а и сигурно онова, за което сте излезли, едва ли е чак толкова важно, искате ли да спрем в „Грабни тортата“ по пътя за дома да пийнем кафе и…
— Щях да си купувам мъфин! — Споменът се върна с бързината на светкавица от смраченото небе. — Лимон и кокос!
— И на мен са ми любимите, макар че напоследък май повече харесвам „Тропически остров“. Направо е като ваканция на Хаваите, обаче в мъфин.
След като я възнагради с лъчезарна усмивка, която едновременно стопли сърцето й и я успокои, Чарити извади мобилния си телефон, потърси в списъка с контакти и каза:
— Ще се обадя на семейство Дюшет да им кажа, че сме решили да се разходим заедно и че скоро ще си бъдете у дома.
Адел само дето не се разплака от облекчение.
— Благодаря!
Телефонният разговор беше кратък, делови, и в него въобще не стана дума за обърканото състояние, в което я беше заварила Чарити. Докато младата жена внимателно я хвана под ръка, Адел си спомни също, че сладкарницата се намира на „Харбървю“, само на три пресечки от магазина за стръв на Люсиен и Морийн.
Докато ветеринарката весело бъбреше за времето и за книгата, която току-що беше купила — фотоалбум от онзи морски пехотинец, дето снимаше на сватбата на внука й — Адел още веднъж си помисли, че Библията е съвсем права и Любовта наистина е най-велика от всички.
Най-големият й внук сега беше щастливо женен. Сакс, средният, който през годините беше донесъл доста сиви коси на майка си, беше сгоден. Сега оставаше само най-малкият, ДжейТи, който в момента беше на мисия в Афганистан. Но даже морските пехотинци не са на война през цялото време. Може би е добре да предложи на снаха си да покани доктор Чарити Тиернан на партито по случай посрещането на ДжейТи. Тези сватовнически помисли на Адел я накараха да се усмихне сама на себе си, докато двете заедно вървяха по надолнището, спускайки се към залива.