Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шелтър Бей (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 33гласа)

Информация

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Едно лято

Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 23.05.2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-093-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3737

История

  1. —Добавяне

44

Сега не можеше да избяга, но Джони бе открил още преди години, че бягането успява да облекчи малко разочарованието и гнева му. Гадното беше, че месеци наред беше чакал с нетърпение отново да бъде с Ейнджъл. Но сега вече изпитваше ужас от сутринта, когато тя щеше да се качи на този проклет автобус, който да я отведе през планините към Бенд.

Нетърпелив да излезе навън, но боейки се да напусне къщичката, докато не чуе равномерното дишане, показващо, че тя е заспала, той лежеше в леглото, а миризмата на дим се носеше изпод вратата от другото момче, което всяка вечер нарушаваше правилото, че пушенето е забранено. Тъй като самият той не беше голям фен на правилата, Джони нямаше намерение да го издава.

Тази вечер Ейнджъл заспа още по-бавно, защото не млъкваше да му разказва как участвала в печенето тарталетите, които лагерниците хапнаха за десерт на вечеря, както и за снимките, които била направила — на снимките до една бяха запечатани патиците, плуващи по езерото — и за малкото черно куче, в което направо се влюбила и искаше да може да вземе със себе си.

Да бе. Това пък как щеше да стане? Нямаше начин да позволят на дете в приемно семейство да си има домашен любимец. Едно от нещата, които тези деца първо научаваха, беше да не трупат много багаж.

В голямата хижа имаше компютърна зала. Не позволяваха на децата да влизат в интернет, най-вероятно, защото не искаха по-големите момчета да гледат порно или момичетата да прекарват цялото си време във фейсбук, бъбрейки с приятели, но сигурно би могъл да помоли ветеринарката да потърси онлайн откъде може да се поръча куче, което да прилича на черното кутре на пехотинеца. Разбира се, няма да е съвсем същото. Но друго нещо, на което системата много бързо те научаваше, е, че в живота винаги получаваш по-малко, отколкото си искал.

Небето тази вечер беше ясно и лунната светлина озаряваше пътеката около езерото почти толкова ясно, колкото през деня. Маратонките удряха по покритата с иглички пръст и той тичаше, тичаше, без да спира, опитвайки се да изкара от себе си гнева и разочарованието, които цял ден го бяха тормозили.

— Не е честно, мамка му — измърмори той, докато някъде във върховете на дърветата се обади бухал.

Кой ти е казвал, че животът трябва да е справедлив?

Ако не беше Ейнджъл, сигурно щеше просто да продължи да бяга. Да изчезне от лагера и да потегли на автостоп до Сиатъл. Беше чувал, че там се събирали много бездомни деца и живеели заедно. Ако държавата настоява да разбие семейството му, той можеше просто да си намери ново.

Щеше да го направи, още утре.

Но не би могъл, не трябваше да изоставя сестричката си.

Пехотинецът не се оказа толкова корав, колкото изглеждаше. Поне не и с децата. Беше похвалил Ейнджъл за снимките с патиците и даже каза, че можела да стане професионален фотограф на диви животни за National Geographic, което си беше абсолютна лъжа, понеже деца като тях бяха поначало поставени в задънена улица, но тя толкова се въодушеви, че хукна да прави още снимки.

Може би все пак ще събере кураж да иде при него и да го пита за военните. Нищо не може да загуби от това, нали?

Той зави зад един ъгъл, прескачайки едно паднало насред пътеката дърво, а после закова на място, за да не се удари в една жена, която изневиделица се беше появила.

— Мамо? — Бяха минали пет години от последния път, когато беше видял майка си. Косата на тази жена не беше яркоруса, каквато навремето я носеше, а кафеникава.

— Здравей, миличкия ми! — Тя разтвори обятия.

Джони бе мечтал за този ден години наред. Беше го чакал. Дори понякога — макар че Бог изглежда не се вслушваше много в деца като него — се беше молил за него.

Защо тогава се чувстваш така, сякаш маратонките му се бяха залепили за проклетата земя?

— Здрасти. Ъ-ъ-ъ… какво правиш тук?

— Ами дойдох да ви видя, разбира се! — Тя бавно спусна ръцете си, което го накара да се чувства виновен. Добре де, и това не беше ново чувство.

Един съдебен психолог му беше казал веднъж, че влачи чувството си за вина като каторжник — веригите. Никога не бе мислил за това по този начин преди, но сега реши, че може би психиатърът беше прав. Но това нищо не променяше. Просто даде име на ужасното чувство, което сякаш постоянно разяждаше стомаха му.

— Откъде знаеше, че съм тук?

— Отидох в социалната служба в Салем, за да насроча среща с теб и сестра ти, а жената ми каза, че си на лагер и да отида пак, когато си се върнал. Затова отидох до библиотеката и използвах компютрите им там, за да потърся лагера в гугъл. — И така — ето ме тук.

— Но как се озова тук?

— О, това беше малко по-сложно. — Тя се усмихна с устни и с очи едновременно. Добре изглежда, помисли си Джони. Много по-добре в сравнение с последния път, когато се беше появила в приемния му дом, воняща на алкохол и с пресни убождания от игли по ръцете. — Намерих работа на пазара в града, който доставя храната в лагера. Днес ми е почивен ден, говорих с един от шофьорите да ми позволи да дойда тук и да помогна.

Явно притеснението се бе изписало на лицето му, защото тя бързо додаде:

— Джони, няма за какво да се притесняваш. Лекувах се в клиника. Сега съм по-добре, пия си хапчетата, които ме поддържат в равновесие, и даже платих депозит за един прекрасен апартамент в Шелтър Бей. Веднага след като двамата с Ейнджъл приключите с лагера, ще дойдете да живеете с мен и най-накрая ще бъдем отново щастливо семейство.

Джони не можеше да си спомни някога да са били щастливо семейство. Но той също искаше да й повярва.

— Моята отговорничка не каза нищо за това.

— О, нали ги знаеш бюрократите. — Тя махна с ръка. Смехът й прозвуча доста изкуствено.

Джони си каза, че сигурно просто се притеснява. По дяволите, и той самият се притесняваше. Макар че я беше чакал да влезе в правия път едва ли не цял живот, той съвсем не беше забравил ужасното чувство, когато беше на пет години, залят целия със сок и с обърната на главата розова момичешка торта…

— Да — каза той. — Познавам ги много добре.

Не успяваше достатъчно добре да контролира гласа си и тонът му беше твърде рязък — притесни се, да не би да я засегне, но тя само кимна.

— Тогава знаеш, че са бавни като охлюви. Но не се притеснявай, миличък.

Тя прокара ръка по косата му. Пръстите й бяха пожълтели, което показваше, че сигурно още пуши.

— Докато приключи лагерът, ще съм оправила вече всичките книжа и всичко ще е направо екстра.

Тя се огледа наоколо, сякаш изведнъж още по-притеснена. И това също беше логично. Сигурно много хора се страхуват да бъдат сами в гората през нощта. Но те явно не знаеха, че тъмнината може да е не по-малко опасна и в собствения ти дом.

— Е, аз най-добре да се връщам, преди камионът да потегли без мен. Просто исках да те видя и да ти кажа вълнуващите новини. — Очите й заблестяха подозрително, а той също усещаше парене от сълзите, които се опитваше да сдържа. — Толкова се радвам!

Това го беше преживявал толкова много пъти преди. И всеки път се случваше нещо лошо. Но това не му попречи да я прегърне. И тогава разбра, че от последния път, когато я беше виждал, доста сериозно беше пораснал. Беше по-висок от нея.

— Обичам те, миличък. — Гласът й затрепери, което му напомни гласчето на Ейнджъл, когато се опитва да не заплаче.

— И аз те обичам, мамо. — Това си беше самата истина.

Тя не го пускаше от обятията си. Джони се уплаши да не го задуши. Но не искаше да я отблъсне, затова стоеше и чакаше и вместо да се чувства толкова щастлив, колкото винаги си беше мислил, че ще бъде, Джони отчаяно се надяваше майка му да си тръгне, преди Ейнджъл да излезе да го търси.

Той все още я обичаше. Сигурно винаги щеше да я обича. Но това не означаваше, че й вярва. Не напълно. Недостатъчно, за да я допусне близо до сестра си.

Поне не още.

— Трябва да обещаеш да не казваш нищо на Ейнджъл — каза тя, когато най-накрая го пусна. — Искам тя да си прекара добре на лагера, а ако знае, че съм се върнала, може в хубавата й главица да се завърти идеята да си тръгне по-рано. А това може да създаде проблеми с тези тъпи кучки от социалните, които сигурно ще ме обвинят, че съм нарушила правилата.

Тя наистина ги беше нарушила. Инструкциите винаги са били ясни още от самото начало. Никакви посещения без придружител.

Той си помисли за Ейнджъл, която вчера беше толкова щастлива, хвалейки се на всички със снимките на патиците. И как се беше появила със смешно петънце от брашно на бузата след готварските курсове следобед. Докато пред очите му още беше образът на сестра му как разнася черното куче като бебе, Джони каза:

— Обещавам.

Вървейки обратно към къщичката, той прехвърляше краткия им разговор отново и отново в ума си, преживяваше отново всяка дума, всеки жест, сякаш ги гледаше през един от онези микроскопи, които Фред беше донесъл в лагера, за да им покаже невидимите животинки в езерната вода.

Майка му винаги е била дребна, но когато я прегърна, имаше чувството, че тя е… търсеше правилната дума — че е станала крехка. Не беше ли отслабнала прекалено много? Дали не е била болна? Беше облечена в блуза без ръкави и той не видя нови рани от убождане по ръцете й. Но това не значи, че не пие хапчета. Не тези, които трябва да пие. А от другите, които купуваше от улични дилъри, за да й помогнат да не чува гласовете.

Каза, че била съвсем добре. Че е преминала рехабилитация и се е захванала да уреди живота си.

Това къде го беше чувал преди?

Джони лежеше на горното легло, Ейнджъл сгушена до него, вслушвайки се в тихата въздишка на вятъра в извисяващите се дървета пред къщичката и звука на течащата вода. И макар да знаеше, че да се осмели да си пожелае поне донякъде нормален живот беше като да плюе срещу вятъра, той се надяваше, че този път е истина.

Още когато Ейнджъл се роди, майка му беше казала, че сега той е баткото, той е мъжът в семейството и че е негова отговорност да защитава сестра си. Той бе обещал да го направи.

Което невинаги беше лесно. Например, когато социалната работничка му каза, че Ейнджъл вече няма да му бъде сестра. Той не успя да разбере как това може да се случи. Разбира се, че му е сестра. Той беше в болницата с баба си, когато Ейнджъл се беше родила.

Но според жената някой искал да осинови Ейнджъл. Спомни си, че жената чак беше изненадана от това. Така че по закон, след като осиновяването стане окончателно, сестра му ще има ново име и ще е част от ново семейство.

Тогава той за първи път избяга. Отиде в дома, където живееше сестра му, където му бяха позволили да я посети веднъж, на последния й рожден ден. Но когато пристигна, вече беше твърде късно. Тя беше заминала.

Беше се провалил. Дори по-лошо, притесни се какво ли ще каже майка му, когато се върне и разбере.

Чувстваше се като най-лошия син на света. Тогава за първи път бе спрял да говори, защото с какво можеше да се оправдае? Как можа да предаде така Ейнджъл и майка си? Нямаше думи, с които да поправи стореното.

Полицаите го намериха да спи в парка в Корвалис и го върнаха на социалните. Тъй като имаше риск да избяга отново, те го настаниха в дом, който си беше почти като затвор, само дето не беше извършил престъпление.

Джони не го беше грижа. Това заслужаваше.

Но тогава, след като беше прекарал в дома около месец, един ден го извикаха на рецепцията, където друга социална работничка му каза, че пак го настаняват при приемно семейство. Това също не го трогна особено. Така или иначе никога не бяха истински семейства. Всичките си приличаха като две капки вода.

Но имаше и още новини. Социалната му довери, че нещата не сработили както трябва с Ейнджъл. И че тя пак била поверена на приемно семейство. Което означаваше, че тя отново му е сестра.

Това беше втората най-добра новина, която можеше да очаква. Най-добрата би била, че майка им е вече добре и го чака отвън в колата, за да ги отведе и двамата със себе си. Но това не стана.

Той бе помолил социалната да му каже, ако знае къде е настанена Ейнджъл. Тя не знаеше, но обеща да провери. Освен това обеща да уреди посещение. Но това не се случи, защото скоро след това, жената поела други случаи, а новата социална работничка заяви, че нищо не знае за организирането на посещение.

А сега се появи майка им. И — ако казваше истината, разбира се — вече се е оправила, така че заедно с нея и Ейнджъл щяха най-после да живеят заедно като нормални хора. А той точно това беше искал винаги.

Точно това цял живот беше очаквал да се случи.

Тогава защо не се чувстваше щастлив, а сякаш беше попаднал в страшна къща с призраци и сякаш чакаше отнякъде да се появи нещо зловещо и да го нападне?

Докато умът му се въртеше като листенце, попаднало в един от вихрите под водопадите Рейнбоу, Джони не усети леката миризма на цигарен дим, която се носеше откъм дневната стая в бунгалото. Там Кристал Харпър седеше сама в тъмното и бдеше над децата си.